Ренета Трифонова
Произход на неразбирането
В последно време в православните издания започнаха да се появяват много публикации, съдържащи съвършено необоснована критика. Заглавията на такива публикации понякога са сензационни: ще се окаже еретик ту някой почтен професор, ту известен на всички журналист.
Обаче в процеса на четене се изяснява, че този, който е писал острите обвинения, просто не е разбрал този, когото обвинява – просто не е успял да разбере изказаната от опонента мисъл, затова и изводите му се оказват лъжливи. Четейки всичко това, изведнъж с ужас откриваш, че сме престанали да се разбираме един друг, че сме изгубили способността да разбираме смисъла. Какво е това?
Наследство от комунистическото минало, когато ни се забраняваше всяка мисъл и трябваше да имаме само емоции, при това само две: една за изразяване на най-пълно одобрение, и втората – за гневно несъгласие? Или това е повеят на новото време, когато стана модно по всякакъв повод да имаш собствено мнение, да отхвърляш всички традиции, в това число и традицията да се мисли? Разбира се, ветровете на времената оставят в съзнанието ни своите следи,но все пак следите са повърхностни, външни – те само задълбочават пропастите в душата ни, възникнали в нея преди. Струва ми се, че причината за нашето неразбиране трябва да се търси още в грехопадението на Адам, когато човекът изгубва непосредствената връзка с Бога – Смисълът на смислите, Логосът на логосите, когато в резултат на изгубването на целостността настъпват изменения в самата природа на човека
Разпадът на съзнанието ни с особена сила се откроява в днешното вавилонско разделение. Именно в това време загубихме способността да се разбираме един друг. Източник на това е безумната ни гордост – и неразбирането стана разплата за нея. В основата на това винаги стои сигурността, че само на нас ни е дадено истинско знание. Гордият човек не е способен да възприема истината, защото истината винаги се съизмерва с „еталона” (нашето разбиране), и ако тя не му съответства, в това „прокрустово ложе”] тя претърпява чудовищни изменения. Истината става уродлива до неузнаваемост. От нея се откъсва всичко излишно, всичко онова, което не се помества в това ложе.
Днес, когато получихме възможност да водим публичен диалог, стана ясно с особена острота, че не можем да се разберем един друг. Ние престанахме да разбираме не само сложно изказаната мисъл, но и мисъл напълно очевидна, зрима. Такова неразбиране може да се сравни с това как гледайки бял предмет, започваме да твърдим, че е черен.
Впрочем, както е установено от психолозите, и при такава очевидност на въпроса: „Какъв цвят е този предмет?” – отговорът бива нееднозначен. Провеждани са такива групови експерименти, в които е бил изпитван само един човек, всички останали участници са били само за примамка, с тях предварително са се уговаряли, че на въпроса „Какъв цвят е този предмет?” (в експеримента това е куб), те трябвало уверено да отговорят: „Черен!”, макар всеки зрящ човек да вижда ясно, че кубът все пак е бял. И какво мислите? Ако пред изпитвания всички единодушно твърдели, че кубът е черен, то и онзи, усъмнявайки се в точността на възприятието си, се съгласявал с това очевидно невярно твърдение.
Когато задавали въпрос на изпитвания защо независимо от очевидността на отговора се съгласява с такъв компромис , той отговаря с поразителна наивност и откровеност: „Всички така отговориха, и аз след тях”. Оказва се, че причината за такова „заслепение” е страстта: навикът за някакъв вътрешен комфорт и нежелание да го нарушиш даже заради истината, защото признаването на истината изисква да влезеш в конфликт с околните, да поемеш отговорност за ставащото.
Ето я тази стандартна схема, по която действаме, като предаваме истината заради някаква моментна изгода. Ако такова опорочаване на истината е възможно даже на сетивно равнище, където всичко можеш да видиш със собствените си очи, то какъв простор получава лъжата на мисловно равнище, където разликата между бялото и черното не е така очевидна. А ако дадена мисъл е широко разпространена, ако възприемането й изисква определено усилие, тогава просторите за лъжата стават, направо казано, необозрими. Тук страстта може да получи храна от всяка дума, от всяка грабната от контекста фраза, от всяка интонация, която не е съзвучна с нашата нагласа, с нашия вътрешен комфорт. В такъв случай истината става скрита за нас.
