Ренета Трифонова
Сергей Чапнин пише за положението на Руската православна задгранична църква в съюз с РПЦ и за проблемите, които ще трябва да реши нейният нов глава: ще успее ли РПЦЗ да защити своята автономия или ще бъде напълно интегрирана в РПЦ ? Ще успее ли тя да съхрани наследството на руската емиграция?
Най-консервативната сред всички православни църкви от руската традиция, Руската православна задгранична църква (РПЦЗ), днес (13 септември) ще трябва да избере нов първойерарх. За тази цел в сградата на Синода на РПЦЗ в Ню Йорк, на ъгъла на Парк Авеню и 93-та улица, е свикан Архиерейски събор. Правото на глас на Събора имат 13 от 17-те епископи, които са членове на РПЦЗ.
Вечерта на 17 септември в катедралата „Знамение на Божията майка“ в Ню Йорк1Т. нар. Знаменски събор в Ню Йорк (бел. ред.). избраният ще бъде издигнат в митрополитски сан, а на следващата сутрин по време на литургията ще се проведе интронизацията и връчването на жезъла, символизиращ властта на първойерарха на РПЦЗ. Общението между архипастири, духовници и миряни ще продължи на празнична трапеза, около която ще се съберат около 500 гости. Все още няма информация дали от Москва ще дойдат официални представители на Руската православна църква. Напълно възможно е организаторите от катедралата да се опитват да направят всичко възможно, за да не дойде никой – „московските гости“ точно в този момент изглеждат много токсични.
Във всеки случай тържествата и празниците ще свършат бързо и първойерархът неизбежно ще трябва да решава доста сложни проблеми. А много такива са се натрупали. Агресията на Русия срещу Украйна постави РПЦЗ в изключително трудно положение. Официално тя се опитва да запази мълчание, фокусирайки се върху практическата помощ за Украйна и украинските бежанци в различни държави, но гласовете в подкрепа на Русия са доста силни. Разбира се, има и остри критики към Руската православна църква, но това са гласове на миряни, които йерархията не коментира публично. Ето какво написа през април 2022 г. Елена Зезюлина, адвокат с двадесетгодишен опит и енориашка на църквата „Св. Серафим“ в Сий Клиф, Ню Йорк:2Тъй като Сий Клиф е квартал в Сан Франциско, най-вероятно става въпрос за село Сий Клиф, което е на 15 минути път с кола до Ню Йорк (бел. ред.):
„Кирил, главата на Московската патриаршия, не може да се нарече християнски лидер. Той е представител на чуждо правителство, което е враждебно към нас и е във война с всичко, което представлява наша ценност. Неговата подкрепа за нахлуването в Украйна е непростимо. Аз, например, не мога да отида на служба в храм на РПЦЗ, където се поменава името му.“
Предишният първойерарх, митрополит Иларион (Капрал, който почина на 16 май 2022 г.), беше продължително и тежко болен, и фактически прехвърли властта си на тесен кръг от доверени лица. Това породи следния въпрос: каква ще бъде конфигурацията на църковната власт в РПЦЗ след събора? Как ще се подредят политическите и църковно-практическите приоритети?
Руската емиграция и митът за великата сила
Малко опростявайки нещата, можем да кажем, че след Октомврийската революция от 1917 г. и последвалата гражданска война, възникват четири руски църковни юрисдикции. В Западна Европа това е Руската архиепископия (до 2018 г. автономна екзархия като част от Вселенската патриаршия, чийто център е в Истанбул, а след това като част от Московската патриаршия), Финландската православна църква (като част от Вселенската патриаршия), в Северна Америка това е Православната църква на Америка (автокефална, т.е. напълно независима от 1970 г.) и накрая – РПЦЗ, разположена на различни континенти (и канонично непризната от повечето поместни църкви до обединението й с Руската православна църква през 2007 г.).
Цяла плеяда от изключителни православни богослови на ХХ-ти век, включително архимандрит Киприан (Керн), протойереите Георги Флоровски, Александър Шмеман, Йоан Майендорф и много други, които принадлежаха към Руската екзархия и Православната църква в Америка, не бяха приети от Задграничната църква, която беше и си остава най-консервативна, включително и от богословска гледна точка.
