Целта на днешната ми беседа с вас е да ви предложа най-кратката формула на цялата система, за която дълго вече водим разговор. Ще започнем беседата си така, сякаш никога не сме я прекъсвали.
Самият аз не знам нищо. Цялото ми знание, цялото мое разбиране е Христос. Като християнин вярвам, че Христос е нашият Творец. Бог е дошъл при нас в нашата плът, в същата форма на съществуване, която Той, Господ, е сътворил. Неговото Въплъщение не е било нещо „друго“, външно Нему. Не, Въплъщението е било присъщо Нему, защото Самият Той е сътворил тази природа.
Господ идва чрез въплъщение от Дева, наистина става Човек. По време на Своя живот Той говори за това, че в закона всяка йота и чертица са окончателно установени и хората не са в състояние да ги променят (вж. Мат. 5:18). Знаем, че законът е подготвил хора от висш порядък и те се оказват способни да възприемат въплътилия се Бог.
И така, ние не можем да променим нито една чертица и в същото време всичко в закона трябва да се изпълни от Самия Господ. Искам да кажа, че когато се позовава на Стария Завет, Господ никъде не се проявява като противник на Откровението, дадено там.
За какво си мислим в този момент? За това, че Бог се е открил на Моисей като Персона: „Аз съм вечно Съществуващият“ (Изх. 3:14). Ние вярваме естествено, че Сам Христос е Този, Който казва на Моисей: „Аз съм вечно Съществуващият“. Ако Господ говори за Себе Си като за Персона1Терминът „персона“ съответства на богословските термини „лице“ и „личност“. Макар на български тази дума да няма употреба в богословския език, тя е запазена в превода с цел да се съхрани напълно стилът на автора – Б. пр., пред нас застава въпросът как да разбираме това? Ето така: Бог пребивава в Своето вечно битие като Персона, като Ипостас.
Когато говорим за ипостасно битие, всъщност става дума за битието на Самия Бог. Ако в един момент Господ казва: „Аз съм вечно Съществуващият“, то в същото библейско Откровение Той говори за Себе Си в множествено число: „Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие“ (Бит. 1:26). На тези две положения искам да наблегна днес като най-елементарна основа на цялото следващо богословие за човека и спасението.
Ако Бог казва: „Да сътворим човека по Наш образ и по Наше подобие“, какво тогава може да се мисли за човека? Лично аз, както вече знаете, съм положил в основата на живота си Откровението свише, а не на човешките догадки, които тръгват отдолу. Именно Откровението свише казва, че човекът е сътворен по Божи образ и по подобие. С други думи, човекът трябва да се прояви като персона, като истински образ и подобие на Бога.
Когато разбираме човека според Божественото Откровение, какво тогава трябва да имаме предвид относно човешката персона-ипостас? Господ говори за образ и подобие. Това е изразено много добре в тропара за преподобните: „В тебе, отче, известно спасеся еже по образу: приим бо крест, последовал еси Христу и деючи учил еси призирати убо плоть: преходит бо; прилежати еже о души, вещи бессмертней. Темже и со ангелы срадуется, преподобне отче, дух твой!“2Общ тропар на преподобен светец, гл. 8: „В тебе, отче, точно се запази това, което е в нас по Божи образ, защото като взе своя кръст, ти последва Христос и на дело учеше да пренебрегваме плътта, понеже е преходна, а да се грижим за душата – нещо безсмъртно. Затова и с ангелите се радва, преподобни отче, твоят дух“. Трябва да се каже, че богословски този тропар звучи много дълбоко. В другите езици не е казано „преподобен“3Думата няма точен превод на други езици. В Новия Завет думата „осиос“, се превежда като „свят“, „чист“ (в смисъл на непорочен), „благочестив“. Думата „преподобен“, употребена в църковнославянски превод на този тропар е избрана, тъй като отговаря на цялостния смисъл на песнопението.. С думата „преподобен“ се подчертава подобието, огромното подобие на човека на Самия Бог.
Когато говорим за душата се има предвид ипостасния принцип на битието – подобието на Бога. Въпросът е: в какви граници? Макар, че може да се говори за безграничност, тъй като става дума за вечността. Въпросът може да се постави и в друг смисъл: абсолютно подобен на Бога ли е става човек или между него и Бога остава известна онтологическа дистанция?
Когато говорим за сътворяването на човека, с това всъщност искаме да кажем, че Бог запечатва Самия Себе Си у човека.
В Символа на вярата казваме: „Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо“. Когато Бог твори човека, това творение съществено различно ли е от Него, то нещо друго ли е, не това, което е Той, или Той просто „повтаря“ Себе Си? – В създадените по Негов образ и подобие Бог запечатва Себе Си и им предава Своя живот такъв, какъвто го има вечно Самият Той.
