Християнство.бг
Не всеки знае, че княз Дмитрий Донски е бил отлъчен от Църквата и прокълнат. Освен това, няма причина да се предполага, че анатемата някога е била снемана от него. Което обаче не е попречило да бъде канонизиран 700 години след смъртта си. (виж: Светците-воини: образ на Христос или символ на църковно-имперския патриотизъм • Християнство.бг)
Тази забележителна история е описана подробно в писмата на Киевския и на цяла Рус митрополит Киприан (родом българин от Търновград) до игумените Сергий Радонежки и Теодор Симоновски (племенник и ученик на Сергий) от 23 юни 1378 г.
Но за да я разкажем, ще трябва да се потопим малко в предисторията.
Самата случка с анатемата започва да се разгръща през 1375 г. По това време Московското княжество се управлява от 25-годишния княз Дмитрий Иванович (който остава в историята под името Дмитрий Донски). По време на неговото властване в Москва митрополитската катедра се заема от Алексий Киевски и на цяла Рус.
Големият въпрос обаче е кой на кого се е подчинявал: историците твърдят, че именно митрополит Алексий (родом московчанин, син на влиятелен московски болярин) е бил фактическият владетел на Московското княжество, надживял трима московски князе.
Издигането му в ранг на митрополит от Константинополския патриарх е било доста необичайно: обикновено гърци (или българи, бел. прев.) са били назначавани на тази катедра. Този факт подчертава неговата политическа тежест. Той светителства във време на разделения в Църквата поради политически разправии и съпътстващите ги духовна и морална криза.
Християнството в Рус по това време съжителства тясно с езичеството. А пък църковните пастири не могат да „свържат две думи“, както свидетелства авторът на „История на Руската църква“ митрополит Макарий:
„Нашите управници по онова време не бяха способни сами да учат хората на истините на вярата.“
„Руските епископи са необразовани хора“, уверява митрополит Исидор папа Евгений на Флорентийския събор.
Какво може да се каже при това положение за нисшето духовенство? Митрополит Киприан, описвайки различни фалшиви духовни книги от онова време, споменава за „дебели селски сборници, които „невежи свещеници и дякони“ са напълнили с различни басни и суеверни истории“.
Трудно е да се каже дали тази липса на духовно просветление е притеснявала митрополит Алексий. Не знаем почти нищо за неговата духовна и пастирска дейност, но сме добре запознати с участието му в политическите интриги от онова време.
Така той преговаря с Ордата и постига връщането на правото (ярлъка) върху Великото княжество на 12-годишния Дмитрий. И година по-късно, когато княз Дмитрий Суздалски получава това право, именно митрополит Алексий изпраща армия срещу Суздал и със сила постига връщането му в Москва. Номинално то е било в ръцете на младия Дмитрий, но всъщност се намира в неговите собствени. Защото той е човекът, на когото младият княз се доверява безрезервно.
Изглежда, че Алексий не се е поколебал да жертва единството на църквата за своите политически интереси. Така през 1368 г. той измамно примамил в Москва тверския княз Михаил (по-късно канонизиран), който имал обтегнати отношения с Дмитрий. Митрополит Алексий му дал гаранции за безопасност (казват, че се е заклел на кръста), но в Москва тверският княз бил незабавно арестуван по заповед на Дмитрий и само внезапната намеса на ординските посланици го спасила от печален край.
Именно след тази история Михаил Тверски започва да подкрепя литовския княз Олгерд – съперник на Москва. За което митрополит Алексий веднага го анатемосал.
Митрополит Алексий също понякога се карал, а понякога сключвал мир с Олгерд, за чиито територии също е трябвало да се грижи духовно по силата на своя ранг. По времето на отлъчването на тверския княз Михаил, той всъщност не управлявал западноруското паство и не можел да се яви в Киев. Защото той бил по-скоро владетел в сянка на Московското княжество, а не митрополит на Киев и цяла Рус.
Тези безкрайни политически препирни ужасно дразнели Константинополския патриарх, тъй като всички враждуващи страни редовно му изпращали оплаквания една срещу друга. И той постоянно трябвало да изпраща свои посланици в Литва, а след това в Москва, за да ги помирява.
Особено силен скандал избухнал след анатемосването на тверския княз Михаил и писмото на Олгерд до патриарх Филотей с оплакване срещу митрополит Алексий (1371 г.):
„Дори по времето на нашите бащи не е имало митрополити като този! – благославя московчани да проливат кръв, – и нито идва при нас, нито идва в Киев. А който целуне кръста ми (т.е. даде клетва) и избяга при тях, митрополитът веднага го освобождава от дадената клетва.“
Патриарх Филотей поискал Алексий да отмени отлъчването от тверския княз и да се яви в Константинопол на съд по въпроса за западноруското паство, останало без пастирско наставление и надзор.