Този консервативен уклон включва стремежа на всяка цена да се запази богослужението на църковнославянски език и да се съхранят богослужебните традиции неизменни такива, каквито са били в началото на ХХ-ти век. Освен това РПЦЗ подкрепя мита за „великата сила“, както и приоритета на историята над богословието, в резултат на което има подозрителното отношение към богословските изследвания от ХХ-ти век.
РПЦЗ се стреми към самоизолация и отказ от взаимодействие не само с други християнски църкви (антиикуменизъм), но и с останалите поместни православни църкви.
Отделно трябва да се подчертае антикомунизма на РПЦЗ и нейната остра критика към Московския патриарх за сътрудничеството с безбожните съветски власти, стигаща до твърдението, че църквата в Съветска Русия е била лишена от благодат, т.е. престанала е да бъде църква. Въпреки, че това мнение беше широко разпространено в РПЦЗ, то никога не стана нейна официална позиция.
Затворена в себе си почти 100 години, РПЦЗ обаче непрекъснато разширява пространството на своята митология, и дори през 90-те години, след разпадането на СССР, монаси-публицисти от РПЦЗ замечтано пишат:
„Нашата църква в Русия е необходима … Нашата църква се опитва с всички сили да насърчи образованието на ново поколение в Русия, на което да бъдат скъпи идеалите на царска Русия. И тогава, пречистен чрез покаяние, руският народ ще може отново да се върне към богоугоден живот под управлението на православен цар“3(Св. Йоан (Максимович) и Руската Задгранична Църква“. – Джорданвил, Ню Йорк: Печатница „св. Йов Почаевски“, Манастир „Света Троица“, 1996, – с. 43-44)..
По това време вече е ясно, че опитите на РПЦЗ да създаде свои „паралелни“ енории в Русия, са пълен провал. Тези енории възникнаха през 1990 г., но още през 1995 г. изпаднаха в схизма. През 90-те години на миналия век в задграничната църква всички опити за установяване на диалог с Руската православна църква се възприемат най-меко казано критично.
Думите, че РПЦЗ по някакъв начин „помага за възпитанието на ново поколение“, могат да бъдат приписани само на програмата „Книга по пощата“. Наистина, в началото на 90-те години всеки можеше да пише до манастира Джорданвил и да получава безплатна религиозна литература. Но в действителност, ако може да се говори за влияние на РПЦЗ върху религиозното възраждане в постсъветска Русия, то е изключително ограничено. РПЦЗ допринесе за формирането на онази православно-патриотична консервативна среда, от която впоследствие се излюпи православният фундаментализъм.
Рязък завой към диалог и обединение
В началото на 2000-та година президентът Владимир Путин направи няколко важни символични жеста към РПЦЗ. Включително това, че лично се срещна с митрополит Лавър. В резултат РПЦЗ не без колебание призна, че обединението е възможно.
Мнозина искаха да видят в това едно велико историческо събитие. Изглеждаше, че обединението на най-антисъветската църква на руската емиграция и постсъветската църква в Русия бележи края на Студената гражданска война, а Православната църква засилва значението си на социално-политическа институция, която е запазила своята легитимност и приемственост от имперска към путинова Русия.
В реч след подписването на Акта за канонично общение в катедралата „Христос Спасител“ през 2007 г., Путин формулира политическото значение на обединението на църквите така:
„Възраждането на църковното единство е най-важното условие за възстановяване на изгубеното единство на целия руски свят (курсив СЧ), една от духовните основи на който винаги е била православната вяра“.
Няколко месеца по-рано Путин беше произнесъл мюнхенската си реч, а до анексирането на Крим оставаха още седем години.
Условие за създаването на този църковен съюз беше пълното анулиране на взаимните претенции: РПЦЗ се отказа от предишните си искания за разследване на сътрудничеството на църковните йерарси със съветските власти и техните специални служби. Този фундаментален в продължение на много десетилетия въпрос изведнъж се оказа малък и незначителен.
