Разговаряме с Велина Андонова, ръководител на неделното училище към храм „Рождество Христово“ в кв. „Младост“, гр. София за децата и младежите в Църквата, както и за една благотворителна инициатива.
– Г-жо Андонова, разкажете накратко за себе си, какво е образованието Ви, как решихте да работите с младите в църквата.
– Аз съм с магистърска степен от Богословския факултет на СУ, също така имам магистърска степен по предучилищна и начална училищна педагогика, управление на проекти, което е незавършено, но някой ден ще дойде и неговото благовремие. В момента съм докторант в Богословския факултет, но мисля, че не това е най-важното. Не титлите правят човека, а делата.
Аз реших да се занимавам с деца в Църквата, когато моят собствен син стана на две годинки и реших, че той трябва да започне да води църковен живот. Заведох го в близкия ми храм, в енорията на Симеоново и той, разбира се, като едно малко дете започна да ходи да бута иконите, да тича по време на служба и бабите започнаха: „Шт, тихо, тихо, ама спрете го това дете“.
Тогава осъзнах, че няма място, в което децата да бъдат добре приети в църквата. Нали Христос това казва: „Оставете децата да дохождат при мене“ (Лука 18:16). Затова създадох такова място. И може би десетина години по-късно вече съм създала доста такива места, в които децата да бъдат достоен приоритет.
– Какво според Вас привлича най-много младите към храма?
– Отношението. Когато някой дойде и почука на вратата, той трябва да бъде добре приет. Когато има един свещеник, който не разбира децата и го е страх от тях, той ще върне не само това дете, а и семейството му. Докато когато има един отец, който да е благ, да посреща децата с благост и работи със семейството, тогава детето ще започне да живее в Църквата и да води църковен живот.
Аз имам много позитивни примери, работя с много голяма част от духовенството в БПЦ, с много духовници, които са ориентирани изцяло към децата. Такива са нашият отец Лъчезар, който безкрайно много обича децата. Във всеки храм има по една такава светлинка. Ние с отец Лъчезар всяка година ходим на няколко много специални за нас места при деца с интелектуални и двигателни затруднения. Той там се държи като дете, като част от тях. Ето това е начинът – да бъдеш дете до децата или както казва Мария Монтесори – да се възкачим до нивото на децата.
– Тийнейджърите често задават неудобни въпроси, искат да предизвикат възрастния, защото са в такава възраст, искат да излязат извън рамките. Как се справяте с това?
– Нашите тийнейджъри са при нас от деца, те са израснали с вярата. Но има такива, които сега тепърва пристъпват към Църквата. С тях се справяме с много търпение, с много блага дума и винаги на техния език. Много е важно с младежите да работиш на техния език.
Част от нашите благотворителни акции целят точно това: не само да помогнем някъде, където има нужда, но и да привлечем младежите към църквата. Защото човешката душа по природа е християнка. Тя иска да прави добро. Просто трябва да ѝ дадем възможността и да покажем място, където можем да бъдем полезни и добри.
– Обичате ли неудобните въпроси?
– Да, определено обичам да ме предизвикват с неудобни въпроси. В делото с младежите има един много светъл пример. Това е отец Сава, който работи изключително добре с младите хора, с техните вълнения и въпроси на съвременните дни.
– Разкажете за инициативата, която се провежда в храм „Рождество Христово“ всяка година преди училище.
– Децата от нашето неделно училище всяка година имат една тяхна своя кампания. Може би тя е една от многото любими кампании през годината.
Събираме чисто нови неща – ранички, всичко необходимо за учебната година – пакетираме ги заедно в братолюбие след Литургията и ги изпращаме на директори в Северозападна България, които най-добре знаят кои деца, кои студенти каква нужда имат. Тази кауза е породена от нашата работа с децата на Северозапада и това, че ние виждаме, че те имат желанието да учат, да се надграждат, но нямат тази възможност.
И ето тук е Църквата: ние като общност помагаме, с каквото можем, както можем. Накрая на всяка година ние отиваме при тях, виждаме бележниците, виждаме, разбираме, че тези деца се стараят, че това, което ние сме вложили, дава плод.
– А те отиват ли в Църквата?
– Това в повечето случаи зависи от родителите им. На тези места децата живеят главно с баби, дядовци и съседи, тъй като родителите работят в чужбина, за да могат да пращат средства на бабите да си гледат децата. Но там има една светлинка – арх. Антим*, който преподава в училище, и ако децата не отиват в Църквата, Църквата отива при децата.
– Това е много хубаво! Благодаря.
–––––
* Архимандрит Антим е протосингел на Видинска митрополия и ефимерий на Клисурския манастир „Св. св. Кирил и Методий“, обл. Монтана.