Алексей успял да избегне това предизвикателство. Въпреки това, той не спрял да се намесва в политиката.
И тук, за първи път, на сцената се появява бъдещият митрополит Киприан – в този момент довереник и пратеник на Константинополския патриарх. Ярка личност на фона на руските йерарси от онова време.
С бъдещия Константинополски патриарх Филотей монах Киприан се срещнал на Света гора. Филотей бил игумен на Великата лавра там и станал известен като изключителен исихаст-аскет. Киприан също е бил исихаст. Всъщност той е един от онези хора, благодарение на които е започнало възраждането на исихазма в Рус.
Бъдещият глава на Руската църква (родом от столицата на Българското царство Търново) пристигнал на Света гора във време, когато споровете за Нетварната светлина и умната молитва приключили с победата на последователите на Григорий Палама, а исихазмът бил признат за официално учение на Източната църква.
Освен с „умната молитва“, на Атон свети Киприан се е занимавал и с преписване и превод на светоотечески произведения от гръцки на славянски език. По-късно това ще му позволи да стане „възстановител на духовното просветление, западнало в Рус (по време на монголския период)“.
След като става митрополит на цяла Рус, той провежда литургична реформа, въвеждайки Йерусалимския църковен типик. Реформира и обединява руското църковно пеене и музикалната нотация. Започва преходът на календара от „мартенска“ към „септемврийска“ година. Активизира монашеската колонизация на северните граници на Рус, строителството и украсяването на множество църкви.
Той донася от Атон в Москва уникален гръцки илюстриран ръкопис на „Лествицата“ от XI век. и някои други редки книги. Занимава се с изправяне на църковни книги, превежда Пидалиона (Кормчая книга), Евхологиона, Псалтира, голям брой литургични, агиологични, аскетични и канонични текстове. При него руската литература започва да преживява истински разцвет.
Но всичко това започва с опита му да установи мир в Рус (особено църковно помирение). Преди миротворческата си мисия през 1373 г. в Литва и Рус, той допринася за помирението на Константинопол със сръбската и българската църкви, тоест проявява се като успешен и опитен църковен дипломат.
През 1373 г. Константинополският патриарх „изпратил Киприан, свой монах, миролюбив и богобоязлив човек, който знаел как мъдро да се възползва от обстоятелствата и да управлява делата, за да помири князете помежду си и с митрополита“.
По време на пътуването си през руско-литовските земи Киприан се срещнал с князете на Литовска Рус и намерил подкрепа от тях. В резултат на усилията му тверският княз Михаил се отказал от претенциите си към Владимирското велико княжество, а митрополит Алексий свалил анатемата от него. Сформирала се мощна общоруска коалиция от княжества: Литовско, Московско, Тверско и Нижни Новгородско.
Не за дълго обаче. Само две години по-късно московският и тверският княз отново изпаднали в конфликт, а Литва помолила патриарха да й назначи неин собствен митрополит, заплашвайки в противен случай да премине на страната на католиците.
Като временна мярка патриарх Филотей назначил Киприан, когото вече познавал. Крайната цел била след смъртта на митрополит Алексий, който се превърнал в препъни камък, Киприан отново да обедини църквата на „цяла Рус“. Патриархът уведомил за това княз Дмитрий Донски в много учтиво послание, молейки го да се отнесе към това негово решение с християнско разбиране.
На 9 юни 1376 г. Киприан пристигнал в Киев, който бил под управлението на литовския княз Владимир Олгердович, и започнал да урежда живота на подчинените му епархии от Киевската митрополия в рамките на Великото Литовско княжество. В Москва назначението му не било признато, като Киев и други югозападни руски епархии продължили да бъдат считани за подвластни на митрополит Алексий, който живеел в Москва.