Причини за неразбирането
Неразбирането на другия човек, грубо казано е липса на любов. Любовта винаги предполага жертва: излизане от своето „аз” и сливане с „аз”-а на другия. А ненавистта винаги е ограниченост, затвореност в своето „аз”. При такова откъсване на ближния съзнанието заслепява, лишава се от нормалната способност да реагира широко и свободно, запазва само способността на насочвани от страстите емоционални реакции от типа на известната химическа реакция: ако душевният „лакмус” не се оцвети в нужния цвят, значи това не отговаря на истината. В такова състояние не сме способни да съобразяваме, можем само да реагираме като бик на червена кърпа. Всяка дума, всеки символ, независимо от смисловата употреба, може да предизвика тази реакция в определен нюанс, да кажем, защото тази дума се употребява от окултисти или от комунисти. А това, че в случая авторът критикува окултистите – това вече не е важно, думата е предизвикала определена емоционална реакция.
Страстта се превръща в някакъв „цензор”, който, от една страна, скрива за съзнанието истинската визия, а от друга – принуждава да търсиш „крамола” в мнението на опонента. При такова заслепяване на „зрението на душата”, естествено, „крамола” е лесно да се намери. За това много не трябва, трябва само да си получил необходимия цвят на душевния „лакмус”.
В такова състояние не можем да имаме критично отношение към себе си и се лишаваме от последната възможност да реабилитираме себе си: да проверим „лакмусовите си реакции”. Тогава страстта вече получава в душата неограничено господство, тя се разполага в основата на всичко, в това число и в размисъла. Но предхождайки изследването (убеждението в нещо), тя създава предубеждение – тя е и началото на изследването, тя е и в края. Затова ако в началото стои лъжа, лъжа ще стои и в края.
Страстта се ражда много лесно, с леко внушение: казваме, че този човек е горд – и вече не можем да погледнем на него другояче, освен през призмата на тази търсеща доминанта: „Къде се крие гордостта му?” И естествено, я намираме, защото да се търси гордост у човека, е все едно да търсиш пясък в пустинята – няма как да не го намериш, пясъкът е навсякъде, където и да погледнеш. И вече не възприемаме това, което човекът говори (даже ако твърди, че две и две прави четири), все едно, няма да му повярваме, защото като горд човек нищо правилно не може да каже. Този последен аргумент винаги го имаме готов и когато не ни стигнат другите, казваме: „Той е горделив”; не можем да отговорим по същността на въпроса, но затова пък имаме възможност чрез този източник да компрометираме, а с това и да унищожим достоверността на аргументите. Така създаваме у себе си и у околните впечатление, че сме разобличили опонента. И докато в душата ни се разпорежда страстта, ние ще сме обречени на това, че винаги преди убеждението съществува пред-убеждение, пред-разсъдък, та вечно да се намери лъжа, а не истина.
Бидейки предубедени, ние не разбираме ближния и правим за него изводи, които на практика не са резултат от неговите разсъждения. После почваме да критикуваме тези изводи. Получава се странна ситуация, която би трябвало да ни предупреди, че си говорим сами със себе си. Човекът, който усвоява мислите на друг, не жертва своето „аз” заради „аз”-а на другия, е обречен на този вечен разговор със самия себе си. Неразбирането на другия е неразбиране и безчувствие на нашето битийно единство в Бога, това е демонстрация на нашия егоизъм, начало на нашето закостеняване, на духовното ни умиране.
Тайната на неразбирането е в безсмисленото изтласкване на истината, защото истината влиза в конфликт с по-преди усвоения и закрепил се в съзнанието ни лъжлив нейн образ. А лъжливият й образ представлява усвояване на част от истината. Нежеланието да се разделим с този лъжлив образ е задръжка в развитието на личността, защото изграждането на личността става чрез усвояване на истината (и свободата, бел. ред.). Но нейното усвояване е път кръстен, път на духовно израстване. Човек гледа да избегне кръста, прехвърляйки отговорността върху друг, затова той е готов да приеме всякакво мнение, само и само да се избави от тази отговорност.
