Николай ДжоревВремето вървеше. Зимата свърши, дойде пролет. Все повече и повече лагерници почнаха да боледуват и да умират. Почти всички страдаха от скорбут в различни форми. Лагерната болница се препълни и болните лежаха в бараките.
Отец Арсений страшно изнемощя, но изпълняваше задълженията си по бараката. Времето се стопли, стана кишаво, влажно, налагаше се да пали в бараката толкова често, колкото и през зимата, за да не се овлажняват стените и вещите.
Изтощен и едва ходещ, о. Арсений все така помагаше па хората, на всички, на които можеше, и неговата помощ донасяше необикновена вътрешна топлина на хората. Помагаше, без да го молят – дойде, помогне и мълчешком си отиде, без да очаква благодарност.
Надзирателят Веселия – Пупков, отдавна беше сменен, пратиха го началник на горското. Дойде нов надзирател – мълчалив, взискателен, но справедлив. Лагерниците бързо забелязаха всичко това и му дадоха прякор „Справедливия“.
Надзирателят строго изискваше лагерните правила да се изпълняват и следеше особено 3а чистотата. Не биеше и почти не псуваше.
Мина лятото – кратко, но горещо, с омаломощаващи облаци комари, вечно висящи отгоре и докарващи до изнемога и до нервно разстройство.
В бараката вече не се палеше, но заради преклонната възраст и слабото здраве не изпращаха о. Арсений на тежките работи, а го оставиха да чисти бараката, района наоколо и помийните ями.
В „специалния отдел“ го привикваха два пъти. Първия път го разпита лейтенант Марков, но не го изпрати при началника на отдела. Втория път, като го разпита го изпрати при майора. Майорът беше разтревожен и нервен:
– Трудни времена са сега. Строгостта е усилена всички се следят един друг. Aз съм голям човек в лагера, всички се страхуват от мен, дори и началника на лагера, но никому и с нищо не мога да помогна. Нямам верни хора, нямам свързващо звено. Кога пак ще Ви извикам, не зная. Просто казано, страх ме е, но нито за миг не съм забравил нито Вас, нито Александър Павлович и не ви изпускам от погледа си. Предайте на Александър Павлович пак бележка, не са го забравили в Москва, подпишете протокола на разпита – написах го предварително. Наоколо стават страшни работи, а аз съм един от техните проводници. Отец Арсений предаде бележката на Авсеенков и той отново се ободри духом.
БЪРЗАЙТЕ ДА ПРАВИТЕ ДОБРО
Напоследък о. Арсений взе много да се изморява, едва се справяше с чистенето на бараката и като виждаха това, лагерниците му помагаха. Крепеше го единствено молитвата. На тези, които го познаваха, понякога им се струваше, че той живее не в лагера, а някъде много надалеч, в някакъв особен, известен само нему светъл свят. От време на време, както си работи и устните му безмълвно шепнат думите на молитвата, изведнъж се усмихне радостно и някак си особено светло, целият става озарен и се усеща, че веднага му идват сили и бодрост. Но това вътрешно-вглъбено състояние никога не му пречеше да вижда трудностите на околните и да се стреми да им помогне.
Вярващите хора, като общуваха с него, виждаха, че душата на о. Арсений сякаш вечно се намира на молитвено служение в Божия храм, вечно се стреми да се разтвори в порива да върши добро.
Когато помагаше на някого, о. Арсений не размишляваше кой е този човек и как ще се отнесе към помощта му. В дадения момент той виждаше в него само човек, който се нуждае от помощ, и му я даваше. Отначало лагерниците мислеха, че той се подмазва, чака благодарност. Оказа се, че не е така. После взеха да мислят, че не е съвсем в ред, но и това се оказа погрешно.
Накрая повечето хора го разбраха. Бараката промени отношението си към него. Интелигенцията виждаше в о. Арсений учения, съчетал вярата и знанията. Бившите комунисти поради поведението му взеха другояче да гледат на вярата и вярващите. За мнозина от тях вярващият вече не беше „мракобес“.
Вярващите виждаха в него свещеника или стареца, постигнал духовно съвършенство, който носи своя подвиг в лагера. Като гледаха живота на о. Арсений, мнозина намираха спокойствие и донякъде се примиряваха с живота в лагера.
Криминалните защиавтаха о. Арсений и по своему се отнасяха с уважение към него. Ако някой от новодошлите лагерници се опиташе да му направи нещо, даваха му да разбере, че за това може да го пребият. Имаше доста случаи, когато криминални прибягваха към духовната помощ на о. Арсений, те разбираха и виждаха, че той не ги избягва и не страни от тях, както останалите лагерници. Но най-важното за тях беше, че о. Арсений не се страхуваше от никого.
Следва
Източник: „Отец Арсений“, изд. „Св. апостол и евангелист Лука“