В същото време на йерарсите на РПЦЗ не може да се отрече здрав разум: те напълно осъзнаваха, че тяхната Църква бързо губи връзка с реалността и се превръща в секта. Искаха да избегнат това на всяка цена и изглеждаше, че енергията на постсъветското църковно възраждане беше толкова мощна, че можеше да даде нов тласък на развитието не само на самата РПЦ, но и на Задграничната църква. И до известна степен тези очаквания се оправдаха.
Първоначално изглеждаше, че двете църкви имат много повече общи неща, отколкото различия. Най-евтината рецепта за преодоляване на кризата на идентичността се оказа еднакво удобна както за РПЦ, така и за РПЦЗ: на мястото на вярата беше поставена православната идеология: митът за „великата сила“ ставаше реалност в путинова Русия пред очите на всички ни.
Говорейки на прием в Кремъл през 2007 г., първойерархът на РПЦЗ митрополит Лавър (Шкурла), се обърна към президента Путин и подчерта:
„Наш морален дълг е да се включим в процеса на възраждането на Русия и да завършим мисията на руската емиграция, тоест да донесем в Русия великото наследство, предадено ни от нашите предци“.
Следващите години обаче показаха, че съвременна Русия не се интересува от наследството на руската емиграция – нито църквата, нито държавата оценяват нейната мисия. Надеждите на митрополит Лавър, който почина десет месеца след подписването на Акта за канонично общение, не се оправдаха.
Очевиден проблем беше и численото неравенство: по време на обединението в РПЦ имаше около 30 000 енории, а в РПЦЗ – само 400.
Освен това спасението от деградация чрез това обединение се оказва болезнено за РПЦЗ и бе придружено от разколи, които се обозначават с първите букви на техните духовни водачи. Първо се отдели РПЦЗ(В) начело с митрополит Виталий (Устинов), а след това РПЦЗ(А) начело с митрополит Агатангел (Пашковски).
Влиянието в обратната посока се оказа по-силно. Корупцията, която беше широко разпространена в РПЦ, по различни пътища проникна и в РПЦЗ. По-специално, гастролът на светини в Русия стана не само църковен празник, но и голям бизнес, изцяло изграден върху парите.
„Никъде и никога няма да бъде публикуван доклад колко пари е получила РПЦЗ за това, че делегация от нейни представители пътува в Русия и Украйна с главната светиня на руската диаспора – чудотворната Курско-коренна икона на Божията майка.“
И такива пътувания са правени не един или два пъти.
Освен това все още няма обяснение как редица свещеници и епископи получиха руско гражданство, пребивавайки в Русия за съвсем кратко време, дори не ежегодно. Какви заслуги или специални условия им позволиха да получат руски паспорт? Пълният списък на тези епископи и свещеници не е известен. След военното нахлуване на Русия в Украйна доста остро стои въпросът всъщност на какво основание е получено руското им гражданство.
И накрая, пропутинската идеология, превърнала се в естествено развитие на мита за „великата сила“, получи широко разпространение и в РПЦЗ. Историческото и духовно късогледство не позволяваше на значителна част от паството на РПЦЗ да види в режима на Путин ново превъплъщение на съветската тоталитарна система и съответно нова несвобода за самата Църква.
Първойерарсите
Задграничната църква имаше голям късмет с последните първойерарси Лавър и Иларион. Те бяха хора с невероятно молитвено устроение, кротки, внимателни и търпеливи. Но не бяха нито добри политици, нито добри администратори, нито добри дипломати. Митрополит Лавър, спасявайки РПЦЗ от сектантска изолация, пое твърд курс към обединение с РПЦ като вярваше, че по този начин изпълнява Божията воля. Митрополит Иларион, също покорен на волята Божия, не предприе никакви драстични стъпки и просто поддържаше РПЦЗ в състоянието, в което се намираше след обединението.
Но проблемите се умножаваха. Преди около седем години попитах митрополит Иларион:
– Владико, Задграничната църква все по-често копира Московската патриаршия. Тя се оказа по-силна – не вие влияете на нея, а тя на вас! Ясно е, че в Русия има пари, а вие ги нямате. Но само колко евтино ви купуват! Трябва да останете верни на себе си! Отказали ли сте се да се борите? Ако нещата продължават така, тогава няма да има смисъл от самото съществуване на РПЦЗ – без капка съжаление тя може да се разтвори в РПЦ!
