
Слава Янакиева
Чета биографията на грузинския Католикос-патриарх Илия ІІ (на английски) и си давам сметка, че руската политическа подривна дейност е почти идентична с тази у нас в България, по отношение на вътрешната политика и църквата.
Католикосът е роден в 1933 г. и е патриарх от 1977 г. (само 6 години след патриарх Максим). Илия ІІ (Ираклий) е отраснал на територията на Северна Осетия и се е обучавал в Московската богословска семинария и Московската духовна академия, където е получил и докторската си степен.
По време на инвазията на съветските войски през 1989 г. участва на страната на съпротивата и призовава заплашените от погроми да се приютят в църковните сгради.
В това отношение нашият патриарх Максим е далеч назад. Той нямаше ни най-малък афинитет към политическата и църковна автономност на България и не заявяваше отношение към демократичните промени. Единствената му победа беше предотвратяванетона забраната на църковните камбани.
По време на руската инвазия през 2008 г. Илия ІІ изглежда има достойно поведение, подкрепя съпротивата, снабдява с продоволствия бедстващите окупирани зони. Но това не трае много дълго. Привикан е в Москва и започва да шикалкави за дипломатична деликатност.
Най-любопитен за мен беше фактът, че по време на демократичното управление на Михаил Саакашвили – патриархът пропагандира връщането на монархията и дори посочва наследниците на свалената някога от руснаците грузинска династия, като сам венчава евентуалния престолонаследник.
Грузинският престолонаследник също както наш Мунча идва от Испания, която изглежда се е превърнала в депозиторий за бивши монарси. Давид Багратион, княз Мухрански се завръща заедно с баща си и взима грузинско гражданство. Бащата Георгий, който е женен за испанска аристократка, е единственият пряк наследник на дома на Багратионите. Давид бива фиктивно оженен за Анна Багратион-Грузинская – наследничка на династията на последния грузински цар Георгий ХІІ. За целта тя е разведена принудително с първия си мъж и омъжена за Давид. Бракът не просъществува дълго – само 4 години. Двамата имат син. Понастоящем Давид е повторно оженен за актриса, с която има връзка практически от началото на царствения си брак.
Изглежда амбициите на грузинския престолонаследник далеч не могат да се мерят с тези на Симеон, пък и не ми е известно дали въобще са му били връщани владения, които да го мотивират допълнително, защото – за разлика от България – след разпада на СССР нищо от отчужденото там не подлежеше на реституция (освен църковните имоти).
Интересното в случая е, че и у нас и в Грузия щом се появи европейска демократична власт, която да е явна опасност за руското влияние – бива изнамерено някое царче, което да вдъхнови верноподаниците. И действително опозицията на Саакашвили широко пропагандира идеята за монархия, подкрепена от патриарх Илия ІІ.
Но да се върнем на патриарх Илия ІІ. След двете му героични изяви (макар втората да е редуцирана след привикването в Москва) той прави и някои много съмнителни изказвания. Например през 2013 г. грузинският патриарх си спомня: „Когато умря Сталин, аз бях студент в духовната семинария. Всички ние стояхме в актовата зала и плачехме, докато го погребваха. Сталин е изключителна личност. Такива рядко се раждат. Той знаеше световното значение на Русия“.
Това непостоянство във външната политика върви успоредно с българското и по отношение на църковната сфера. Патриарх Илия ІІ е съпредседател на Световния съвет на църквите (ССЦ – икуменистка международна организация) цели 5 години (1978 -1983), а след това, през 1997 го напуска.
Сега, тук трябва да отбележа, че Руската православна църква (РПЦ) и Българската православна църква (БПЦ) встъпват заедно в ССЦ през 1961 г. Година по-късно встъпва и Грузинската православна църква (ГПЦ).
През 1997 г. руският патриарх се изказва критично към ССЦ и веднагически БПЦ го напуска, а след нея и ГПЦ през 1998 г. Руската още не го е напуснала. Само в скоби ще кажа, че този синхрон никак не е случаен. Според разследването което провежда големият руски дисидент Глеб Якунин – КГБ е имал големи амбиции за подривна дейност по църковна линия именно чрез ССЦ.
(От 1967 до 1989 г. Пето управление активно участва във формирането на политиката на ССЦ. Например на Общото събрание на ССЦ през 1983 г. във Ванкувър в един от цитираните документи се споменава за присъствието и дейността на 47 агенти на КГБ, за да се гарантира избирането на „приемлив“ кандидат за генерален секретар. В архивите на Митрохин могат да се намерят още подробности за дълбочината на проникването и влиянието на КГБ върху ССЦ: митрополит Никодим, един от шестимата председатели на ССЦ, който заема поста от 1975 г. до смъртта си, е бил агент на КГБ с псевдоним „Адамант“. Твърди се, че в резултат на неговото и на други агенти влияние СССР рядко е бил критикуван публично.)
Иначе по отношение на „консерватизма“ патриарх Илия ІІ плътно следва руската линия, която е и българска, и отчасти съвпада с ретроградните крила на останалите поместни църкви.
За разлика от нашия клир (но подобно на Негово Светейшество патриарх Неофит в последните си дни) Илия ІІ отчита пагубната роля на руската инвазия в Украйна и посмява да критикува руския патриарх Кирил:
„Целият християнски свят, включително епископията на Украйна и редица чуждестранни епископи на Руската православна църква, говорят за очевидното: Русия започна война в друга страна. И само московският владика широко е затворил очите и устата си“.
Също както и нашите синодали, патриарх Илия ІІ се включва в спора за автокефалията на църквата на Украйна, заставайки на страната на подюрисдикционната на РПЦ – УПЦ (в противовес на ПЦУ, на която Константинопол дава автокефалия).
Също както БПЦ и РПЦ, така и Грузинската православна църква отказа да вземе участие в подготвяния десетилетия наред (с българско и грузинско участие) Велик Свят събор в Крит през 2016 г. Целта беше Съборът да бъде провален, но освен Антиохийската (зависима от руското военно присъствие в Сирия и асадизма) и вече упоменатите църкви – всички останали 10 поместни църкви взеха участие и Съборът се проведе.
Подобно на БПЦ, Грузинската църква също получава мощни субсидии от олигархичното политическо представителство, което притъпява желанието й за каквато и да било промяна в посока на принципността и справедливостта (в политически план).