Християнство.бг
Разсъждения при четене житието на св. Теодосий Търновски
Когато чета житията на светците, често си задавам въпроса „защо“. Защо е направил този подвиг? В какво време е живял? С кого от другите светци се е познавал? И така незабелязано навлизам в територията на историята. Нямам спомени в училище да съм блестял с исторически знания, но определено откакто съм в православието и чета житията на светците мога да кажа, че историческите ми познания се обогатяват.
Зачетох се в житието на този велик защитник на православието от XIV век, но само като житие не ми беше достатъчно. Реших да отворя интернета и да видя епохата по негово време. Светецът е роден около 1300 г., а по това време българската държава е изключително слаба, ако изобщо можем да наречем държава, докато Сърбия е в разцвет при крал Стефан Милутин (мощите му са в храм Св. Неделя, София), който слиза доста на юг, като владее вече българските територии от Велбъжд до Дебър. През това време най-необезпокоявано турски орди опустошават Византия и южните части на България, които все още не са покорени напълно.
Житието е написано след смъртта му от неговия събрат във вярата, който става Константинополски патриарх, св. Калист. Патриархът не е познавал територията на България, а и не е написал за ранните години на Теодосий, а започва с желанието на младежа да се уедини в молитва, скрива се от родителите си и отива в манастира на името на св. Николай Мирликийски край Арчар (Видинско). Веднага аз като местен жител и малко запознат с историята на този край казвам, че информацията е полу-точна. (Едно уточнение: житието е написано от патр. Калист на следващата година от смъртта на св. Теодосий. Запазен е славянския превод на Владислав Граматик от 1479 г. Не съм сигурен, че селото към тази година се е казвало така, или преводачът по-късно е използвал познатия вече топоним. До самото село е бил процъфтяващият по римско време град Рациария, който е столица на провинция крайбрежна Дакия, център на епископия. Наистина от южната страна на някогашния град е имало голям манастир с място от 11 дка в земите на с. Държаница, край потока Барата, приток на р. Арчарица. В същия манастир тридесетина години по-късно се е замонашил и св. Ромил Бдински). Имайки предвид тогавашния „транспорт“, можем да предположим, че светецът е от Видинския край. Споменава се игуменът на обителта Йов, който го приема и по-късно го прави „началник над всяка манастирска потреба“.
След като умира игуменът, светецът търси духовно наставничество и нови висини във вярата и се отправя към столицата Търново, към тамошната Св. Гора, после в манастира в Червен (близо до Русе), накрая се установява доста време в манастир в Сливенската планина.
Не се споменава в житието, но можем да направим извода, че в духовно отношение нещата в държавата не са били наред. (Хайде сега, ако можете, се опитайте да не мислите за съвремието).
Феодалите се отдали на трупане на богатства, държат подчинените селяни, не пращат мъже за военна служба в защита от настъпващите селджукски турци. В царския двор борба за надмощие. Няколко царе се сменят за малко време, включително и татарина Чака е бил на нашия престол. Царете сменят жените си постоянно. Щом св. Теодосий търси наставник от манастир в манастир, това означава, че в духовно отношение църквата ни също е боледувала – имало е всички налични предпоставки за падането под Османско робство.
„Но до него дойде слухът, че един монах Григорий, по прякор Синаит, е дошъл на някакво пустинно място между Византия и България, което се нарича „Парория“ (Пригранично) и е откъснато от всякакви връзки със света, където поставил килии, положил начало на добродетелен живот и пребъдвал в молитва към Бога и получавал от Него изобилни озарения. Този именно земен ангел и небесен човек немалко години прекарал на Атонската Света Гора и там мнозина научил на правилния подвиг и видение, бидейки самият той богат с добродетелно безмълвие (исихѝя) и ангелоподобно житие. Но понеже агаряните прегазили цялата гръцка земя и опустошили всички места, и той (Григорий) излезе от божествената Атонска Гора, тъй като не можеше да живее там поради честите варварски нападения, и дойде в гореспоменатото място“.
С изключение на района около Константинопол, турците са вече превзели почти цяла Мала Азия, част от островите в Егея и голяма част от Епир и Тесалия. За наш срам сърбите са тези, които до последно им правят отпор и затова на Берлинската Конференция (1884-1885) те претендират за всички земи, които са владели преди падането под Османската империя, което включва и българоговорящата част на Македония.
Да се върнем на Парория. Не знаем къде е бил този манастир, някъде в Странджа. Странджа и сега не е много населена, а по онова време си е била „пустинно място“, както я определя св. Калист. Основателят на исихазма (православно учение за умната молитва) е византиецът Григорий, който е бил в Синайската пустиня да се учи от тамошните монаси. Григорий е бил на Света Гора и е обучавал тамошните монаси в исихазма. Не бих се учудил, ако негов ученик е бил бъдещият Солунски архиепископ Григорий Палама, който между другото е на почти една и съща възраст със св. Теодосий. Същият Палама най-добре е описал в трудовете си това учение (Пак ще се отклоня: като архиепископ вече, Григорий Палама бива пленен от турците и продаден в робство, но сърби го откупуват и връщат на владишкия му престол).