Той отговори кратко:
– Да, така е… – и ме изгледа много изразително и тъжно.
Личеше си, че като цяло беше съгласен с оценката ми, но не знаеше какво да прави, а и нямаше на кого да разчита.
Кандидатите. Чии имена се спрягат?
Предстоящият избор на първойерарх означава за РПЦЗ избор на нейния по-нататъшен път. Има три възможности:
- да следват същия път и да се подготвят за пълна интеграция в РПЦ;
- да следват същия път, но да защитават своята автономия с всички сили;
- да се опитат да формулират новата си роля и да запазят наследството на руската емиграция, осъзнавайки, че за съвременна Русия това наследство не представлява интерес.
Войната в Украйна и токсичността на всичко, което е пряко свързано с путинова Русия, предопределя избора на втория вариант. Третото изисква огромни усилия, а „отпусналата се“ руска емиграция явно не е способна на такъв подвиг.
На пръв поглед най-очевидният претендент за поста първойерарх е Берлинският и Германски митрополит Марк (Арндт). Като най-стар йерарх на РПЦЗ, той служи като местоблюстител след смъртта на митрополит Иларион и се ползва с голям авторитет. Марк обаче е вече на 81 години и управлението на Църквата, която включва енории и манастири на четири континента, е непосилно бреме за възрастта му. На Запад на геронтокрацията не се гледа с добро око. Митрополит Марк, който е германец и по възпитание, и по култура, много добре разбира това.
Но до последния момент той има възможност да поеме риска и шансовете да бъде избран са изключително големи.
Архиепископът на Монреал и Канада Гавриил (Чемодаков) също не е лишен от амбиции. Той е с 20 години по-млад от митрополит Марк и е в епископския сан повече от четвърт век, но има няколко проблема с кандидатурата му. Първо, той не харесва своята канадска епархия и не се е появявал в нея от 2020 г. Живее в Ню Йорк и служи където си поиска. По-сериозна обаче беше скандално проруската му позиция. В изказванията на Гавриил ясно се чуват клишетата на кремълската пропаганда:
„В западните медии виждаме много едностранчиво, антируско и, бих казал, русофобско отразяване на ситуацията. Но ние, руснаците, трябва да разберем причините, поради които Русия беше принудена да прибегне до подобни действия (нападение над Украйна) – известно е, че руснаците представиха списък с условия, които според тях трябваше да бъдат приети по отношение на разширяването на НАТО и, разбира се, ситуацията в Донбас, но както каза президентът Владимир Путин, Западът не помръдна и милиметър, за да се опита по някакъв начин да разреши проблема“ .
Това интервю предизвика вълна от остри критики, в резултат на което на официалния сайт на РПЦЗ беше публикувано изявление на архиепископ Гавриил, в което той пое цялата отговорност:
„Изразих именно личното си мнение, а не съвкупната официална позиция на нашия Архиерейски Синод. Моето виждане за случващото се остава непроменено“.
Ако членовете на събора гласуват за архиепископ Гавриил, това ще означава избор на първия вариант, тоест преминаване към реална самоликвидация на РПЦЗ и нейното пълно интегриране в РПЦ.
Има един млад епископ, на Лондон и Западна Европа, Ириней (Стинберг). Образован, твърдолинеен, но за по-голямата част от старите членове на РПЦЗ все още напълно непознат. В условията на дълбока криза в Сурожската епархия на Руската православна църква във Великобритания, Ириней успя да разшири паството си, но това постижение едва ли може да се признае за значимо на фона на църковния скандал, при който редица свещеници го напуснаха и се присъединиха към Руската архиепископия на митрополит Йоан (Ренето).
Напълно възможно е след 10-20 години, когато във Великобритания и Северна Америка се увеличи ролята на англоговорящите православни, които не знаят нито руски, нито църковнославянски, той да стане реален кандидат, но все още е рано за това. Важно е обаче, че някои вече спрягат неговото име.
