Животът продължава

Животът в лагера продължаваше. Редовно докарваха нови лагерници на мястото на заминалите за лагерното гробище. Почти всеки ден смъртта навестяваше една или друга барака и отнасяше всеки път нова жертва.

Знаеше се какъв ще е утрешният ден – той щеше да е гладен, изнурителен, тягостен, изпълнен до край с уни­жения и тежък многочасов труд. Лагерниците затъпяваха, обхващаше ги безразличие и желание за скорошна смърт. Отец Арсений продължаваше както и преди да живее в лагера своя подвижнически живот.

Беше му тежко без студента Алексей, без Сазиков, без Авсеенков. Той ги беше обикнал, свикнал беше с тях и се опираше на тях в делата си. Появиха се нови хора, с които той се сближи, но ги местеха от барака на барака, други умираха или бяха препратени в най-далечните отделения на лагера, в шахтите.

О. Арсений беше необходим на мнозина, защото, как­то и преди, помагаше на околните, носеше им добро и духовна утеха. Ставаше някак си така, че като помагаше на хората, като облекчаваше страданията им и раз­сейваше житейските трудности, о. Арсений незабеля­зано влизаше в техния живот и с примера на своето отношение към всичко, което се случваше, показваше, че дори животът в „спецлагера“ не е толкова страшен, ако с теб е Бог, към Когото винаги можеш да се обърнеш.

Криминалният лагерник Сивия се разболя тежко. Имаше болки в коремната област. Той се обърна към лагерните лекари, те първо му дадоха аспирин, после ревен, но нищо не помагаше. Лекуваха го с каквото им падне, почти без да го преглеждат, а накрая сложиха диагноза: занемарен рак на черния дроб с метастази.

Сивия умираше тежко. В болницата не го взеха и не го лекуваха. Имаше страшни болки, но трябваше да се движи из бараката, да ходи до отходните места, да излиза на проверка. Отец Арсений търпеливо се грижеше за него, стараеше се да му помогне с каквото може. Ходи при лекарите да иска морфин за обезболяване, но нищо не му дадоха.

Сивия беше озлобен към всичко и всички, само о. Арсе­ний приемаше кротко, чакаше го да дойде и го молеше да седи при него. Когато отец Арсений сядаше до него, той започваше да му разказва живота си и някак забравяше болките.

Два дена преди смъртта си той разказа следното:

– Aз умирам и заслужено се мъча. На много хора съм причинил страдание, мнозина съм погубил. Наопаки под­карах живота си. Да се кая не искам – такива съм ги забър­кал в живота си, не можеш да ги изброиш. Зная, че за мен няма прошка, пък и за какво ми е. Да вярвам в Бога – почти не вярвам, повечето неща са разни суеверия, обаче зная и чувствувам, че има Бог, защото Вие вярвате в Него и живеете с Него.

От попското съсловие съм. Баща ми беше дякон, но не вярваше в Бога. Служеше за пари – от немай-къде. Об­що взето, службата му беше като професия. Растях сред лъжа и измама: пиеха водка, щипеха жените, над Бога и обредите се надсмиваха, а се прикриваха със същия този Бог. Говореха едно, вършеха друго. Често баща ми си идва­ше от църквата след служба и почваше да брои печалбата, пращаше ме за водка, присмиваше се над вярата, псуваше. Разправяше как е свил пари от дискоса или как е опипал някоя жена от селото. Aз не вярвах в Бога, виждаше ми се измишльотина. Учих в семинарията. Щом завърших, почнах да крада, тръгнах по затворите, после дойде ре­волюцията – безредици, грабежи, разгул… Граби, коли – Бог няма, сам си си господар. Намерих си подходяща ком­пания и се започна. Първо бяха дребни работи, после средни, стигнах и до човешка кръв – къде ти ще спреш? Така, о. Арсений, и тръгна.

