Християнство.бг
Сергей Чапнин
Системното преследване на духовенството и вярващите в Русия е толкова очевидно, че като православен християнин не мога да мълча – трябва да свидетелствам за това. И ми е мъчно, че православните общности в Америка се отнасят към тези гонения с мълчаливо безразличие. С болка в сърцето наблюдавам страданията както на онези свещеници, с които съм приятел от десетилетия, така и на младите духовници, на чиято твърда вяра искрено се възхищавам.
Да, това не е основният проблем днес, той е следствие от руската агресия срещу Украйна. Украинците страдат и умират всеки ден под ударите на руската армия. И в същото време стотици „патриотични“ свещеници от Русия активно подкрепят военните действия в окупираните територии. Трябва да говорим за това. Но днес искам да се съсредоточа върху антивоенната съпротива в самата Русия.
Уверен съм, че историите на свещеници и миряни, преследвани заради вярата си в Русия, трябва да бъдат чути от християнските общности по целия свят. Тези ярки свидетелства за истинска вяра в една тоталитарна държава разрушават романтизирания образ на Русия като „защитник на традиционните ценности“. Тези, които са попаднали в плен на митологичния образ на „Света Рус“, ни най-малко не желаят да чуят тази горчива истина.
Въпреки това, не можем да не свидетелстваме за нея, защото сме призовани да не живеем в лъжа!
През май 2025 г., по искане на Мариана Кацарова, специален докладчик на ООН за положението с правата на човека в Русия, подготвих доклад „Религиозното преследване: документални доказателства за преследване на вярващи в Русия 2022 – 2025 г“.
Докато работех по доклада, съчувствах на всеки един от тези, за които събирах материали. В доклада описвам подробно координираната кампания срещу всички онези християни, които дръзват смело да изразяват своята миротворческа и антивоенна позиция. За съжаление, Православната църква в Америка (ПЦА) остава глуха и предпочита да отговори на тази криза не с изразяване на солидарност с преследваните, а с институционално мълчание. Тази позиция не може да се счита за етично оправдана.
Мащабът на преследването е поразителен: над 100 свещеници, пастири и миряни бяха подложени на различни форми на репресии. Само сред православните християни 17 свещеници бяха лишени от сан, 14 бяха отстранени от длъжност, а 7 бяха принудени да подадат оставка – не заради нарушаване на каноните, а за отказа им да благославят насилието или просто за това, че са се молили за мир, вместо за победа. Двама християни починаха в руски затвори.
Буквално всяко едно име от този списък е на някой, когото познавам или за когото съм чувал добри неща. Свещеник Йоан Ковал беше лишен от сан, защото промени една дума в молитва след литургията. Неговото престъпление беше, че замени думата „победа“ с думата „мир“, а доносът срещу него беше написан от олтарника в храма, в който служеше. Разказах подробно тази трагична история през май 2023 г., след като той беше принуден да напусне Русия. Всички тези гонения изглеждат възмутително грозни, тъй като в тях участва активно не само държавата, но и църковната администрация на Руската православна църква. За разлика от представителите на други религиозни общности, които са преследвани само от държавата, православните свещеници изпитват двоен натиск – както от държавата, така и от църковната йерархия, към която принадлежат.
Съгласието на Руската православна църква да координира репресивните си действия с държавата е предателство спрямо православната традиция. Да, това далеч не е първият път, когато се извършва подобно предателство, но от това не ни олеква. Проблемът си остава: този нечестив съюз превръща църковните съдилища в инструменти на политическа репресия, където каноните, предназначени да пазят внимателно вярата и да защитават църковната общност, се използват срещу онези, които са се осмелили да следват евангелските заповеди и да се застъпват за мира. Това не е политическа криза – това е буквално богословска катастрофа, която поставя под въпрос вярата ни в това какво означава да бъдем едно Тяло Христово.
Тук, в Америка, живеем в условия на религиозна свобода, за каквито нашите братя и сестри в Русия могат само да мечтаят, но йерарсите на Православната църква в Америка (ПЦА) демонстративно мълчат. Когато епископите, които никой и нищо не възпрепятства да говорят свободно, отказват година след година да изразят солидарност с християните, преследвани заради истината, те рискуват да останат в историята като съучастници в това преследване.
Преди няколко седмици написах писмо до митрополит Тихон (Молард), предстоятел на ПЦА, и помолих представянето на моя доклад за преследването в Русия да бъде включено в неофициалната програма на Всеамериканския събор на ПЦА, който ще се проведе в средата на юли във Финикс, Аризона. Получих отговор шест седмици по-късно – и той беше отрицателен. Протосингелът свещ. Алесандро Маргеретино, ме информира, че представянето ми е невъзможно единствено поради „технически причини“ – бил съм се обърнал към митрополита твърде късно. Цялата програма на съвета била вече изготвена и не подлежала на преразглеждане.