Бягството от кръста е форма на обсебеност, на маниакалност, затова и неразбирането има мистическа причина.
Истината се открива само на този, който до известна степен е вече приобщен към нея, защото откриването на истината е път за следването й, път за израстване в истината. Истинността е вътрешно състояние на човека, свързано с аскетическия подвиг, с освобождаването от неистинното. Това състояние се изразява и в характера на разума. В областта на разума не може да няма разбирателство, защото свойство на разума е да отстранява всичко, което пречи на взаимното разбиране. Логиката установява взаиморазбирането. По друг начин може да я наречем здравомислие. Логиката е свойство, присъщо на здравия разум, без логика няма разум. Затова неразбирането означава единствено, че здравото начало отсъства в процеса на разбирането, че в този процес някой се ръководи не от разума, а от страстите, по-точно казано, от болезнено повреден от страсти разум. Така че неразбирането е лъжлива насоченост на волята, неправедна реализация на собствената свобода. В стремежа да се избавят от страстите, светите отци правдоподобно са осъществявали свободата; затова при тях се наблюдава удивително взаимно разбиране и единомислие, защото разбирателството – това е взаимно съзерцаване на истината, взаимен живот в истината.
Навярно ще се намерят читатели на статията ми, които ще кажат: „Това са глупости, на практика всичко е много по-просто: всичко произлиза от невежеството, от неумението да се мисли”. Но на тези, които ще изкажат подобни възражения, може да се зададе въпросът: „А как да се обяснят случаите с очевидното, нали там не се изисква особено умение да се мисли, там трябва само да имаш вярно око?” В рамките на такова обяснение не се побира и още едно явление. Наложи ми се да контактувам с хора с високо равнище на логическо мислене, но и при тях имаше случаи, когато приемаха бялото за черно. Даже после сами се учудваха как е могло да се случи. Освен това в подобен род обяснения се съдържа увереността, че човек не е порочен, а е просто несъвършен, че е достатъчно само да получи съответните навици, знания и тогава всичко ще бъде наред. Но ние, православните християни, много точно знаем, че човекът ни най-малко не притежава съвършенство на природата, каквото му приписваме.
Отговорността ни за казаната дума
Дори ако причините за взаимното ни неразбиране действително се крият само в неумението ни да мислим, и в този случай това ни най-малко не ни извинява, а напротив, удвоява вината ни, подобно на това, както в Углавния закон: при извършване на престъпление състоянието на пиянство е утежняващо вината обстоятелство. Ние сме православни и способността ни да мислим е наше пряко задължение пред Бога, Когото наричаме Бог Логос. И трябва да подчертаем, отношението на логиката към Логоса ни най-малко не е косвено.
Определението на Имануел Кант за непълнолетието е: неумение да се ползваш от своя ум без странична помощ. Изхождайки от това определение, пълнолетието ни най-малко не е свързано с възрастта, защото детето може самостоятелно да се ползва от своя ум и даже да поучава възрастните както това е направил и Иисус (Лука 2:46). Също и старецът, комуто по възраст подобава да бъде мъдрец, по ум може да бъде непълнолетен и да се нуждае от постоянна грижа. Затова докато не достигнем това пълнолетие на ума, мълчанието ще бъде твърде полезно нещо.
Всички знаем, че ще бъдем отговорни за всяка казана от нас дума, даже за всяка мисъл. Затова трябва ясно да осъзнаем: ако някого сме разбрали неправилно и въз основа на това неправилно разбиране обвиним човека, ние ставаме клеветници и разпространители на клевета. И ще носим отговорност не толкова за заблужденията си, колкото за онази щета, която със собствените си заблуждения сме нанесли на други хора.
Ако не започнем да се борим с това зло вътре в себе си, диалозите ни ще бъдат само потоци от ненавист и клевети. Но потоците имат свойството да се вливат в реки, в морета, в океани… Как да направим така, отци и братя, че да не потънем в морето от лъжа?
——————————
Свещ. Владимир Соколов, „Младостарчеството и православната традиция“, „Омофор“, С., 2006 г.
