Християнство.бг
Може да се посочи поне един положителен ефект от тази война (колкото и богохулно да звучи): тя нагледно и цялостно показа несъстоятелността на Руската православна църква. Всичките й богословски грешки, духовни лъжи, гордост и самоизмама бяха очевидни още преди това, в мирното време.
Насилствено покръстване на езическите народи, населявали Русия. „Умиротворяване“ с помощта на войници на атонските монаси (т.нар.„имебожници“) в началото на 20 век. Сервилизъм както преди революцията, така и след нея, красиво наречен „симфония“. Колаборационизъм през 20-те и 30-те години, след завземането на властта от болшевиките, и колаборационизъм през 40-те години на териториите, окупирани от нацистите. Готовност да се пеят хвалебни оди на убийците от всички времена и народи (от турци и монголо-татари – стига да дават ферман/ярлък и да не отнемат богатството на църквата – до Сталин и Хитлер. Какво добави патриарх Кирил към „постиженията“ на митрополитите Сергий Старгородски и Сергий Воскресенски?) Безпрекословно самоутвърждаване като единствена истинска църква (във всички времена). Бълнуване за някакъв Трети Рим и увереност в собствения си месианизъм. Показна набожност и едновременно с това жестокост във вътрешно-корпоративните отношения. Превъзнасяне на висшата йерархията над обикновеното свещеничество и миряните. Любов към помпозните титли и лукса под маската на „запазване на традициите“ и „грижа за благолепието на Божия дом“. Досега някак си беше възможно да се пренебрегне всичко това и човек да си затвори очите. С успех гореописаното можеше да продължи и занапред.
Но всяко злато се изпитва през огън.
Преди 100 години Господ постави Руската църква пред духовно предизвикателство, с което тя не можа да се справи. Революцията показа истинската стойност на Руската църква като обществена институция. Лъснаха неспособността й да защити своето стадо (и себе си) от демоничното революционно изкушение, духовната слепотата и моралния ѝ провал: сътрудничеството с убийците и гонителите на Христос и Църквата Му, обновленчески разкол и готовност да се присламчат към всеки проходимец, който действа от позиция на силата и от името на властта (както светска, така и псевдоцърковна – обновленското изкушение показа колко уязвима е традиционната църковна вертикала и именно нейното отхвърляне, децентрализацията, помогна на църквата да оцелее по онова време).
Кръвта на мъчениците, а не „Декларацията на радостите“ на Сергий (Страгородски), запази църквата – както винаги е било през всички времена и епохи. Чрез мъчениците се разкри Небесната Църква, Църквата на Христос, и тя се разкри без значение на конфесионалната принадлежност – кръвта на протестанти, католици и православни се смеси на Соловки, на полигона Бутово, във Воркута и по всички други сатанински „олтари“ от Балтийско море до Далечния изток.
Но това не променя главното: след като си присвои подвига на стотици мъченици и „не забеляза“ подвига на десетки хиляди други, Руската църква като институция, като структура, все пак бе претеглена на везните и беше намерена „лека“. Докато хиляди християни умираха по затвори и лагери, митрополит Сергий и останалите на свобода „пастири на Църквата” се задъхваха в хвалебствия за палачите. Открито и гръмко, пред целия свят, в книгата „Истината за религията в СССР” (1942 г.), те лъжесвидетелстваха и оклеветяваха целия сонм руски новомъченици и изповедници. Всъщност в този момент Руската църква, в лицето на своите архипастири (а ние обичаме да поставяме знак за равенство между епископите и църквата), се отрече от Христовата Църква.
Изминаха сто години. Времето на гоненията свърши (всъщност за църковните йерарси то приключи още през 1943 г. след посещението им при Сталин, а всички останали християни трябваше да чакат още половин век). Дадоха ни се три десетилетия свобода. Свобода да посещаваме храмовете и да служим литургия, да четем и проповядваме Евангелието, да живеем и да растем в Христа. Промени ли се нещо през това време? Възползва ли се църквата от предоставената ѝ свобода? Направени ли бяха изводи от трагедията на изминалия 20-ти век?
С тях се е случило, според истинската пословица: „псето се върна на своята бълвотина“, и: „изкъпаната свиня – в тинната кал“ (2 Пет. 2:22).
Вярата и верността на човека се изпитват не чрез благочестието в храма, а от движението на сърцето му към доброто. Няма вяра без любов. И няма любов без състрадание. Заповедите на Христос са написани на скрижалите на нашите сърца, а не на хартия, икони или по стените на храма.
И тук имаме голям проблем. Е, епископите… при тях всичко е ясно. Но огромното мнозинство както от обикновените свещеници, така и от миряните, от все сърце и душа приветстваха убийствата на своите братя и сестри в Христа. Къде са милосърдието и състраданието, с които според Толстой и Достоевски някога се е славел руският народ? Колко малко са съчувстващите и колко много безразличните! Най-често срещаната позиция на руските православни е „оставете ме на мира: нищо не знам“; „не всичко е толкова просто“; „къде бяхте всички тези осем години“. А какво множество с радост викат: „убий!“.
Спомням си как през месец март не можах да се измъкна от един такъв православен ентусиаст, който ме убеждаваше, че на Русия е дадена мисия от Бога да пречисти Украйна с кръв, точно както някога на евреите било заповядано да унищожат езически народи. И не знам кое беше по-ужасно: тихият, премерен глас на този човек, уверен в необходимостта от унищожаване на украинците като нация, или яростната омраза на чистокръвния „хохол“, роден в Харков, но живеещ в Русия, който ме прокле, задето съм се осмелил да се противопоставя на инвазията в Украйна.
Омразата проникна в сърцата на хората. И сред Православната църква (а още повече в православните групи в социалните мрежи) можете да чуете думи, които дори Völkischer Beobachter би се срамувал да публикува на страниците си!1Völkischer Beobachter е печатен орган на Националсоциалистическата германска работническа партия (НСДАП ). Бел. ред.
Преди сто години нашата църква беше изправена пред въпроса: „Можеш ли да останеш верен на Христос пред лицето на смъртта?“. Тогава църквата, като земна структура, предаде Христос и само кръвта на десетките хиляди мъченици я спаси от унищожение.
Сега въпросът е друг: „Имате ли Любов в себе си? Светлината, която е във вас, не е ли тъмнина?“
Както и тогава, Господ задава този въпрос не само на Църквата като цяло, но и на всеки един от нас.
„Дойдох да донеса огън на земята и как бих искал той да беше вече пламнал“ (Лука 12:48-50). В някои този огън разпалва любовта и те придобиват дара на милост и състрадание. Други се изпълват с омраза и изгарят себе си и всички наоколо.
Всички наши молитви и духовни подвизи (ако някога е имало такива), целият ни въображаем „живот в Христа”, сега се изпитва през огън. И засега няма какво да отговорим на поставения ни въпрос.
„Защото, след като са избягнали световните скверности чрез познаване Господа и Спасителя нашего Иисуса Христа, ако пак се заплетат в тях и бъдат победени, то за такива последното състояние бива по-лошо от първото. За тях би било по-добре, да не бяха познали пътя на правдата, отколкото, след като са го познали, да се върнат назад от предадената тям свята заповед“ (2 Пет. 2:20-21).
–––
Превод: архим. Никанор, игумен на Църногорския манастир
Източник: Блог на свещ. Йоан Бурдин в Телеграм
- 1Völkischer Beobachter е печатен орган на Националсоциалистическата германска работническа партия (НСДАП ). Бел. ред.
