Християнство.бг
Бих искал да споделя някои свои недоумения относно патриаршеството в Русия.
Нашите учебници по история на Руската църква провъзгласяват създаването на патриаршията в Русия за самодостатъчен положителен акт. Тоест, патриаршията се появява в края на XVI век – и от това става по-добре.
Излиза, че преди патриаршията нещата са били зле? И какво точно беше лошото? Без патриаршията какво му липсваше на руския народ за спасението? Как Борис и Глеб, Александър Невски и Сергий Радонежски се появявиха в Русия без патриарх, в пълно канонично подчинение на Константинополския патриарх?
И защо е толкова важно, че Църквата на територията на Русия изведнъж се превръща точно в Руска църква?
От покръстването на Русия „руска“ църква на нашата територия не е имало. Имало е митрополия на Константинополската патриаршия. Една от многото. При това не от най-престижните и доста далечна. Даваха ни гърци от Цариград за митрополити, или изпращаха руснаци да ги преценяват в Цариград и там бяха одобрявани или не. Пръв на литургиите бе поменаван Константинополския патриарх. И в Русия нямаше никакви мисли да се отделят от Църквата-майка.
Това продължаваше, докато не започна да се създава силна, централизирана Московска държава. Тогава в руския човек се появи чувството за национално величие и достойнство, толкова чуждо за евангелския християнин, че всяка зависимост от чужденци стана непоносима. Тогава дори в Църквата изкристализира безкомпромисно разделението на „наши“ и „не наши“. Нямало нито елин, нито евреин ли? Това не е за силната централизирана национална държава!
Историята винаги се пише от победителите. Тъй като у нас победи именно голямата централизирана държава с център в Москва, то всичко, което е било добро за тази държава, се описва в учебниците, включително и в църковните, като добро, а всичко, което е било лошо за нея, се описва като лошо.
Погледнах как сега училищният учебник по история оценява резултатите от обединението около Москва. Малко от човешкото страдание: многобройни войни и конфликти и жертвите, които причиниха сред населението. И много за положителните неща за държавата: „централизация“, „укрепване“, „засилване“, „власт“ и т.н. И, разбира се, положителното надделява. Както винаги. Интересно е, че в църковните учебници „положителното”, т.е. етатизмът, също надделява. Курсът по история на Руската църква много пъти ме е поразявал с факта, че там събитията изобщо не се разглеждат в категориите „спасение“ или „неспасение“. Важното е дали е административно и държавнически полезно, или не.
И така, Московската държава побеждава. И веднага в тази силна, централизирана руска държава, се появява една собствена идея, не от другаде, а от правителството, независимо от Църквата. Това е идеята за независима Църква. Тя не е възникнала в съзнанието на църковния народ, не. Тя възниква в главите на великите князе, а по-късно и на царете на Москва. Да имат собствена руска църква. И най-важното – да се назначават предстоятелите на Руската църква и всички йерарси от Кремъл, без никакво съгласуване с Константинопол. Да стане Църквата напълно контролирана от светските национални власти.
Самото назначаване на митрополит Йона не от Константинопол, а от великия княз, се представя като голяма полза за Църквата. Всичко това става под прикритието на падането на Константинопол в уния с папата. Нещата са още по-плачевни, защото не Църквата се бунтува срещу унията, не. Църквата е объркана, не е разбрала какво става. Великият княз Василий II обаче е наясно, и затова е обявен за истински пазител на Православието, защото е прозрял цялата еретична същност на унията, свалил е поставения от гърците еретик митрополит Исидор и е поставил скъпия, нашия, руския Йона.
Имахме нужда от свой, руски митрополит.
А сто години по-късно – и от руски патриарх.
Има само едно оправдание за тази „нужда“. Паднаха всички православни царства. Всички източни патриарси попадат под държавното потисничество на чужденци и хора от други вероизповедания. Единственото царство, където властите изповядват Христа, е Русия. Но Църквата не може да съществува без държавна власт. Това означава, че Русия има своя уникална мисия – да се измъкне от зависимостта на несвободния Константинополски патриарх и на практика да оглави световното православие.
Но защо? На какво основание? В крайна сметка Църквата е оцеляла навсякъде, въпреки тоталното потисничество от мюсюлманите.
Но нашето правителство е християнско, ето защо! Сега само ние сме истински християни!
Нима думите на апостол Павел не са, че нашата вяра и Божията любов към нас не могат да бъдат повлияни от никакви външни обстоятелства? Опитът на християнските народи, които бяха под мюсюлманско владичество, но продължаваха да изповядват православието, не можеше да повлияе на хода на мислите на руските власти и на слялата се с тях Църква: без православна държава няма християнство! И тъй като при нас остана единственият православен цар в света, той трябва да има и свой патриарх.