Митрополит Киприан пише за дейността си по това време в същото писмо, в което анатемосва княз Дмитрий:
„Въпреки че бях в [далечна] Литва, освободих много християни от горчив плен. Много от онези, които не познаваха Бога, познаха истинския Бог благодарение на нас и дойдоха до православната вяра чрез светото кръщение. Построих свети църкви. Християнството утвърдих. Възстанових църковните места, изоставени в продължение на много години, и ги присъединих към Митрополията на цяла Рус. Литовският Новгород отдавна беше отпаднал, но аз го поправих и върнах десятъка и имота на митрополита. Във Волинската земя беше същото: дълги години Владимирската епископия стоеше без епископ, в запустение; Аз назначих владика и оправих мястото.“
И през всичките тези две години:
„Нито дума не излезе от устата ми срещу великия княз Дмитрий – нито преди назначаването му, нито след назначаването му – нито срещу неговата княгиня, нито срещу неговите боляри. Никога не съм се сключвал споразумение с никого, така че да желая на друг човек повече добро, отколкото на него – нито с дело, нито с дума, нито с мисъл. Не съм виновен пред него. Напротив, молих се на Бога за него, и за княгинята, и за децата му, и го обичах с цялото си сърце, и исках добро за него и за цялото му отечество.“
Митрополит Киприан искрено се опитвал да внесе мир както в църквата, така и в отношенията между князете. Нито едното, нито другото не интересувало младия московски княз.
Той се нуждаел от собствен митрополит, който би могъл да подкрепя претенциите му за власт и да наказва църковно враговете му, както правил Алексий.
Затова, малко преди смъртта на митрополит Алексий, Дмитрий Донски започнал да търси негов заместник.
Не му се удало да убеди авторитетния игумен Сергий Радонежски. Той останал докрай лоялен към Константинополския патриарх, признавал правото на митрополит Киприан да управлява Руската църква и като цяло искрено симпатизирал на атонския подвижник.
Тогава Дмитрий помолил умиращия митрополит Алексий да направи мирския свещеник Дмитрий („поп Митяй“) свой наследник. Алексей категорично отказал.
След смъртта му (12 февруари 1378 г.) обаче, князът принудил Митяй да положи монашески обети, настанил го в митрополитския дом в придворния Спаски манастир и му прехвърлил управлението на делата на митрополията.
Това било открита подигравка с църковните канони и точно така го оценило московското духовенство:
„Стана скандал заради него (Митяй), вълнуваше се целия народ и мнозина се възмутиха, а свещениците го злословеха.“
Вероятно игумен Сергий също не е крил недоволството си от действията на княза, тъй като Митяй се опълчил срещу него („нападал светеца, мислейки, че преподобният се отнася към него без страх, искайки сам да заеме митрополитския престол“).
По-късно, отивайки в Константинопол за преговари с патриарха, самопровъзгласилият се митрополит заплашил, че ще „съсипе“ Троицкия манастир и ще лиши другия си опонент (епископ Дионисий Суздалски) както от катедрата, така и от сана.
Междувременно митрополит Киприан, според постановлението на Събора на Константинополската църква, трябвало да заеме своето място и да обедини разделената Руска църква. На 3 юни от Любуцк (град на брега на Ока) той пише до игумените Сергий Радонежски и Теодор Симоновски за намерението си да пристигне в Москва:
„Ще се видя със сина си, великия княз, в Москва… Вие бъдете готови да се видите с нас, където сами прецените.“
Като научил за това, Дмитрий Донски изпратил пратеници да го посрещнат, със заповед: да съберат войски, да ги разположат по всички пътища и, след като прехванат Киприан, „да го предадат на безмилостна смърт“ (цитат от Посланието на Киприан).
Както пише светеца, той успял да проникне в Москва „по друг път“. Може би това го е спасило от „случайна“ смърт, но не му помогнало да се утвърди на Московската катедра.
Хората на княза хванали светеца, съблекли го гол и след „хули и ругателства, подигравки и грабеж“, го хвърлили в студено подземие, където той се разболял тежко.
„Моите слуги – освен многото други злини, които им бяха причинени, бяха отпратени на скъсани коне без седла, в дрехи от лико – изведени от града, свалени им ризите, панталоните и долните даже гащи; Не им оставиха нито ботуши, нито шапки!“
Митрополитът прекарал нощта и целия следващ ден в мазето гол, без храна и вода, а вечерта го извели. „И аз не знаех къде ме водят – да ме убият, или да ме удавят“.
Освен това, като допълнителна форма на подигравка, княжеските стражи били облечени в дрехите на слугите на Киприан и яздели на техните коне и седла.
Светецът бил шокиран от начина, по който се отнесли с него. Особено от това как „великият княз ме възнагради за моята любов и добронамереност… Бог знае, че обичах великия княз Дмитрий с цялото си сърце и му желаех само добро до края на живота си“.
Допълнителен шок за митрополита било това как руските „християни“, подигравайки му се, хулели „патриарха, и царя, и Великата църква!“. Патриархът наричали литовец, царят наричали по същия начин, както и Всепочитаемият Вселенски събор.“
Озовавайки се свободен и в безопасност, на 23 юни митрополит Киприан Киевски и на цяла Рус пише послание. Като адресати са посочени като игумените Сергий Радонежски и Теоодор Симоновски, но по смисълът става ясно, че то е адресирано до цялата Руска църква.
