Християнство.бг
Публикуваме пълния текст от фейсбук профила на отец Василий Шаган, написан след дискусия в групата на Духовно-просветния център „Св. арх. Михаил“ във Варна, по повод на наша новина, че Иверският манастир в Одеса е пострадал от ракетен обстрел, едно дете е починало, а друго е било тежко ранено. Бяхме обвинени от член на центъра, че новината е фалшива, и че ние манипулираме информацията. Още същата вечер обаче стана ясно, че новината е вярна, беше разпространена от различни официални източници – сайтът на информационно-просветния отдел на УПЦ-МП, страницата на Одеска епархия, публикувала клип по случая, както и във централните емисии на българските телевизии.
Снощи слушах известен режисьор да казва какви са либералите недочовеци, дори когато са много талантливи в своята област, те трябва да бъдат мачкани, защото са врагове. На Великден ми попречиха да кажа на украинците, че тяхната болка е наша болка, а на руснаците, че тяхната скръб и техния срам са моя скръб и мой срам. Днес рано сутринта диагонално разгледах в фейсбук-групата на ДПЦ „Архангел Михаил“ коментарите под поста от блога на Ренета Трифонова (Христинство.бг, бел. ред.). А след литургията имах среща с младо семейство – граждани на Украйна, избягали от окупирано селище близо до г. Ирпен край Киев. Наложило им се да бягат заедно с децата си с вдигнати ръце. Къщата им е разграбена от мародери, а бизнесът им е отнет от партньори.
Всеки ден войната от различен ъгъл ни бомбардира със своите сводки, сервира ни какво ли не. Да избягаш не е възможно, дори когато не си съгласен със „скъпите коли“ на бежанците или негодуваш от факта, че „им се помага, когато в страната ни има толкова нуждаещи се“. Пак си въвлечен ако не пряко в самата война, то в това, което тя е донесла на нашата земя. Война е. Страшна е. Разделя, убива, руши, граби, лъже, пропагандира, манипулира, обезсилва, ранява. Умножава греха и добродетелите. Изморих се. Понякога ми е страшно. Мъчно ми е от цензурата, от автоцензурата, от мълчанието, от недомлъвките, от празните приказки и напразните и грозните усилия да „натриеш на своя брат или сестра носа“ с груб език. Най-много ме е страх от лъжата и липса на искреност. Да, тази искреност, която е чиста, братска, откровена.
Сигурно ще ме попитате, защо споделям тези неща тук и сега? Ще Ви кажа: Защото много ме боли и знам, че и на много други хора войната им донесе голяма болка. Не мога да свикна с войната и лъжата и не искам, не мога да се държа все едно нищо не се случва, не мога да приема оправданията. Тази проклета война ме дебне отвсякъде. Не, не мога да избягам. Ще трябва да живея с нея. Още дълго ще живеем с нея. Много хора мислим пасхално, пролетно, с надежда, мислим, че войната и нейното зло някак ще ни подминат.
Но Пасха не значи подминаване, а значи Изход. Изход от робство. От робството на греха и лъжата. И веднага си задавам въпроса, защо, имайки още живи рани от Втората световна война, още не сме си научили нейните уроци? Наистина ли от нас и нашата СЪВЕСТ нищо не зависи?
Вярвам, че дойде време да си научим уроците. Моля [се] да търсим до последно любов и диалог, да общуваме, защото злобата се ражда от страх да си погледнем в очи и винаги работи зад гърба.
Христос Воистину Воскресе!
