Маргарита Генчева
На лагер с отец Венци и отец Сава от Буховския манастир „Св. Мария Магдалина“
Двамата отци организираха палатков лагер в манастира специално за младите хора от своята енория. По стечение на обстоятелствата и аз разбрах за него. Реших да отида. Може пък да се окаже хубаво! И наистина: двата дни в манастира надминаха очакванията ми.
Първо, отците се грижат всички енориаши, които искат, да участват дейно в службите. Четенето на псалмите, пеенето на по-известните песнопения от целия храм по време на св. Литургия: всичко това сплотява хората.
Второ, много ми хареса, че се съчета пеенето между съвременен български и църковнославянски език, като се даде предимство на съвременния български. За първи път там чух „Честнейшую херувим“ на съвременен български. Тази инициатива приветствам с цялото си сърце, защото за това са се борили светите братя Кирил и Методий: всеки народ да слави Бога на своя език. И че няма такова нещо като „свещени езици“, само на които можеш да се молиш на Бога. Разбира се, доста неща се пеят и на църковнославянски, но тук са намерили красив баланс между двете.
Третото, което ме впечатли, е когато отец Сава излезе от олтара по време на Литургията и отправи към всички възгласа „Христос посреди нас“, с който се поздравяват обичайно само свещениците в олтара. Това те събужда и осъзнаваш пред Кого стоиш и че наистина там е Той, Господ Иисус Христос…
Вливането на свежа кръв в една енория е много важно нещо, за да оцелее тя. Там се запознах с много млади хора, тийнейджъри, или по-големи от мен. Наистина манастирът в Бухово е едно чудесно място, където се усеща тази единност на вярата в Христос. От млади и стари. Ето това е църква, тоест общност в пълния смисъл на тази дума!
През една от вечерите на лагера гледахме интересен филм за историята на Буховския манастир и как отец Венци е дошъл още преди десетина години, като е обновил старата църква, построена на мястото на още по-древна голяма базилика. Старата църква е посветена на св. равноапостолна Мария Магдалина, която първа след св. Богородица е срещнала Възкръсналия Спасител.
Филмът се казва „Чудо голямо“.
Най-много в него ми хареса участието на проф. Калин Янакиев. Той казва много важни неща за доверието в Бога, желанието на човека да повярва, чак когато получи живо доказателство за Него. За чудото, наречено живот.
Още ме впечатли и това, че когато Калин Янакиев говореше за чудотворната икона на Богородица, донесена на манастира, той акцентира върху образа на Светата Дева. Защото понякога изпадаме в идолопоклонство, като забравяме, че не иконата е извършила чудото, а Бог чрез нея го е сторил.
А целият ни живот е едно голямо чудо, за което трябва да благодарим на Бога! Това е велик дар – животът, ценността на който осъзнаваме с още по-голяма сила и днес, когато мирът между човеците изглежда все по-невъзможен. Но за Бога всичко е възможно и тези два дни ми дадоха живото и истинско доказателство за това.
На този лагер се сблъсках и с факта, че и до днес има християни в истинския и дълбокия смисъл на тази дума. Че когато Господ говори да станем като децата, за да наследим Божието царство, не иска нещо невероятно или невъзможно. И че в 21-ви век това го има! То съществува! Тази постоянна радост в погледа, независимо от всички житейски изпитания и несгоди и въпреки тях, е възможна. Видях го с очите си! А мислех, че това е останало между прашните страници на книгите с историята на нашата църква, в житията на светиите! Но то съществува и днес, което е реално доказателство, че Светият Дух действа в Църквата.
Тук поместваме и проповедта на отец Венци върху Евангелието, което се прочете по време на св. Литургия: притчата за немилостивия слуга, който дължал на Господаря си десет хиляди таланта.