След като изложил подробно всичко случило се, митрополитът детайлно анализирал действията на княза от гледна точка на каноничното право. Дори епископите нямат право да назначават над себе си когото си искат. Нещо повече, самите епископи трябва да се назначават от съборите.
Като назначил свещеника Митяй за митрополит (именно назначил, заобикаляйки всякакви църковни процедури – обикновен монах облякъл одеждите на митрополит просто по волята на Дмитрий), князът нарушил 30-то и 76-то правила на светите апостоли. Действията му противоречали и на 23-то правило на Антиохийския събор. Всяко от тези правила предвиждало отлъчване и проклятие за нарушителите – както за Митяй, така и за княза.
Той отделно упрекнал епископите и свещениците, които мълчали, докато гледали беззаконието, което се случвало:
„Ако желаете доброто за душата на великия княз и цялото му отечество, защо мълчахте? Трябваше да раздерете дрехите си и да говорите пред царете без срам! Ако биха ви послушали, би било добре. Ако ви убиеха, щяхте да станете светци. Не знаете ли, че грехът на народа пада върху князете, и грехът на князете пада върху народа?“
В заключение на своето послание, митрополит Киприан, въз основа на третото правило на Константинополския събор от 879-880 г., „чрез силата на благодатта, дадена ми от Пресветата и Животворяща Троица, според правилата на светите отци и божествените апостоли“, отлъчва от църквата и проклина всички, „които са били замесени в моето задържане, затвор, безчестие и малтретиране, и онези, които са давали съвети по този въпрос“. А заедно с тях и тези, които биха се опитали да скрият това проклятие.
А начело на този списък от анатемосани е бъдещият светец на Руската православна църква, княз Дмитрий Донски.
През декември 1378 г., въпреки анатемата, князът все пак събрал мини-събор в Москва и се опитал да прокара избирането на Митяй за митрополит. Епископите, страхувайки се от княза, мълчали, и само суздалският епископ Дионисий решил да се противопостави на волята му и да му напомни за църковните канони.
За което бил осъден на лишаване от свобода, и само с помощта на свети Сергий Радонежски могъл да избяга в Константинопол, за да изпревари Митяй и да обясни всички обстоятелства по случая на патриарха.
Това бягство накарало княза да избухне в гняв както срещу Дионисий, така и срещу свети Сергий. Това станало през юли и буквално два месеца по-късно двама от синовете на Дмитрий умират изведнъж: на 11 септември – новороденият Симеон, а на 15-ти – най-големият му син, 9-годишният Даниил. По пътя към Константинопол умира и Митяй.
Княз Дмитрий се мятал напред-назад – ту се помирявал, ту се карал с Киприан. Той заточил в Чухлома Пимен, който сам назначил за митрополит на мястото на Митяй и ще повикал Киприан на негово място. След това изгонил Киприан и върнал Пимен на мястото му. След няколко месеца поискал от Константинополския патриарх да направи суздалския епископ Дионисий митрополит и да осъди Пимен…
Патриархът одобрявал всяко искане на капризния княз, очевидно отчаян да види каквото и да е постоянство от негова страна. Едва след смъртта му било възстановено църковното единство на „цяла Рус“ (въпреки, че епархиите на Галицка Рус остават под полска власт).
В продължение на почти тридесет години митрополит Киприан, който анатемосал княз Дмитрий, носи бремето на управлението на Руската църква. От тях той успял да бъде митрополит на цяла Рус в пълния смисъл на думата в продължение само на осемнадесет години: една година и половина при Дмитрий Донски и шестнадесет години и половина при сина му Василий.
Той става първият митрополит, който отказва да приеме ярлъка в Ордата. Постигнал споразумение за брака на московския княз Василий с единствената дъщеря на литовския княз Витовт, в резултат на което между Москва и Великото Литовско княжество зацарувал мир в продължение на 14 години. С неговата благословия бил сключен договор за приятелство и съгласие между великия княз Василий и князете на Серпухов, Можайск, Углич и Рязан.
Единственото нещо, за което няма сведения, е, че е свалил анатемата от княз Дмитрий Донски и неговите боляри.
Де факто това е направено от Поместния събор на Руската православна църква през 1988 г., който директно премества княза от числото на отстъпниците в редиците на светците.
––––––––––––––––––
Превод: архим. Никанор
Източник: Страница на отец Йоан Бурдин
