Маргарита Генчева
Напоследък ми е трудно да напиша, какъвто и да е по-задълбочен и смислен текст.
Твърде много се изморих от всичко, което се случва – поляризацията в обществото ни, поредица от все по-безумно звучащи законопроекти, някои от които стават факт и вече са част от законодателството ни, все по-засилващия се глас на представителите на висшата църковна йерархия за въвеждане на вероучение в училищата, докато идеологията става все по-определяща за облика на нашето православие и на нашата църква с конференции или беседи.
Вчера си купих новата книга на проф. дфн Калин Янакиев – „Личност и същество“, която се отнася до процесите за постигането на понятието личност в ранното богословие и разграничаването на понятието „личност“ от понятието „същество“ в богословските определения за Св. Троица (2-ри – 4-ти век).
Замислих се: способни ли сме въобще в нашата църковна общност да възприемем този голям богословски труд? Способни ли сме на задълбочени богословски дебати или най-доброто, което можем да постигнем са конференции за „защита на православието“, подписки срещу „джендър идеологията“ и тем подобни?
Защото изброените въобще не могат да влязат в категорията „богословие“, независимо как биват определени участниците-идеолози в такива конференции. (Една небезизвестна пропагандаторка на „руския свят“ беше представена като „богослов от България“ на въпросната конференция в БТА).
Оставам с впечатлението, че борците за „защита на православието“ разбират като необходима част от вярата си в Бога борбата и агитацията срещу тези, които (по мнението на защитниците) му вредят и са негови врагове. Така пред външния свят православието придобива облик на „анти-“ течение: анти– джендърско, анти– западно, анти– модернистично религиозно движение, а не на християнство, запазило светоотческото предание в пълнота.
Слава Богу, ако някой незапознат с християнската вяра човек отвори да чете св. Порфирий Кавсокаливит, св. Софроний Сахаров, прот. Ал. Шмеман, св. Мария Скобцова и други, пред него ще се открие обликът на едно съвсем различно, живо и действено със своето творчество православно християнство! Християнство, чийто център е любовта към Бога и към човека.
На прага сме на нова предизборна политическа кампания, докато някои политици се опитват да прокарват закони, които неминуемо ще ограничат свободата на словото, и да сеят разединение. Случващото се в страната ни тече и на фона на двете войни – в Близкия Изток и в Украйна, на които не им се вижда края.
В такава нажежена обстановка не само в България, но и в света, има ли изобщо изход за богословската наука, има ли шанс за успех в богословските дебати по различни теми не само в православния, но и като цяло в християнския свят?
Въобще, питам се аз, каква е гаранцията например в това военно време, че междухристиянският диалог ще роди добри плодове, които ще бъдат усвоени от мнозинството обикновени християни и на Запад, и на Изток? Догодина се навършват 1700 г. от Първия вселенски събор в Никея. Доколкото разбирам, ще има срещи и конференции между католиците и православните.
Понеже не знам нищо за състоянието на Западната църква днес, ще говоря най-вече за Източната.
Една от причините за разкола между Изтока и Запада преди десетина века е, че Византийската църква в крайна сметка става Църква на империята. Вторачена в своите имперски проблеми и борби, тя е неглижирала развиването на папизма в Западната римска църква. Психологически възприемайки ценностите на Империята за свои, Византийската църква се е отдалечила дори в нормалното общуване от Запада, за да се стигне най-накрая до преломния момент с анатемите между двете църкви от средата на 11-ти век. Прот. Александър Шмеман заключава в „Историческият път на православието“, че и Източната, и Западната църква имат вина за случилия се разкол.
Ако се върна към съвременността, ще добавя, че за да има някаква полза от дебатите и диалозите, първо трябва да опознаем добре собствената си вяра. Щом възприемаме идеологии и политически тези като част от православната ни вяра – ще го кажа направо – за никакви дебати, за никаква апологетика не сме готови!
За съжаление, простичката истина, че Христос е център на християнството, а не „руския свят“ или очакването на антихриста, днес изглежда все по-далечна… И затова е необходимо все по-често да си я припомняме.
Отец Андрей Кордочкин има една чудесна статия за Новая газета, в която подробно описва милитаризацията и идеологизацията на православието в съвременнността.
За да не се превърне и у нас, в България, православието в политическа религия, все по-необходимо е да се завърнем към корените му, към живота в Тайнствата на Църквата, в прегръдката на Христос.
Освен това е нужно ясно:
– да разграничим вярата си в Христос от служението на кесаря и на различните земни идоли;
– да изхвърлим като чуждо тяло цялата идеология от църковното ни съзнание;
Спорим ли обаче във фейсбук за опасността от „джендъризма“, и правим по темата беседи, докато усвояваме лесносмилаемата, но отровна за ума и сърцето храна на популистките тези, ще увеличаваме разединението не само в обществото, но и в християнския свят.
Дали сме способни на градивен диалог? Това зависи изцяло от нас.