Вече писах, и на вас говорих за това, че като монах-подвижник, свикнах да мисля така: в която и да е област на културата, религията или в квази-религията, няма никаква аскетика, а по-скоро всяко от тези явления в човешката история има своя идеологическа основа. Нашата „идеология“ обаче е нещо по-дълбоко – това е догматическото учение. Това са откритите прояви на битието на Самия бог, дадени ни чрез Откровението.
За да тече разумно монашеският ни живот, трябва да помним, че аскезата има своя собствена догматическа основа. Тогава животът ни ще се превърне в знание на пътя към Бога.
Започнах беседата с думите, че „самият аз не знам нищо“ и сега продължавам тази мисъл. Аз не определям сам себе си, кой и какво съм аз, а с вяра следвам Откровението свише. Приемам го като познание за това какво Бог мисли за човека, сътворявайки го по Свой образ и подобие. Никоя човешка наука не може да си позволи подобна дързост – да мисли човека като образ и подобие на Самия Бог. В нашата дръзновена молитва обаче, в нашето крайно страдание и смирение, Бог ни казва какво Той мисли за нас.
Не е възможно да станем самостойно, безначално битие – това принадлежи на Самия Бог. И все пак ние сме Негов образ и подобие и това трябва да схващаме като съдържание на нашия живот.
Ще повторя въпроса: в какво се състои разликата между Бога и нас? Според мисълта на Отците в това, че Бог е такъв по Своята безначална природа, по своята същност, а човекът става носител на Божествения живот по дара на благодатта. Ние обаче не ставаме единосъщни на Бога, тъй като целият порядък на живота ни в Него се крепи на това, че по същност сме творение, а не богове.
Ние се разграничаваме от Бога в плана на същността и тварното измерение в нас остава неизменно. Казано на богословски език, подобни сме на Бога в плана на енергията, а не на същността. А що се отнася до енергията, можем да станем подобни на Бога дори до тъждественост (срв. Максим Изповедник, За любовта/в четири стотици/, 3:25 – бел. състав.).
Да, можем да станем подобни на Бога дори до тъждественост, ала само чрез живот според Неговите заповеди, чрез покаяние, така че Божията заповед да се превърне в единствен закон на цялото наше битие. Само тогава могат да ни се предадат състоянията на Бога и ние ставаме способни да ги възприемем.
Заповедта на Христос превъзхожда сегашното ни състояние на падение. Ако я изпълняваме обаче, тя ни разкрива нещо много радостно – Божиите заповеди не са нещо външно, а са Откровение на Бога, както Той е Сам по Себе Си. Между заповедта на Бога и Самия Него няма никакво разногласие. Ние обаче се превръщаме в носители на Божествения живот не в сегашното паднало състояние, а в крайното състояние на нашето израстване в Бога.
Понеже Бог е Персона по Своето битие, ние ставаме подобни на Него само чрез спасението в Него. Тогава пребиваваме като тварни, но все пак пре-подобни персони, подобни до безкрай на Самия Бог във вечността.
Днес изразих пред вас накратко това, което може и е добре да положим в основата на монашеския си живот.
Ние сме богове по съдържанието на нашия живот, а не по същност. Иначе казано, дори светците, обожествени до крайна степен, не са богове за човека, а са богове според съдържанието на своето битие. В какво се състои подобието? Подобието е в начина на съществуване. Както живее Бог, така трябва да живеем и ние, за да се осъществява нашето спасение. А спасението, както винаги казваме, започва с много малки дела на покаяние, смирение, въздържание.
В аскетическия си живот трябва да постигнем опита, в който се проявява принципът на ипостаста, на персоната, в сътворения човек. Какви са реакциите на такъв човек на онова, което става около и с него?
Да вземем яркия и изключително въздействащ пример на Персоната в епилога на Евангелието от Матей. Господ казва на учениците Си: „Идете, научете всички народи“ (Мат. 28:19). В този израз – „всички народи“, естествено виждаме Персоната на Бога. Това е Божествената форма на битие, която обхваща всичко тварно.
За утешение мога да ви посоча думите на нашия духовен покровител старец Силуан. Той се моли Бог да просвети всички народи, всеки човек със Светия Дух. В тази молитва за всички народи, за всяко човешко същество проличава, че той вече е получил благодатта на ипостасната молитва.
В писанията си Силуан казва, че душата, познала Господа чрез Светия Дух, мисли така: „Когато умра, ще умолявам Бога за целия християнски род“. