Меню Затваряне

За богослужебната партизанщина

Свещ. Александър Волков

Миналата година на Акатистна събота1 се причастиха 250 човека, вчера 20, а на миналата Пета неделя на Великия пост на трите Литургии имаше около 700 причастници, днес имаше 30 и 40 на всяка от двете2. Отците стенат, молят се, но нашето благочестие нищо не може да го убие, никакви вируси и заповеди на патриарха.

И дори в това се чувства по някакъв начин искреност, някаква гореща вяра на хората. Но на мен не ми се струва така, аз с всеки изминал ден се убеждавам, че  към нашите миряни трябва да бъде изключен напълно такъв подход.

Светейшият патриарх вече два пъти се обръща към нас с призив да останем у дома – несъмнено не му е леко да го каже. Разбира го всеки свещеник, който в тези дни излиза на амвона и говори на хората в храма – НЕ ИДВАЙТЕ!

Но така и само така трябва да се говори, особено сега, когато се вижда, че голямата и основна част от миряните изпълняват благословението на патриарха и призивите на своите пастири и си стоят у дома. Но има и такива, които считат себе за … какви? По-добри от другите? По-умни? По-духовни?

Но това е гордост и самолюбие. Всички казаха в храма да не ходя, но аз пък искам, свикнах да се причастявам в неделя, аз лично имам нужда, как така без причастие? (Цитатите са почти точни от вчерашните и днешните диалози).

Струва ми се, че в това има някаква антиевхаристичност, почти кощунство. Всяка община е принудена да гладува и жадува в тези дни, но има някакви там партизани, които бягат да се запасяват и ядат тайно.

Нима това е правилно, нима това е нормално? Нима някой може да каже за себе си, че той толкова действително жадува за среща с Христос, че не може да почака няколко недели?

Разбира се, добре е, в много храмове през последните години се утвърди практиката на редовното причастяване. Но тя не трябва да преминава в такъв индивидуалистичен модел, не бива да превръщаме Тайнството в треба, в молебен по поръчка според моята лична нужда.

Тайнството се осъществява в своята общност. И в този смисъл именно тези, които днес се намират у дома, в определена степен участват в Евхаристията, извършвана от свещенството и за тия, които според гениалните слова от молитвата на анафората на св. Василий по благовидни причини са останали у дома.

Между другото, да си спомним, че Църквата ни се въздържа от извършване на Евхаристията в дните на поста. И това още един път потвърждава, че за християнина е нормално да бъде жаден за среща с Христос.

А ето, че има партизани, които си дават вид, че у нас са настъпили някакви ранно-християнски времена, почти катакомбни. Но това не е реална ситуация, съвсем друга е, отколкото през I или ХХ век и каквато е в главите на някои наши миряни. Но съм уверен, че това ще се поправи, още повече, че ни остана да чакаме не повече от 600 часа. Все някак ще го преживеем, ще дочакаме.

А представяте ли си каква ще бъде тогава срещата, какъв ще бъде този месец май? Просто най-победният, най-червеният, най-пасхалният май в историята на нашата Църква през последните десетилетия…

Източник: Лична страница на автора


1 Акатистна събота се нарича последният петъчен ден от отслужването на Богородичния акатист, когато се изчитат всички статии. Този ден е преди Пета неделя на св. Мария Египетска. Според богослужебния църковен календар денят започва от вечерта, т.е. тогава вече е събота. Така се нарича и в руския език – Акатистна събота.

2 Вероятно става въпрос за всички литургии, отслужвани през седмицата.

Posted in Пандемия и духовен живот
error: Content is protected !!