Ставрофорен иконом Александър Лашков
Неделя на 10-те прокажени
Ако се вгледаме внимателно в живота, който кипи около нас, не може да не забележим една интересна и многозначителна закономерност – отношението и чувствата ни към Бога се пренасят и резонират в отношението ни към хората. Който вярва в Бога, обикновено има доверие и към себеподобните; който обича Бога, обича и ближните си.
Ако човек спазва Божиите повели, той изпълнява и човешките закони; ако почита Бога, той изпитва уважение към всички хора; ако душата му е изпълнена с чувство на благодарност към Бога за неизброимите Му благодеяния към нас, грешните човеци, той никога не забравя да благодари и на хората за сторените му услуги, колкото и малки да са те.
Това облагородяващо и възпитаващо чувствата ни въздействие, което религиозната вяра оказва върху нас, е една от най-силните й страни.
Някога хората са живели в голяма близост до Бога. Те са чувствали Неговото присъствие не само в заобикалящия ги свят, но и дълбоко в душите си, които са били изпълнени не само със страх и трепет пред величието Му, но също и с благодарност за любовта и щедростите Му. Светоусещането на древния човек е било пронизано от чувството за синовна благодарност към Небесния Отец, Който дарява хората – и добрите, и злите – с неизброими блага и милости. И това чувство на благодарност към Всевишния е правело душата на човека мека и добра, дарявало му е усещането за оная сигурност, която има детето, когато подава ръка на родителя си да го води.
Колко различни сме ние, днешните хора! Нашите прародители са знаели малко за света и са ползвали частица от неговите блага, но сърцата им са били преизпълнени с голяма благодарност към Всеподателя Бога. А ние, съвременните хора, сме разкрили много от тайните на природата и ползваме хищно и безразсъдно огромна част от нейните богатства. Ала в сърцата ни няма дори и капчица благодарност към Този, Който е сътворил всичко видимо и невидимо и Който ни е поставил да владеем Земята и да бъдем нейни добри стопани. Неблагодарността така дълбоко се е вкоренила в нас, че е станала наша втора природа. Ние си мислим, че всичко сме постигнали сами, и дори през ум не ни минава да благодарим за нещо на някого. Ние не си даваме сметка, че всичко, което сме постигнали, което имаме и което сме, дължим единствено на Бога. Защото Той ни е създал и е вложил в нас копнежа за светлина и стремежа към съвършенство; Той ни е дарил с душа (образът Божий у нас) и със свободна воля, с вечно търсещ разум и неутолима любознателност.
Нашата неблагодарност към Бога най-добре е показана в днешното евангелско четиво за десетте прокажени (Лука 17:12-19). В едно от Своите пътувания Христос веднъж бил посрещнат от десетима мъже, болни от тежката и неизлечима болест проказа. Те завикали отдалеч към Господа, молейки Го за милост и изцеление.
Христос им казал: “Идете и се покажете на свещениците”, тъй като само последните можели да удостоверят дали някой вече наистина е оздравял. Прокажените тръгнали и още по пътя усетили, че са вече здрави. Но само един от тях се върнал и като славел Бога, паднал ничком пред Иисус и горещо благодарил за оказаната му велика милост. А Христос тъжно запитал: “Нали десетима се очистиха; а де са деветте?”
Благодарността е една от най-красивите изяви на човешката душа. В чувството на благодарност се крият изворите на добротворството и благотворителността. И обратно – неблагодарността е един от най-грозните недостатъци на човека. Нека не бъдем неблагодарни. Нека винаги да благодарим на всички за доброто, което са ни сторили. И да не забравяме с искрено синовно чувство да благодарим на Всемилостивия Бог за безчислените блага, с които Той така щедро ни е удостоил. Нека да Му благодарим и за това, че ни е дарил с щастието да бъдем живи искрици от Неговата безбрежна и прекрасна вселена.
Източник: Блог на свещ. Александър Лашков