Свети Теодосий най-накрая намира своя духовен ръководител, като се учи от монах Григорий Синаит на съзерцателната молитва и след като към тях се присъединяват доста български и византийски монаси, те двамата стават ръководители на исихазма. Обаче според житието „разбойници“ смущавали безмълвието на монасите. Криво да седим, право да си говорим: какви разбойници ще смущават монаси, които са имали само едно расо на гърба си и никакви вещи? Същата дума „разбойници“ авторът използва, когато описва нападенията на „агаряните“, т.е., турците. Григорий праща Теодосий да иска помощ от царя – Иван Александър, да им построи стени срещу разбойниците. Освен суперлативите в житието за царя искам да отбележа, че той е втория по продължителност на царуване – 40 г., след св. цар Петър (42 г.), синът на Симеон. Не знам има ли връзка продължителността на управлението, но и при двамата имаме относително спокойствие в държавата и възход на духовния живот.
„Царят, като чу всичко от Теодосий, когото повече от другите познаваше от начало…“. Има едни спекулации, че може би са били роднини, но не е доказано. „И понеже много обичаше изрядните монаси, веднага удовлетвори прошението му“. Иван Александър е известен с построяването на доста манастири. Нямаме сведения да е учил богословски науки, но се е интересувал от вярата. По негово време се събуждат стари отхвърлени ереси и смущават дори патриаршеския и царския двор.
След смъртта на св. Григорий Синаит, монасите молят Теодосий да им стане наставник (игумен), но той смирено отказва и отива в Сливенската планина да вземе ученика си Роман, с когото заминават на Света гора да „събират опит“. Отново след варварски турски нападения там, Теодосий изпраща ученика си в Сливен, а той отива в Солун, Бер, оттам с кораб в Константинопол, за да се поклони на светите му места. Връща се в Парория, но само да се поклони на гроба на своя учител, и продължава до Сливен, за да вземе ученика си Роман и се заселват на Емонската планина до Несебър. Там също са нападнати от разбойници и тогава те се местят до столицата в Кефаларските планини, за да бъдат защитени от царя. Това сме учили и по история, че турците са превзели цяла южна България и все още не са влезли на север от Стара планина по времето на Иван Александър. Лично царят разпорежда да се направят килии на посоченото място от монасите. За три години в района се събират около 50 монаси, за чието духовно израстване Господ във видение кара Теодосий да се погрижи.
Интересен момент в житието е споменаването на двама ученици на светеца – бъдещият патриарх Евтимий и някой си Дионисий: „Имаше при тях един мъж, на име Дионисий, с чудно житие, сподобен със сана на свещенството, но поради благоговение отказал се да служи на светия олтар, подражаваше на нестяжанието на пророк Илия и на Йоан Кръстител, и беше облечен само с един кожух. С глад и жажда, всенощни бдения и поклони той дотолкова беше изтънил тялото си, че едва можеше да се познае само по чертите на лицето. Печален на вид, той работеше с ръцете си и никога не ядеше хляб даром. Дълбок в разума, добре познаваше Божественото Писание на двата езика гръцки и славянски, а имаше и дар да превежда от гръцки на славянски. Преведе много книги и с това украси Църквата“. Знаех, че по времето на патриаршестването на Евтимий богослужебните книги са били обновени, защото от първите преводи на светите братя Кирил и Методий до XIV век са минали 500 г. и съвременниците не са ги разбирали. Сега разбрах и кой е преводача – този Дионисий.
Отново Теодосий бяга от славата, предава на ученика си Евтимий управлението на манастира и братята, а той „се отдели на малко разстояние в дълбоката гора за крайно безмълвие“. В едно от посещенията на Евтимий при своя учител, Теодосий му разкрива пророческото видение, че България ще падне под агаряните, манастирите ще бъдат разрушени, а той ще „се сподоби с вериги и апостолско гонение“.
В края на житието на светеца се говори, че по това време идват в столицата хора, които смущавали населението с ереси. Единият е бил лекар, но почитател на „Акиндиновото и Варлаамово нечестие“, а другите били изгонени от Света гора монаси, които проповядвали „месалианска, богомилска, адамитска и иконоборна ерес“. Тогавашният патриарх моли за помощ св. Теодосий и царя. В Търново се събира църковно-народен събор, на който са извикани „учителите“ на ересите, а св. Теодосий им задавал въпросите. Съборът се е състоял около 1350 г. Истината побеждава. Единият се покайва, а другите двама – не. През 1360 г. друг събор осъжда юдейската религия, възможно е във връзка с приемането на кръщение от втората съпруга на Иван Александър Сара-Теодора, която е еврейка по рождение.
Преди смъртта си Теодосий пожелава да се види със съученика си Калист, който вече е патриарх в Константинопол, поставя за игумен Роман, и с Евтимий заминават на кораб за Цариград. Теодосий остава там. Патриархът нарежда да му осигурят тиха килия в патриаршеския манастир „Свети мъченик Мамант“. Здравето на светеца е твърде разклатено заради трудовете му. Предузнавайки края си, той вика своите ученици за последни наставления. Умира на същия ден, в който преди много години умира и неговият учител Григорий Синаит – на 27 ноември 1363 г. Погребан е в същия цариградски манастир.
Докато четохме житието на един светец, научихме за живота на хората по това време, западането на България, губенето на територии, но пък в същото време и за духовния разцвет. Споменхме св. Ромил Бдински, св. Григорий Синаит, св. Григорий Палама, св. патр. Евтимий, учения преводач Дионисий, цар Иван Александър, св. Калист Константинополски. Ще бъде интересно да се види в таблица по години кои светци са живели, с кого от другите светци са се познавали.
Светостта никога няма да прекъсне. Колкото и да си мислим, че живеем в бездуховно време, във време на ереси и секти, някъде между нас живеят тихо и скрито светци, които отправят денонощно прошения към Господа, и които ще ни преведат и през тази сегашна житейска и духовна буря.
Бог да ни помага!