Много кръвчица пролях. Ту замислиш нова работа, ту се впуснеш в разврат с жени, ту бягаш от затвора. Нямаше време да си спомниш – има ли Бог, няма ли. Но честно казано, не ми се и мислеше за Него. Като Ви срещ­нах в лагера, си помислих, че юродствате или някаква изгода търсите да извлечете. Но като видях как обърнах­те душата на моето приятелче Серафим Сазиков и на чекиста Александър Павлович Авсеенков, разбрах: Вие вярвате в Бога искрено, пък и сам разбрах – наистина Бог има – неслучайно в църквата, дето служеше като дякон баща ми, народът ей така се тъпчеше. Бях виждал всичко това, когато прислужвах като малък в храма.

Сега зная, че има Бог, но за мен пътищата към Него са затворени – с никакви молитви не могат да се измолят и простят предишните ми постъпки.

Aз умирам, от смъртта не ме е страх, но от нещо ме е страх, а от какво – не мога да разбера. По едно време се канех да се изповядам пред Вас, но като Ви опознах, помислих си – няма да ми простите греховете, прекалено много злини съм извършил, но не съжалявам. Каквото било – било.

Само две случки са ми често пред очите нощем, кога­то страдам от безсъние, а когато спя, ми се присънват. През 30-та година ми се наложи да затрия едно момче – има-няма на седемнадесет. Някак си глупаво се получи.

Той се търкаляше в краката ми, молеше, плачеше, а аз се бях напил с домашна водка, дуех се пред приятелчетата, исках да покажа своята храброст и безразличие, изде­вателствах над него. И сега, щом си затворя очите – ето го момчето, стои пред мене, цялото обляно в сълзи.

А пък една жена просто ме изтормози, идваше по три пъти в седмица, а сега взе да ми се появява всеки ден. През 20-те в Москва отидохме да оберем един апар­тамент, бяхме го проучили и мислехме, че е празен, всич­ки са на работа. Пристигаме, а там – сестрата на соб­ственицата, красива, напета, млада, дето има една дума – за чудо и приказ. Влязохме, а тя веднага разбра какво става и се хвърли към прозореца. Заключихме я в стаята. В апартамента имаше много неща, намираше се и злато. Взехме да правим бохчи. Завързахме ги, време е да си вървим, обаче жената ни беше видяла – трябва да я очистим, няма изход – после ще ни разпознае. Момчета­та се дърпат – работата става мокра, не са свикнали. Отивам аз – отварям вратата. Тя ме погледна и разбра какво я чака. Очите ѝ – големи, уплашени. Хванах я, по­гледнах я в очите и реших да се възползвам от нея. Викнах на момчетата да отидат в другата стая, и я задърпах. Тя ме удари през лицето, а после изведнъж се успокои и ми каза с презрение:

– Звяр сте Вие, а не човек. Звяр! Свършвайте по-бързо!

В очите ѝ – смъртна омраза, направо отрова, и от това стана още no-красива. Е, изнасилих я. Сетне извадих ножа. Тя стои, притиснала се до стената, чака да я намушкам, после се извърна към иконата в ъгъла, пре­кръсти се няколко пъти и каза:

– Свършвайте! Бог е с мен. Майко Божия, не ме оставяй!

Дожаля ми за нея, ама много стока бяхме взели, и я наръгах два пъти под гърдите. Тя се смъква по стената, бързо-бързо се кръсти и шепне: „Господи, помилуй!“. Ето така ми се явява сега всеки ден.

През цялото време, докато слушаше Сивия, о. Арсе­ний се молеше, но страховитите подробности на разказа го накараха да изтръпне. Такава съзнателна жестокост, злоба, цинизъм, безсърдечие и в лагера се срещаха рядко. Сивия умираше мъчително, лицето му се изкриви – от страданията ли, от злоба ли към живите… И след смърт­та му то си остана така – необикновено злобно.

Разказът на лагерника Сивия е записан през 1965г. по думите на о. Арсений, но му са придадени тонът и стилът, характерни за криминалните. Описанието на живота на о. Арсений в лагера е написано от A. P., който по това време е живял в една барака с о. Арсений и със Сивия.

Източник: „Отец Арсений“, изд. „Св. апостол и евангелист Лука“