Ренета ТрифоноваПроповед на 2 Неделя след Петдесетница върху литургийното евангелие
(Мат. 4:18-23)
Във времето на Иисус Христос имало много проповедници. Едни от тях проповядвали различни видове философии, други – чуждоземни религии, трети – някаква смес от вяра и наука. Днес също има много проповедници на човешка философия, на различни суеверия и теософски заблуди. Такива има и сред нашия народ. Те проповядват спасение, което уж техните последователи могат да намерят: едни в комунизма, други в дъновизма, окултизма и различни странни учения.
Кой е пратил тези проповедници? Те са самозвани. Проповедниците на истината във всички времена се отличават от проповедниците на човешки умувания по това, че са призвани от Бога и пратени от Него да бъдат апостоли.
В прочетеното евангелие днес се говори как Христос призовал първите Си апостоли и как те тръгнали след Него. Силно впечатление прави как те веднага, само след една покана, с пълна готовност тръгнали след Христос, като оставили всичко. Ние често говорим за призванието на хората. Едни имат призвание да бъдат художници и писатели, други – да бъдат управници на държави и народи, трети да бъдат учени откриватели и т.н. Но при всички тези случаи ние под призвание очевидно разбираме различните дарби, с които са надарени тези хора. Призвани в собствен смисъл на думата са онези, които са повикани от някого и отредени да вършат най-подходяща за тях работа. Само Бог знае най-добре кой за какво е най-способен и затова само призваните от Бога вършат това, което трае с векове.
Ако разсъждаваме по човешки, и ако бяхме на мястото на Христа и призовем апостоли, бихме избрали 12 или повече от най-силните царе и най-учените хора, за да разпространяват нашето учение. Нека си представим какво би станало, ако Христос би постъпил така. Римският император и други велики царе на времето, философът Сенека и други учени сигурно щяха да бъдат апостоли. По всяка вероятност християнството щеше да се наложи за кратко време, а Христос би бил признат и от езичници и от иудеи за очаквания Месия. Но какво би станало по-нататък? Така основаното царство би пропаднало като всички земни царства, защото начело щяха да стоят не най-достойните според Бога, а ония, които са способни според нашето човешко схващане.
Спасителят Христос знаел много по-добре от нас, че истински апостоли могли да станат само ония, които Сам Той е избрал, посочил и повикал да тръгнат след Него. Само те имали истинско призвание за това. След Иисус Христос вървели много Негови почитатели и цели тълпи народ, но между всички тях Той определил за апостоли само няколко души, които Сам повикал да вървят след Него.
Какво видял Спасителят у онези, които призовал за апостоли? С какво се отличавали Петър и Андрей, Иаков и Йоан от другите рибари около Галилейското море? Нека си спомним, че когато Той ги повикал, още не бил прочут проповедник, не бил още признат за Пророк от народа, не бил известна Личност. Но въпреки това призваните апостоли веднага оставили всичко и Го последвали. За тях Той не бил съвсем непознато лице. Евангелист Йоан разказва, че преди това, когато още Йоан Кръстител кръщавал в река Йордан, той посочил на някои свои ученици Иисуса Христа с думите: Ето Агнецът Божий[1]. Андрей и Йоан тръгнали след Него, а след това повикали и своите братя, Симон Петър и Иаков, и те разговаряли с Христа. Още тогава се проявили като дълбоко вярващи хора, които се интересували преди всичко да научат нещо за Бога, за очаквания Месия и за Царството Божие. Те проявили и твърда вяра: най-напред, когато повярвали в думите на пророк Йоан Кръстител, че Иисус е очакваният Месия. След това тяхната твърда вяра се изразила в готовността им да тръгнат веднага след Христа, като оставили работата си. Спасителят, Който четял в сърцата на хората, сигурно е видял още тогава твърдия и пламенен характер на апостол Йоан Богослов.
Тях Той призовал за апостоли. Те с готовност станали такива и до края на живота си се отличили в онази работа, която им отредил Христос.
Бог не иска всички да станем апостоли. Всекиго от нас Той е отредил за особена служба в светата Църква. Ето какво казва св. апостол Павел на християните: Вие сте тяло Христово, а по отделно – членове. И от вас Бог постави в Църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители; после такива, които имат сили чудотворни и дарби за лекуване; след това застъпници, управници и такива, които да говорят разни езици[2]. Всеки един от нас Бог е отредил за особена служба в Църквата и в обществото. Всекиго е призовал да тръгне след Него и едни да станат апостоли, други управници, трети да се покоряват на ръководителите и т.н.
Но всички ние тръгнали ли сме след Христос, отзовали ли сме се на Неговия призив да вървим след Него? Повечето от нас, събраните в храма Божий, можем да кажем, че следваме Христа, че искаме да вървим след Него. Но има мнозина наши братя, които не обръщат внимание на обстоятелството, че Бог и тях вика да вървят след Него, а те остават постоянно при своите лодки и мрежи, при своите всекидневни занимания. Наш дълг е да продължим делото на апостолите. Да постъпим така, както постъпили Андрей и Йоан, когато видели за пръв път Иисус Христос: те отишли при своите братя и поканили и тях да последват Спасителя.
Но по-важно е всеки от нас да бъде верен на своето собствено призвание. Всеки от нас трябва да влага дух на християнска любов и саможертва в своята делнична работа. Водителите на народа трябва да закрилят Църквата и да законодателстват в духа на Евангелието. Учителите трябва да проповядват Христа и да посочат на учениците си не само човешки истини, а и вечната Божия истина от светото Евангелие. Търговци, занаятчии, работници, земеделци да бъдат верни на призванието си и да докажат с живота си, че каквото и положение да заема човек в обществото, той може да бъде истински християнин. Всеки от нас може да стори голямо добро на всички около себе си, ако извършва съвестно своята работа и ако с любов и благост се отнася към близките си. По такъв начин ние, без дори да искаме, ще бъдем апостоли Христови, ще проповядваме с делата си и с държането си за Божията любов и за силата на Христа. Тогава ние ще можем да станем продължители на делото на Самия Христос, Който проповядваше Евангелието на царството и изцеряваше всяка болест и всяка немощ у народа.
Затова, братя и сестри, да помним винаги, че и ние сме призвани, като апостолите, от Христа Бога – да проповядваме с делата си Неговото учение, да привлечем отчуждилите се от светата Му Църква към Него и като помогнем за тяхното спасение, да бъдем достойни и за наградата, която Бог е отредил за апостолите и за всички, които вършат тяхното дело. Амин.
Проповедта е редактирана според изискванията на съвременния български книжовен език.
Източник: Епископ Никодим, прот. Цв. П. Христов „Неделник“ (проповеди за всички евангелски неделни четива през годината), Пловдив, 1943 г.
[1] Иоан 1:36.
[2] 1 Кор. 12:27-28.