Трудно ми е да разбера такъв бюрократичен формализъм пред лицето на реалното страдание на нашите братя и сестри. Не става въпрос само за протоколи и процедури, а за самата същност на нашата вяра – за готовността ни да бъдем близо до онези, които са унижени, които са в неравностойно положение и се нуждаят от нашата солидарност. Призивите „носете един другиму теготите“ (Гал. 6:2) и „помнете затворниците, като да сте с тях затворени, и страдащите, понеже и сами сте в тяло“ (Евр. 13:3) само теория ли са, която няма връзка с практиката?
Как мога да мълча и да се крия зад разни процедури, когато младежи, завършили семинария в Москва, са в следствения арест на ФСБ от няколко месеца по изфабрикувани обвинения в тероризъм и са измъчвани заради украинския си произход и антивоенните си убеждения?
Мълчанието на йерарсите на ПЦА изглежда още по-тревожно, като се има предвид богатото наследство на нашата Църква. По съветско време ПЦА беше лъч на светлина и надежда за много преследвани хора. Митрополит Леонтий, архиепископ Йоан Шаховской, протопрезвитери Александър Шмеман, Йоан Майендорф и Леонид Кишковски смело се обявяваха срещу религиозните преследвания и открито се молеха за религиозните дисиденти в Съветския съюз. Те разбираха, че земните разстояния по никакъв начин не освобождават човека от духовна отговорност. Днешното мълчание не е толкова израз на институционална предпазливост, колкото ясен разрив с онази пророческа традиция.
Разбирам отлично, че ПЦA е в трудна ситуация. Тя иска да запази представителството си в Москва, а йерарсите ѝ – да идват в Русия за църковни празници. Но ми се струва, че вече е премината границата, при която съображенията на църковната дипломация могат да бъдат поставяни над нашата отговорност да застанем до страдащите членове на Тялото Христово.
Трагедията е също, че православните християни в Америка на практика не знаят нищо за преследванията в Русия. И това невежество е пряко свързано с позицията на църковната администрация, която не позволява тези свидетелства да бъдат чути в енориите, манастирите и семинариите на нашата Църква.
Моето послание е мотивирано от желанието да споделя тези свидетелства с надеждата да събудя общата ни християнска съвест за действие. Не можем да проповядваме благочестиво за древните мъченици и едновременно с това да се отвръщаме от съвременните изповедници – това е очевидно лицемерие.
Преди няколко седмици публикувах отворено писмо до членовете на Всеамериканския събор. Моят апел не призовава към политически действия. Става въпрос за нещо друго – за забравената християнска солидарност – молитвите за преследваните, които могат да бъдат споменавани поименно в нашите храмове; финансова подкрепа за семействата на репресирани духовници; създаването на механизми за приемане и подкрепа на търсещи убежище свещеници и провеждането на честен разговор за това какво означава да си православен, когато вярата ни се превръща в идеологически инструмент за оправдаване на войната. Някои може да ме попитат: „Защо православните християни в Америка трябва да се интересуват от нещо, което не ни засяга, от някакви вътрешни руски проблеми?“. Отговорът е прост: не, това не са проблеми на Русия, това са проблеми на цялата Православна църква. Нашето мълчание – при всичките ни исторически връзки с руското православие – прави положението на страдащите още по-отчаяно.
На всички, които твърдят, че Църквата трябва да бъде „извън политиката“, съм готов да повторя отново и отново: когато свещеници биват преследвани заради призиви за мир; когато молитви се пренаписват, за да благословят насилието; когато Църквата доброволно се превръща в играчка в ръцете на тайните служби, това вече не е политика. Това е вероотстъпничество! Самото наше разбиране за това какво е Църквата като Тяло Христово бива разрушавано.
Някои твърдят, че подобни инициативи биха могли допълнително да влошат положението на християните в Русия. Но проблемът е, че и мълчанието ни не може да бъде защита за тях. Напротив, мълчанието ни само насърчава техните гонители. Само признаването на този проблем от международната общност и ясната нравствена оценка на случващото се могат да дадат плаха надежда.
Всеамериканският събор се открива на 14 юли 2025 г. Точно това е моментът, в който трябва да се вземе решение. Ще използваме ли тази възможност, за да застанем на страната на преследваните, или ще я пропуснем в удобна поза на безразличие? Малко време остава.
Изправени сме пред избора: равнодушие или солидарност с преследваните? Корпоративна предпазливост или евангелско свидетелство?
Моля се и вярвам, че ще застанем на страната на онези, които сега страдат за Христос и носят Неговата Блага вест. Очевидно е, че нашият отговор днес не е нещо мимолетно, а факт, който ще остане в историята на Църквата. Надявам се, че няма да обърнем гръб на онези братя и сестри, които най-много се нуждаят от нас.
Искрено съм благодарен на всички, които вече са подписали Отвореното писмо – християни от Съединените щати, Канада, Мексико, Западна Европа, Украйна и Русия (въпреки че руските подписи не са показани на сайта от съображения за сигурност).
—————
Източник: publicorthodoxy.org
Превод: архим. Никанор