„Не трябваше ли да простиш целия онзи дълг, когато Аз ти простих прегрешенията?“
Въпрос, зададен от нашия Бог Отец, към нас – творението, които извършваме през целия си живот толкова много прегрешения и грехове, които трупаме. И в тази притча, за която ни казва Христос, идва един момент, в който ще ни се поиска сметка за делата. Тогава всеки един от нас ще моли Господаря си, нашия Отец, да му прости прегрешенията. Грехът е нещо, което се извършва лесно, а се осъзнава изключително трудно. И точно от тази трудност идва и покаянието. Защото ако осъзнаем грозотата на греха и смъртта, която носи той още тук, в този свят, ще бързаме да се покаем за него и да искаме прошка от Господаря си тук, в този свят. Където Той е милостив и прощава целия този дълг. На онзи свят обаче, ако тук не сме поискали прошката и не сме я дали, там няма и Той да ни прости.
Какво правим ние човеците? Забравяме колко дългове имаме към Господа, забравяме, че падаме в същите тези грехове, в които осъждаме и другия. Изискваме от другия, това, което четем и виждаме в живота, като забравяме, че първо трябва да го изискваме към себе си. В тази притча, която ни дава Христос, прегрешенията ни са безбройни – десет хиляди таланта, се казва в светото Евангелие. Ако не помолим за прошка и не търсим примирение с Господаря ни, ще пострадаме и ние, и децата ни, и родът ни. Той се смилява над нас и над близките и родовете ни за молитвите, които принасяме. Защото ние не се молим само за нас, ние се молим за абсолютно всички. Когато обаче Господ ни прости, много често ние се връщаме обратно към обичайния си живот, към това, което ни диктува светът и биваме немилостиви. Приятелите ни се възмущават, защото отстрани нещата се виждат много по-ясно, отколкото когато сме в самите тях. И казват още тук, в този свят: „така не е добре да се постъпва“. Господ ни предупреждава чрез това Евангелие, че докато постъпваме така, ще стоим далече от думите Му и няма да имаме общо с Него.
Не е лесно да простиш дори малкото. Често искаме прошка (особено преди постите, преди да започнем да се подготвяме) формално и се обаждаме на хора, казваме: „простено-прости“ като клише. А прошката е нещо много по-дълбоко и иска осъзнаване. Да поискаш прошка и да дадеш прошка. Господ ни казва, че това може да се случи тук, в този свят и да дадем спокойствие на нас, на душите и телата си, за да можем да живеем спокойно. Защото гневът, задържането на омразата почерня живота ни. И ако тук не помолим Милостивия Господар, нашите приятели – тези, които се застъпват за нас, светиите, чиито имена носим, ангелите и херувимите, ангелът-пазител – те ще кажат на Господаря им, че сме немилостиви и Самият Той ще види това. Тогава няма да има милост към нас. Тоест мярката, с която ще ни се отмери влизането в Царството Божие, ще я определим ние. Ние ще определим с каква мярка да ни съди Господ. „Милост искам – казва Той, а не жертва“. Много по-склонни сме да дадем жертва – средства, труд, време, а много по-трудно прощаваме. И затова Господ ни предупреждава в това Евангелие да се замислим върху това: когато дойде някой до нас, който е срещу нас, да измолим от Него (Бога) да ни даде сила. Да простим не така, че после да не искаме да виждаме този човек, но да простим така, все едно виждаме себе си в него.
За свещеника е още по-трудно, за духовника е още по-трудно. Защото за нас изискването е да оставим Дара, да не го принесем на жертвеника (…), тоест ние да отидем първи да поискаме прошка. И това спира свещеника да може да служи спокойно св. Литургия. Трудностите са големи за всеки един от нас.
Така че молим Господаря да ни прости целия този дълг, който ние извършваме дори сега, по време на св. Литургия. Защото имаме хора, с които трудно се примиряваме, трудно им даваме прошка. И са ни много близки тези хора. Да ни прости целият този дълг и когато излезем от храма, да не хванем другия за гушата, за малкия дълг, който има към нас и да го „хвърляме в тъмница“. А да се зарадваме заедно с него за милостта на Господаря.
––––-
Източник на проповедта: Храм „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“, гр. Бухово
Снимки (без заглавната): Мина Дедова
