Християнство.бг
Руският филолог, библеист и публицист Андрей Десницки има едно хубаво изследване върху Библията „Четиридесет въпроса за Библията”, което решихме да превеждаме и публикуваме тук за полза на читателите, които тепърва пристъпват във вярата и имат нужда от отговори на основни катехизационни въпроси. Едни от най-интересните за тях са Свещ. Писание на Стария и Новия Завет или т.нар. Библия. Андрей Десницки се е опитал да даде възможно най-точни отговори на четиридесет често поставяни въпроси. Виктор Дора, който е преводач от руски и арабски език, ще ви помогне в търсенето на отговорите като преводач. Започваме с първия въпрос: „Защо библиите са различни?“.
Хората четат Библията – и това е прекрасно. Всъщност, много често те не я четат … но при всички положения задават въпроси. Каква е тази книга, откъде се е появила, защо можем да сме сигурни, че не ни заблуждава? Как да се отнасяме към различните интерпретации, към несъответствията в самия текст, към неговите „алтернативни версии“? И накрая, какви са тези странни думи, понятия, идеи, които се срещат на страниците на библейските книги, какво означават и как трябва да ги възприемаме днес?
Безбройни са такива въпроси, но реших да избера четиридесет от тях и да се опитам да им отговоря. Сред тях няма нито един въпрос „според Библията“, за тълкуването на това или онова трудно място. Тези въпроси също възникват и се надявам някой ден да напиша книга за тях. Но тук се занимаваме само с тези, които засягат Библията като цяло или големи части от нея – затова се наричат „въпроси за Библията“.
Книгата е адресирана „към масовия читател“. Тук практически няма строго специализирани термини, редки думи на древни езици са дадени в руска транскрипция и са обяснени понятия, които не са известни на всички.
Основата на тази книга беше съставена от статии, публикувани в различни периодични издания: „ Фома“, „Нескучната градина“, „Алфа и Омега“,„Христианос“ и някои други. Някои от статиите са включени в почти непроменен вид, някои бяха значително преработени, а други трябваше да бъдат пренаписани.
Каква Библия е възможно да се чете? Можем просто да се отговорим: православната – тази, която е издадена с благословението на патриарха. Но откъде тогава са се взели всички останали? Те какво, всичките ли са еретически и неправилни? И как да се отнасяме към изданията, които не са на нашия език – те също не са еднакви, а патриаршеска благословия няма на нито една? И въобще, при християните не е ли една Библията? А ако тя не е една, тогава може ли да бъде слово Божие?
Откъде се е взела Библията? Думата „Библия“ означава в превод от старогръцки книги (сравни с думата „библиотека“), така че това не е една книга, а цял сбор от книги. Те са написани от хора – както вярват християните – вдъхновени от Светия Дух. А след това други хора са запазили и преписали тези книги, защото няма оригинал, който да е вечен и са определили кои книги да влязат в състава на Свещеното Писание. Библейските автори са живели в различни страни, в различни времена и са говорили на различни езици – на староеврейски, арамейски (Стар Завет) и старогръцки (Нов Завет). Но работата не е само в езика в строго лингвистическия смисъл на тази дума, езикът на културата не е по-маловажен. Ако Библията беше възникнала в Япония, на нейните страници ние бихме срещнали цветуща сакура и самурайски мечове, а ако беше написана в Австралия – щеше да има бумеранг и кенгуру. Тези, които са нарекли Библията – Библия, са също хора. Книгата може да стане Свещено Писание само в общността на вярващите, които признават нейния авторитет, определят техния канон (точния състав на книгите), тълкуват и накрая я пазят.
Християните вярват, че всичко това е станало по действието на Светия Дух, Който подбуждал авторите да напишат библейските книги. Също така точно Духът ни е необходим днес за вярното разбиране на написаното. Но Духът не отменя човешката индивидуалност и свобода – по-скоро е обратното – Той ѝ позволява да се разкрие в пълнота. И това означава, че евангелист Марк не е писал изцяло така, както е писал Йоан, е пророк Исаия – не така, както е писал пророк Йеремия. За да разберем написаното от тях, е необходимо да проучим личните особености на всеки един от тях и това, което ги обединява.
През онези времена не е имало нито печатна машина, нито интернет и книгите са се преписвали на ръка, обикновено на много нетраен материал – папирус. Трудно е да се повярва, но дори и по времето на апостолите, не са съществували такива като обикновените детайли на книгите днес, като съдържание, бележки, пунктуация или макар и пространство между думите. Евреите наистина са оставяли пространство между думите, затова те не са обозначавали при писането повечето гласни. Знаменитата фраза „наказвай не трябва да милваш“, е малко затруднение в сравнение с тези въпроси, които могат да възникнат при тълкуването на библейския текст. Затова библейските ръкописи далеч не са еднакви-собствено, всеки, който някога е преписвал резюмета знае, че на света въобще не съществуват два еднакви съвършено ръкописа. Оригиналите не са достигнали до нас, а в копията преписвани от копия е неизбежно да не се вмъкнат изопачавания и разночетения, а понякога значението на старите думи се е забравяло и след това грижовният преписвач, стремейки се да изправи несъобразността или неточността на стоящия пред него текст, го отдалечавал още повече от оригинала. Но тогава, въобще не съществува никаква единна Библия, а има само множество ръкописи, донякъде сходни, донякъде отличаващи се един от друг?