И накрая, епископ Николай (Олховски) от Манхатън, 47-годишен американец, който е в епископски сан от осем години. Той е известен като пазител на главната светиня на Задграничната църква – Курско-коренната икона на Божията майка, с която обиколи, ако не целия свят, то по-голямата част от него. Мек, спокоен, готов да изслушва и да действа без да бърза. Ползва се с доверието на клира и миряните. Мнозина свързват с него възможността да продължи курса, поет от неговите предшественици. Всичко това прави епископ Николай най-вероятният кандидат и безспорен фаворит на предстоящите избори.
Какво мисли Москва?
Актът на каноничното общение дава право на патриарх Кирил и неговия синод да одобрят кандидатурата на избрания първойерарх. Тук почти няма изненади.
Всички изброени по-горе кандидати са напълно лоялни към Московската патриаршия и Москва не се съмнява, че ще ѝ сътрудничат активно. И дори при евентуалното отсъствие на представител на Руската православна църква на предстоящия Събор, патриарх Кирил ще реагира спокойно, с разбиране.
Неудобни въпроси
Новият първойерарх ще трябва да търси отговори на много неудобни въпроси. Първият от тях е: кому е нужна РПЦЗ днес и защо? Каква е нейната мисия? Преди 15 години митрополит Лавър можеше уверено да формулира мисията на Църквата, но времената се промениха и днес РПЦЗ е на исторически кръстопът. По-старото поколение енориаши си отива, а децата им в много по-малка степен усещат връзката си с православието и с руската култура, която руската емиграция пазеше. Новите емигранти от Русия, Украйна и Беларус, свикнали с постсъветските форми на организация на църковния живот, ще могат само частично да попълнят този намаляващ контингент.
Сериозен фактор за американските епархии на РПЦЗ е и нарастващият брой на преминалите към православието протестанти. Няма официални данни, но енорийските свещеници смятат, че те съставляват около една четвърт от цялото паство на РПЦЗ в САЩ. Ако добавим към тях онези потомци на руската емиграция, които вече са загубили руския език и практически не са запознати с руската култура, се получава около една трета от общия брой на енориашите. Те формират свои енории и своя доста специфична субкултура вътре в РПЦЗ. През следващите години те ще изискват и по-голямо представителство в църковната администрация, но все още е трудно да се каже какви организационни форми ще приеме това желание.
И накрая, новият първойерарх ще трябва да реши няколко тактически и стратегически въпроса, свързани със системата на църковното управление както в РПЦЗ, така и в отношенията с РПЦ.
Първият и основен въпрос е дали ще бъде възможно да се запази автономия от Москва или, възползвайки се от момента, патриарх Кирил ще се опита да постави под по-силен контрол РПЦЗ. Едва ли може да се каже, че патриархът ще се опита да даде на РПЦЗ свой „наместник“, но тази възможност не може да бъде напълно изключена. Новият първойерарх ще трябва да изгради отношения с него и много ще зависи от това каква дистанция ще избере. Възможно е Москва да възприеме друга тактика – да формира „промосковско лоби“ в Синода на РПЦЗ. Известни са епископите, които имат тесни връзки с Москва. Но под въпрос е доколко днес, в условията на войната на Русия с Украйна, те ще са готови да лобират интересите на Москва.
На второ място идва въпросът за доверието към тези, които заемат ключови позиции в синодалното управление на РПЦЗ. В Църквата е обичайно да се казва, че епископ, който е станал предстоятел на Църквата, трябва да бъде припознат. Да видим дали ще е така и с новия първойерарх.
Във всеки случай консервативната версия на православието, както в САЩ, така и в други страни, остава много привлекателна. Въпросът е доколко РПЦЗ ще може да отговори на очакванията на консерваторите.
–––-
Превод: архим. Никанор (Мишков)
Източник: Russiapost Info
- 1Т. нар. Знаменски събор в Ню Йорк (бел. ред.).
- 2Тъй като Сий Клиф е квартал в Сан Франциско, най-вероятно става въпрос за село Сий Клиф, което е на 15 минути път с кола до Ню Йорк (бел. ред.)
- 3(Св. Йоан (Максимович) и Руската Задгранична Църква“. – Джорданвил, Ню Йорк: Печатница „св. Йов Почаевски“, Манастир „Света Троица“, 1996, – с. 43-44).
