Християнство.бг
Въпрос на читател на блога на свещ. Йоан Бурдин
Не мога да примиря в съзнанието си очевидното противоречие между санкционираното от Бога насилие, например срещу жителите на Йерихон, и идеите на Новия завет, в които Бог отхвърля подобни неща. Как всичко това се вписва в идеята за Бога като Любов? Как се съчетава това с образа на Христос, който Сам се качва на кръста и казва: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят“?
Отговор на о. Йоан Бурдин
Всъщност това е въпрос за обширна монография. Без да претендирам да дам пълен отговор, ще се опитам да очертая някои мисли, които ми хрумнаха по този въпрос.
Първо, мисля, че много зависи от естеството на този въпрос за самите вас.
Ако е чисто академичен (интересно ви е да се види как тези два образа на Бога могат да бъдат съчетани в юдейския фолклор), тогава си струва да се задълбочите в историята и културата на въпросния период, внимателно да прочетете Библията и някои исторически изследвания.
Искаме или не, ние подхождаме към библейските събития от гледна точка на съвременната европейска цивилизация, която, както и да я погледнеш, е израснала върху евангелските заповеди. Но как може да се оцени едно явление, като се извади от неговия културен и исторически контекст? Затова си струва да разгледаме как изглеждат старозаветните евреи на фона на заобикалящите ги народи.
Знаем, че езическите народи от онова време са принасяли човешки жертви, включително първородните си деца, за да умилостивят боговете (например жителите на Ханаан, финикийците, моавците). След като превземат някой град, те убивали жителите, трупайки купчина от отрязани гениталии на вражеските мъже. Одирали вражеския командир и напъхвали в кожата слама, създавайки чучело за украса на своя дворец. Въобще по това време се е смятало за милост да бъдат ослепени няколко хиляди вражески войници или да им бъдат отрязани ръцете и изпратени по домовете им.
Дори да приемем, че Бог наистина е заповядал на евреите да унищожат всички народи, живеещи в Светите земи, включително жените и децата, на фона на гореописаните ужаси тези заповеди не изглеждат нито кръвожадни, нито беззаконни. Освен това в историческата действителност нищо такова никога не се е случвало: евреите не са изтребвали езическите племена и не са разбивали главите на бебетата в камъни. За разлика от вавилонците или персите.
Но фактът е, че всъщност Бог не е заповядвал на евреите да правят нищо подобно.
Библеистът и преводач Дмитрий Щедровицки в книгата си „Въведение в Стария завет. Петокнижието на Моисей“, като се основава на текста на Свещеното писание, опровергава този чудовищен мит.
Старият завет не говори за физическото изтребление на народите, населявали Ханаанската земя, а „за унищожаването на техните царства като център на демонични култове, придружени от човешки жертвоприношения (…)“.
Техните жители, според Божия закон, се очаквало или да се обърнат към истинския Бог и да влязат в Божията общност наравно с израилтяните, ако желаят това; или, ако останат убедени идолопоклонници, да бъдат изгонени от границите на Светите земи, но в никакъв случай не и „пълно изтребление“. Историческата реалност потвърждава това.
За да разберем какво точно Бог заповядва на евреите, е по-добре да се обърнем не към преводите, а към еврейския оригинал. И не като изваждаме отделни фрази, а като гледаме картината като цяло.
Например, Бог казва на Мойсей: „Когато Моят ангел върви пред теб и те въведе при аморейците, хетейците, ферезейците, ханаанците, евейците и евусейците, и Аз ще ги изтребя…“ (Изх. 23:23).
Щедровицки посочва, че думите „и аз ще ги изтребя“ тук предават еврейското והכחדתיו (буквално „и ще ги изтрия [или: „покрия“]“, от כחד – „да изтрия“, „да унищожа следите“, „да скрия“). Тук се говори за „заличаване на следите“ от кървавото идолопоклонство на ханаанците (което е посочено в следващия стих 24), но не и за унищожаването на жителите.
За съдбата им е дадено съвсем друго предписание: גרש – „да прогони“, „да отстрани“. Тази дума се използва както при описание на изгонването на Адам от рая, така и в историята за изгонването на Каин от присъствието на Бог (Бит. 3:24; 4:14):
„Точно както в случаите, изброени по-горе, изгоненият не бил умъртвяван, така и жителите на Ханаан трябвало да останат живи, но ако се съпротивляват на Божието слово, трябвало да напуснат границите на Светите земи“.