Така би се и получило в края на краищата, ако не съществуваше обществото на вярващите, които считат този сборник от книги за свое Свещено Писание, предпазливо го предават от поколение на поколение и се занимават с неговото тълкуване и изучаване. Тоест Библията-това е преди всичко, книга, която се е родила в Църквата, макар да я прочете и да се постарае да я разбере може всеки, извън зависимостта от своите убеждения и вероизповедание. Сред хилядите достигнали до нас библейски ръкописи няма два съвършено еднакви ръкописа, но е възможно само да се удивляваме, че няма и такива, в които бихме намерили някакви принципно различни учения-например, че небето и земята е сътворил не Един Бог, или че Този Бог е разрешил да се убива, краде и лъжесвидетелствува. Макар гръцката версия на книгата Естир и да е три пъти по-дълга от еврейската, и в тази пълна версия ние да виждаме много допълнителни детайли, но това е напълно същата история. И така какво е това Библия?
Библията е канон. Първо – Библията е сборник от книги. За християните той се дели на две части: Стар и Нов Завет. Думата, която се превежда като „завет“, би било възможно да се преведе и като „договор“. Действително в тези книги става дума за два договора, за два стадия на отношенията между Бог и хората. Впрочем, иудеите не признават Новия Завет, затова тяхната Библия, която те понякога наричат Танах, включва само 39 книги. Но християните са съгласни с иудеите, че Заветът, тоест договорът, отначало бил направен от Бог с народа на Израил при посредничеството на Моисей на планината Синай. Книгите на Стария Завет разказват за това, какво е предшествувало този договор (сътворението на света, грехопадението на първите хора, призоваването на Авраам и историята на неговите потомци); за това, как бил сключен този договор и за това, как се въплътил той в историята на израилския народ. Всички събития от историята на този народ се разбират в светлината на отношенията на Бога с Неговия народ и имат само второстепенно политическо, социално и икономическо значение.
Канонът, или съставът на Стария Завет, при различните християнски общини не е еднакъв. Руската православна църква (както и българската, бел. прев.) признава 50 книги толкова приблизително (с малки разлики) изчисляват и другите православни и католици. Но още от времето на Реформацията, когато западните християни се разделили на протестанти и католици, протестантите не признават за библейски тези книги, които не са влезли в иудейския канон и ги наричат апокрифни (другите названия са второканонични или неканонични книги). Към тяхното число се отнасят например Премъдрост Соломонова и Книга на Товит. Новият Завет, сключен от Иисус Христос, разширява границите от избрания народ до цялото човечество. Книгите на Новия Завет разказват за раждането, живота, учението, смъртта и възкресението на Иисус Христос и за зараждането на християнската Църква – общността на Неговите последователи. Във всички Църкви освен в екзотичната етиопска църква, в Новия Завет има 27 книги. Това са 4 Евангелия, тоест разказите за Христос, Деянията на апостолите, тоест историята на зараждането на Църквата, 21 Послания на апостолите, наставляващи вярващите и отговарящи на техните въпроси за вярата и живота, и Откровението (на гръцки „апокалипсис“) – страшна, но заедно с това и радостна книга за края на света и крайната победа на доброто над злото. При етиопците към тях се добавят и някои апокрифи, тоест книги, които разказват например за същите неща, но не влизат в състава на Свещеното Писание (по-подробно за канона ще бъде казано в 3-тата глава).
Библията е превод. Второ, Библията, която ние държим в ръцете си, е определен превод. Старият Завет бил написан в основата си на староеврейски език, а отделни негови части – на близкия до него арамейски език. На тези езици са говорили Иисус и Неговите ученици, но Новият Завет, колкото и да е странно, отначало докрай е написан на съвършено друг език – старогръцкия. Работата е в това, че в I век от н. е., (от новата ера) в източната част на Римската империя, гръцкият език е бил международен език за комуникиране, както руският в бившия СССР. И затова от самото начало християнството се оказало, по израза на С. С. Аверинцев, „обречено на превод“. На родния език на Иисус не се е запазила нито една сричка, а Неговите последователи, предпочели да не създават особен „свещен“ език и решили да пишат така, че да бъдат разбрани от колкото е възможно по-голям брой читатели. Следователно, проповедта на християнството в този или в друг народ обикновено започвала с превода на избрани библейски книги.