И действително така стана. Чрез лъжа и измама, чрез затвор и подкуп, се опитваха да получат разрешение от Константинополския патриарх да имат свой собствен, руски патриарх. Но не обикновените църковни хора и дори не свещениците и епископите, а държавната власт. Тя се нуждаеше от свой патриарх. И оценката на това събитие дори не се влияе от факта, че цялата тази многоходова комбинация с патриаршеството бе организирана от Борис Годунов – един проклет исторически образ, като цяло, в руското самосъзнание. Не, това, което е полезно за Руското царство, не може да бъде лошо, независимо от личността на изпълнителите и средствата за постигането му.
Какво спечели Църквата, първо от независимостта си от Константинопол, а след това и от Руската патриаршия? Единствено подчинението си на държавната власт! Трагедия след трагедия. Ерес на юдействащите. Великият княз председателства църковния събор – всичко е като във Византия.
След събора еретиците се изгарят. Престъплението на еретика вече е не само срещу вярата, но е и престъпление срещу държавата. Никога не са били изгаряни хора преди това. И тъй като убийството на инакомислещите е много далеч от евангелската проповед, за да не се изкушава несвикналото население, еретиците ги изгарят в затворени дървени бараки. Властите възприемат несъгласието на една част от Църквата с друга като опозиция срещу държавата – единствената, която се смята в правото си да решава всички въпроси на нейната територия. И като следствие от това, идва терорът към собственото ѝ дисидентстващо население. Измъчват, жигосват, късат ноздри, набиват на кол, изгарят… Алексей Михайлович смята протопоп Аввакум за свой личен враг. Разколниците са преследвани цели 200 години. Това е национална трагедия и трагедията на Църквата, която благословя гибелта и страданието на онези, които не са съгласни с нея.
Друга последица е свалянето от власт на патриарх Никон. Какъвто и да е бил, каквито и патриарси да са участвали в отстраняването му, царят е този, който го сваля. Царят не го харесва и това е достатъчно. Край с него! Всеки наш църковен учебник без колебание пише за това, и пише като за нещо добро, и нищо не трепва в главите и сърцата на авторите на тези учебници. Това вече ни е в кръвта: няма църква без сливане с царската власт. Православието в Русия е царска, и само царска религия.
Е, и апотеозът – въвеждането на синодално управление на Църквата. Въпросът не е в това, че Петър премахва патриаршията, а че той е всичко, че няма надзор над царя, никакъв чужд Константинопол не стои над него! Защо да имаме нужда от фигурата на патриарха, ако царят така или иначе решава всичко? Ами да подчиним Църквата лично на него! И вече император Павел се обявява за непосредствен глава на Църквата. И никой не гледа каноните, които заплашват със страшни наказания всеки светски владетел, който посмее да постави себе си над Църквата. Напротив, Руската църква харесва това чак до Николай II: царят е глава на църквата и толкова. Църковни събори не са провеждани в продължение на двеста години. Николай II не позволява на Църквата да организира събор, той просто не дава, защото той е шефът, той управлява!
Следователно защо трябва да се оплакваме от факта, че движещата сила на украинската автокефалия е украинският държавен национализъм? Същият държавен национализъм е мотивирал и московските управници, когато с лъжа и измама изтръгнаха нашата автокефалия от ръцете на Константинопол след век и половина схизма. Претръпнали от многото канонични нарушения, те в крайна сметка просто купиха и автокефалията, и патриаршията! Желанието да се отделим, желанието да решаваме всичко тук, на място – сами, без да питаме никого. Да наказваме и да помилваме тук, самите ние. И сами да решаваме и заповядваме какво и кого Църквата да благославя. Ето какво стои зад въвеждането на патриаршията в Русия!
Бележка от Макс Клименко:
Кулминацията на желанието да се „понижи” Константинопол и да се седне на първенствуващия трон в световното Православие се проявява като някакъв фарсов водевил в опитите за събиране на „Осми Вселенски събор“ в Москва през 1948 г. (неуспешeн) и в торпилирането на Критския събор съвсем неотдавна. Пирова победа. И затова, поради липсата на нещо по-добро, „Третият Рим“ беше заменен от „Руски свят“. Тук претенциите са по-малки и фанфарите са по-тихи. Деградацията е очевидна.
————
Превод от руски език: архим. Никанор, игумен на Църногорския манастир „Св. св. Козма и Дамян“