За прогонването (не унищожаването) на тези народи се говори много пъти в Писанието:
„Господ ще изгони всички тези народи пред теб и ти ще завладееш народи, по-големи и по-силни от теб…“ (Втор. 11:22-23);
„Не се осквернявайте с нито едно от тези неща, защото с всички тези неща се оскверниха народите, които изгоних пред вас…“ (Лев. 18:24);
„Защото всеки, който прави тези неща (извършва черна магия – бел.а.), е мерзост за Господа и поради тези мерзости Господ, твоят Бог, ги изгонва отпред тебе…“ (Втор. 18:12);
„Ето, Аз ще изгоня от пред вас аморейците, ханаанците, хетейците, ферезейците, евейците и евусейците…” (Изх. 34:11);
„Ако кажеш в сърцето си: „Тези народи са по-многобройни от мен; Как мога да ги изгоня? (Втор. 7:17);
„Всички планински жители от Ливан до Мисрефот-маим, всички сидонци ще изгоня отпред израилтяните” (Исая 13:6);
„Ще изгоните ханаанците, въпреки че колесниците им са железни и въпреки че са здрави“ (Исая 17:18).
Дори прословутите исполини (потомци на паднали ангели) воините на Иисус Навин не ги убили, но ги изгонили:
„И Халев изгони оттам тримата сина на Енак: Шешай, Ахиман и Талмай, синовете на Енак“ (Исая 15:14).
Всъщност евреите не само не са унищожили, но дори не са изгонили по-голямата част от езичниците:
„Но ефремците не изгониха ханаанците, които живееха в Гезер“ (Исая 16:10);
„Но синовете на Юда не можаха да изгонят евусейците, жителите на Ерусалим” (Исая 15:63);
„Синовете на Манасия не можаха да изгонят жителите на тези градове и ханаанците продължиха да живеят в земята. „Когато синовете на Израел се усилиха, направиха ханаанците данъци, но не ги изгониха“ (Исая 17:12-13).
Списък на много ханаански племена и селища, които не са били прогонени от израилтяните, може да се намери в Книгата на съдиите (Съдии 1:19-33). Отново се говори за прогонване, а не за изтребление.
Според Щедровицки резултатите от археологическите разкопки в Израел показват, че заселването на страната от евреи е ставало доста мирно и постепенно, като израилтяните и ханаанците се женят, живеят рамо до рамо, имат общи форми на земеделие и скотовъдство и накрая се сливат в едно цяло:
Още по времето на Иисус Навин пришълците от числото на ханаанците, които доброволно се присъединиха към Израел, бяха толкова многобройни, че дори в описанието на свещенодействията… те се споменават преди „родените“ израилтяни.
Нещо повече, всички тези „недоизтребени“ ханаанци се радвали на точно същите права в завладяната им страна, както и покорилите ги „натурални” евреи (Изх. 12:49; Лев. 19:6,34; 24:22).
Традиционен препъни-камък е фразата за унищожаването на всички жители на Йерихон, заедно с техните домашни животни:
„И предадоха на заколение всичко, което беше в града, мъже и жени, млади и стари, волове, овце и осли, изтребиха всички с меч“ (Исая 6:20).
В синодалния превод думите „изтребиха всички“ са отпечатани в курсив. Няма ги в оригинала. Те са вмъкнати от преводача „за свързаност на текста“. На иврит това място изглежда така: ויחרימו… לפי חרב – „и се заклеха [всичко в града]… в острието на меча“. Това е традиционна фраза, използвана, когато се говори за завладяване на град („с острието на меча“, т.е. със сила).
Употребеният тук глагол חרם <харам> – „заклевам“, „предавам на заклятие“ има първоначалното значение на „изключвам“, „забранявам“, „отделям“. Използва се и в смисъл на „изгонване“, „отлъчване“, „анатема“.
Тоест, според Щедровицки, става дума за прогонването на тези жители, които не искали да се откажат от ханаанските култове, заедно със стадата им (Исая 6:20) „под заплаха от острието на меча“ / насила. За тяхното отделяне от Божия народ, тяхното „изключване“ от броя на жителите на Светата земя.