Не станали изключение и славяните, за които Библията започнали да превеждат светите братя Кирил и Методий. Впрочем, езиците с времето се променят, и затова постоянно възниква потребността от нови редакции или от съвършено нови преводи. До XVIII век славянският превод постоянно се уточнявал и изправял: излезлите от обръщение и неразбрани думи се заменяли с нови, съществуващите версии се сравнявали с по-авторотетни гръцки ръкописи. Славянската Библия, която ние днес слушаме в църквата, се нарича понякога Елисаветинска, тъй като своята окончателна форма тя придобива по време на царуването на Елисавета Петровна през 1751 г. Нейният текст, разбира се, забележително се отличава от Кирило-Методиевите преводи. Но през XIX век все по-чувствителна станала потребността от руския превод: дори мнозина образовани хора вече неохотно се ползвали от славянския език, и Пушкин, например, предпочитал да чете Библията на френски.
След дълги спорове и съмнения Църквата и държавната власт се съгласили на създаването на такъв превод и през 70-те години на деветнадесети век на бяла свят бил пуснат преводът, който ние днес наричаме Синодален, и който ние основно ползваме. Разбира се, че с това историята на преводите на руски език не свършва. През XX век и в началото на XXI век бяха създадени немалко преводи на руски език на отделни книги или дори на цялата Библия (или отделно на Новия Завет). Те са много различни, а тези преводи: едни от тях били направени от учени, старателно изследвали всички хипотези за точния смисъл на тази или друга дума, а други са приети, като са се постарали да предадат на роден език цялата красота на оригинала, а някои са направени на бърза ръка от случайни хора – навярно подтиквани от най-добри подбуди, но далеч не са на нивото, на което трябва да бъдат…
Впрочем, до този ден най-известен и най-четен си остава Синодалният превод. Библията е най-превежданата книга в света; дори Маркс и Ленин в съветските времена не е било възможно да се сравнят с нея по броя на езиците, на които е преведена. Толкова по-малко досега остават немалко езици, на които я няма цялата Библия или макар и да би го имало целият Нов Завет и сред тях на болшинството езици, на които се говори в Руската Федерация. Но основното дело на автора на тези редове в продължение на десет без една години се състои просто в това, да помогне на хората от тези народи да създадат своя национална версия на Библията.
Библията е интерпретация на текста. Ако вече стана дума за превода, то тук се налага да споменем, че всеки превод се прави от един или друг вариант на текста. Например, в руските издания на Синодалния превод, е възможно да срещнеш кратка (от еврейския) и пълна (от гръцки) версия на книга Естир. Кратката се съдържа в протестантските, а пълната – в православните издания, защото протестантите се стараят да следват еврейския вариант, а православните – гръцкия. Точно такива „съкращения“ се съдържат при протестантите в края на Книга Даниил и в отделни места от други книги. Накрая, всеки превод предполага и определена интерпретация на текста, доколкото смисълът на множество думи за нас е крайно неясен, а да намериш древен грък или евреин, за да го разпиташ за значението на тези думи, за съжаление е невъзможно. Значи, на нас ни се налага да се опираме на тълкуванията на нашите предшественици, които също не във всичко са били съгласни помежду си, или дори да предлагаме собствени догадки, разбира се, при условие, че от наша страна това не са празни фантазии, а резултат от старателен анализ.
Такъв анализ е прието да се нарича екзегетически, самата дума екзегеза в превод от старогръцки означава „тълкувание“. Във всеки случай, Библията, която ние разтваряме, е още и звеното на многовековна традиция, а по-точно, на много традиции. Едни от тях ни въвеждат в дълбоката близкоизточна древност или в гръко-римската античност, други – към средновековни преписвачи и тълкуватели, трети – към нашите съвременници, живеещи във всички краища на света и говорещи на множество езици. Всъщност, може да се ползва всяко издание, просто трябва да разберем, че всяко от тях отразява нечий възглед за този текст, който може да се окаже далеч не единствено възможния, а в някои случаи и по-грешен.
За да предпазят себе си от грешки, хората прибягват към своего рода „знаци на качеството“ от рода на патриаршеското благословение. Но Синодалното или всяко друго издание, над което има такова благословение, далеч не е единствено правилният и възможен текст. Той, така да се каже, е достатъчно надежден и добър, за да се ползваме от него, но може да съществуват и други издания, които да се окажат не по-лоши от него. Със самото излизане на бял свят на Синодалната Библия на книжните рафтове, редом до църковнославянската Библия; те биват различани и по текста, от който е направен преводът, и по интерпретацията на някои места, но и двете са приети в Руската православна църква. Не е изключено, че в бъдеще такъв статут да може да получи и нечий друг превод… За всичко това, ние по-подробно ще разкажем по-нататък, за да може читателят да придобие по-добра представа за тези неща.
———-
Превод от руски език: Виктор Дора
Редакция: Ренета Трифонова
Източник: Андрей Десницки, „40 въпроса за Библията“ (Поредица “Основи на православието”), Москва, Дар, 2014.
