Маргарита Генчева
В Неделни беседи и статии прот. Александър Шмеман отделя цялата първа глава за вярата. Първото, което ме впечатли в неговите разсъждения, е, че определя вярата като отговор на човека към Бога. Първо Бог те повиква и като отговор ти вярваш.
И тук стигаме до следния въпрос: защо Бог се явява на някои, а на други – не? Ето, значи моето неверие е оправдано, защото Бог не ме е повикал, Бог не ми се е открил. Не се е случило чудото на откровението.
Какъв е този Бог, ще попитате вие, Който се открива на някои, а други сякаш игнорира и е изоставил?
Дали обаче това е вярно? Наистина ли откровението за Бога е само за малка част от избрани, привилегировани хора? Или причината за това да има толкова много, определящи се като „невярващи“, днес се крие другаде?
Всъщност така наречените „невярващи“ са невярващи в Бога, но определено са вярващи в други неща – дали в безкрайните възможности на научния подход, дали в някакъв земен рай, който човекът може да построи тук на земята, дали в някакъв определен лидер, който им е симпатичен… Дълбоко в човека е заложено желанието да намери опора, на която да се облегне и довери.
Причината за атеизма или безразличието в човека е, че е ослепял за откровенията на Бога в света.
Досега говорих повече за вярата. А какво е откровението? О. Шмеман обяснява, че сме свикнали да разбираме тази дума „като синоним на нещо свръхестествено, чудесно…“ („За откровението“). Бих казала, че това е следствие от тази духовна слепота и безчувственост, която ни е обхванала.
Всичко в живота е чудо, цялата Вселена е пронизана от откровението. „Небесата проповядват славата на Бога и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (Пс. 18:1-2). Слънцето, Луната, вятърът, дърветата, птиците, цялата Вселена възпява Бога. Ако се загледаме внимателно, ще открием откровението навсякъде. За съжаление, ние сме изгубили удивлението си от тях.
Малкото дете, бидейки чисто, гледа света с широко отворени очи и за този новопоявил се човек всеки миг е наистина чуден и изключителен.
После вихърът на ежедневието ни подема, ние порастваме и постепенно тази чувствителност в нас закърнява, изтъпява се. Ставаме слепи и глухи за откровението. Но понеже все пак имаме дълбоката нужда да повярваме, поставяме на пиедестал хиляди други неща. Там, в центъра на нашето сърце, където трябва да е Христос, се наместват и заживяват в нас страсти, зависимости, похоти, тревожност – липса на Светлината.
Първата стъпка към разрешаването на тази криза на човека е да спре. Да забави поне мъничко, поне за един миг хода на живота си, да погълне цялата безкрайност, която се побира и в една единствена секунда, но която ние подминаваме.
За съжаление, ние сме склонни да пренебрегнем „малкото“ чудо, което се случва в сърцето на човека, когато той утихне и се смири. За нас, както за фарисеите някога, които помолили Христос за „личба“, откровението трябва да е фантастично, грандиозно, бляскаво. Например на Пасха чакаме с нетърпение да слезе благодатният огън – той като че ли измества дори Възкресението на Христос, което празнуваме.
Осъзнаем ли, че покаянието в „скришната стаичка“ на сърцето е поне също толкова голямо чудо, че може би е най-голямото, ще изпълним живота си с радост и славословие на Бога.
И там, в тишината на мига, в дълбочината на нашето сърце, ще се пробудим и ще видим откровението на Бога във всичко в този свят. А вярата, т. е. нашият отговор към Бога, ще дойде като Негов дар за нас.
Сали Яшар, героят на Йордан Йовков (и именно затова „Песента на колелетата“ е толкова звучен и красив разказ) живее живота именно като Божие откровение. Изпълвайки всеки миг с радост и благодарност от красотата, която се открива дори в една обикновена лятна вечер, героят превръща живота си в една постоянна благодарност към Твореца на всичко съществуващо.
В „Сребърният стол“ на К. С. Луис (не мога да не го спомена) има един момент, който говори за тази вяра като дар и като отговор. Главните герои (момче и момиче) се молят на Аслан да ги отведе в Нарния. И когато момичето среща Лъва, Му казва, че те са дошли, защото са помолили Аслан за това. Отговорът му е: „нямаше да ме помолите, ако не ви бях повикал“.
Всичко за човека се свежда до търсенето на Истината. Ако човекът жадува от цялото си сърце за Христос, Той определено ще му се открие. „Да – пише о. Шмеман – Бог се открива на хората… Но се открива така, че човекът е свободен да приеме това Откровение, … но е свободен също така и да не го види, да не различи Божието откровение, да го отхвърли.[1]
Накрая е важно да отбележим, че:
В самия център на религиозното откровение, или по-точно на религията като откровение, стои – като негово средоточие, като негова лъчезарна сърцевина – Христос (прот. Александър Шмеман).
По този повод, историята, която много ме беше впечатлила, е на Питър Гилкуист („Да станеш православен“), който е бил протестантски пастор, но след това става православен християнин, като години наред (десет) търси къде е автентичното християнство. Накрая го намира в православието.
Аз определено нямам и частица от неговата силна любов към Истината. Четейки за трудностите, през които минава, се удивлявам на тази негова силна вяра. Той с цялото си сърце и душа е търсел откровението, което е свидетелството за Бога в света. И го намира. Защото всеки намира това, което търси истински.
От тази история можем да заключим, че вярата на човека, освен дар от Бога, е и негов свободен избор. Бог не би престъпил свободната воля на човека. В крайна сметка, ако човек иска да бъде сляп и глух, Бог няма да наруши това негово желание. Както джуджетата от „Последната битка“ (на К. С. Луис), които не пожелават да видят красивия чуден свят, а се заключват в своя тъмен и мрачен затвор.
[1] Шмеман, Ал. Неделни статии и беседи, С.: Фондация „Комунитас“, 2012 г., с. 34.