И наистина, историкът Йосиф Флавий споменава, че дори по негово време в някои съседни страни и във финикийските колонии са били запазени каменни стели с надписи на финикийски (ханаански) език, в които се казва, че са издигнати от хора, бягащи от армията на Иисус Навин.
Нека да отбележим още една интересна археологическа находка, която променя установената представа за „безпощадното завладяване“ на Светите земи.
Писма от ханаански царе, които молят фараона да ги защити от нахлуващите хабири (етноним עברים <ivrim> – „евреи“) бяха открити в древноегипетските царски архиви на Тел Амарна.
При това те посочват, че огромен брой от самите ханаанци, особено сред бедните, се присъединявали към „хабирите“. Те „отварят градските порти“ за „хабирите“ и се бунтували срещу собствените си владетели.
Дори царят на Тир, чиито земи израилтяните нямали намерение да завладяват, пише на фараона, че страхувайки се от „хабирите“ и местните селски земевладелци, които са се съюзили с тях, не можел да напусне града, където бил затворен „като птица в клетка“.
Това показва, че явно евреите не са били толкова безпощадни към местните. И ако сравним правата, които еврейският закон предоставя дори на робите и бедните с това как те са били третирани в градовете-държави на Ханаан, можем да разберем защо местното население доброволно преминавало на страната на израилтяните, приемайки закона им.
Нека отбележим, че Иисус Навин отправя същите думи – „Господ… ще те изтреби от тази добра земя“ (Ис. Навин 23:15–16) към самите евреи, предупреждавайки ги какво ги очаква, ако отпаднат от Бога. И в неговото пророчество изразът „той ще те изтреби от тази добра земя” означава именно прогонване на хората, а не тяхното пълно унищожение. Което прогонване и се случва по-късно в историята.
Още по-популярни в доказването на Божията „кръвожадност“ са различни цитати от псалмите. Особено онези за нещастните вавилонски бебета, които се предлагало да бъдат „разбити в камъните“.
Но и признанието: „В утрините избивах всички грешници на земята, за да изтребя от града Господен всички, които вършат беззаконие“, намира своите почитатели.
Честно казано, изобщо не разбирам как въз основа на това ни рисуват образа на Бога, след като за автор на повечето псалми се смята цар Давид. Същият този Давид, когото Господ нарича „мъж по сърцето Ми“, но в същото време не му позволява да построи Божия храм, тъй като имал много кръв от същите тези езичници по ръцете си:
„Ти си пролял много кръв, големи войни си водил. Не бива да строиш храм за Моя слава, защото си пролял много кръв на земята пред Мен“ (1 Летописи 22:8).
Да, Псалтирът съдържа множество пророчества и откровения, но псалмите са преди всичко поезия, която е пълна с метафори, образи, поетична символика и т.н. Дори имената на известните градове, държави и народи често имат фигуративно и символично значение.
Странно е да се търсят в тях инструкции или препоръки как евреите да се държат с околните народи. Това са песни, в които конкретно лице изразява своите мисли и преживявания в поетична форма.
По-специално в думите за вавилонските бебета това е желанието същото да се случи и с онези, които унищожавали еврейските деца. Може би има твърде малко милост в това, но пък се чувства живата човешка болка.
Това не е откровение за същността на Бога, а е отражение на онова, с което са живели евреите от тогавашното време: постоянни нападения срещу тях от езическите народи, плен, кръв, болка, загуба на близки и молитва към Бог да защити и отплати на мъчителите и нашествениците за това зло.
Това е мъчителен, болезнен и напълно „некуртоазен“ плач. Така майката „грозно“ и „неестетично“ блъска главата си в земята и плаче за мъртвото си дете. Това е вик за помощ и възмездие за убийците, който може да бъде разбран и приет само от човек, който сам е загубил някого.
А за нас, християните, е важно не как древните евреи са проклинали мъчителите си, а че когато молитвите им са били чути от Бог, Той им е изпратил на помощ не Терминатора (изтребителя на народите), а Христос.
И така, ако въпросът „Как да съчетаем Бога от Стария завет и Христос?“ е с академичен характер за вас, тогава можете сериозно да се задълбочите в историческите и културните аспекти на Свещеното писание, да изучавате преводи и да се запознаете с библейската поетика.
Ако влагате в него религиозен смисъл и отговорът на него би трябвало по някакъв начин да повлияе на съдържанието на вашата вяра, тогава искам да отбележа, че в рамките на християнството той няма никакво значение (а общо взето няма и никакъв смисъл).
На християните са дадени заповеди непосредствено от Иисус Христос. Тоест от Едно от Лицата на Триипостасната Троица. Не става въпрос, дали това е някакъв друг Бог. А става въпрос, че Той лично не ни дава никакви такива заповеди, подобни на онези, които евреите уж са получили от Бога.
Дори сред старозаветните заповеди, за които Христос казва, че нито една „йота“ от Закона няма да бъде нарушена, не съществува заповед: „Избийте езическите народи“.
Съдържанието на учението на Самия Иисус е много ясно и в него няма нито един момент, който да ни позволява да твърдим, че християните са длъжни да унищожават някого. Христос не заповядва на никого: „Убий, екзекутирай, отмъсти, изтреби…“ и т.н. Напротив, казва: „Обичайте враговете си, благославяйте тези, които ви проклинат…“ и т.н.
Ако Го приемаме за Бог, тогава ние трябва да правим точно това, което Той ни заповядва. Следователно старозаветните истории не могат никак да повлияят на съдържанието на нашата вяра.
Разбира се, можем да изграждаме различни богословски хипотези в най-широк спектър: от „това не е същият Бог“ до „въпросът касаел спасението на цялото човечество, понеже покварата на тези народи заплашвала с вечна погибел всички хора и поради това възмездието за многобройните престъпления, които извършили, не било несправедливо“.
Но във всеки случай всички тези хипотези ще си останат точно такива. Хипотези. Поради простата причина, че не разполагаме с достатъчно информация, за да направим повече или по-малко правдоподобни заключения.
За да разберем защо Бог ни заповядва едно, а на древните евреи, изглежда – друго, трябва да видим не само реалната картина на случващото се в онази епоха (а ние дори не знаем напълно какво се случва в нашата собствена), но и перспективата: тоест целият свят в неговата цялост – от миналото до вечността, в преплитането на съдбите на всички хора, които някога са живели в него и които ще живеят. Да познаваме Бога и Неговия план за нас и за света.
И най-важното, не само да оценим всичко това като цяло, но и да можем да конструираме варианти, които биха били по-добри от това, което Бог е замислил и изпълнява. Като тези опции трябва да отчитат съдбата на всеки отделен човек в нейното преплитане със съдбите на други хора, всеки от които има свободна воля.
Тоест, за да направите това, вие трябва сами да станете Бог (което, общо взето, Бог обяснява на Йов в известната притча. Въпросът там, между другото, е подобен на вашия, само че се отнася до съдбата на един човек, а не на няколко народа).
Следователно в религиозен смисъл въпросът за нас е следният: или ние, гледайки Христос и виждайки Неговата саможертва и любов към нас, Му се доверяваме и живеем точно според Неговите заповеди, отнасяйки се с любов към враговете си и опитвайки се да внесем светлина, а не тъмнина. И в същото време приемаме старозаветните събития като даденост, чийто смисъл не разбираме напълно, но признаваме: за да не погълне злото в света не само един исторически период от време, но и вечността, за да се роди Христос, за да получат хората надежда за спасение, тези събития е трябвало да се случат.
Необходимостта от случването им зависела не от Божията воля, а от волята на онези езически народи, които трябвало да се откажат от беззаконията, от наслаждението от болката и страданието на другите, от опитите да унищожат богоизбрания народ. Тоест да прозрат, да видят какво води до собственото им спасение – и на земята, и във вечността, да се покаят и да се обърнат към Бога.
И така, или се доверяваме на Христос и Неговите думи: „Аз и Отец сме едно. „Който е видял Мене, видял е Отца“.
Или казваме: не, Христос, разбира се, е добър и това, което Той направи и каза, ни харесва, но старозаветният му баща е някакъв особняк – вярвайте в каквото си щете, но аз не искам да имам нищо общо с това.
В крайна сметка всичко се свежда до вярата, че Иисус Христос наистина е Божият Син, дошъл на този свят за нашето спасение. Има вяра – има готовност за доверие. Има съмнения – няма доверие.
Цялата човешка история (включително старозаветната й част) е свързана именно с този ключов момент. И с този въпрос, който Му задаваме: „Кой си Ти?“ (Йоан 10:24).
—————
Превод: архим. Никанор
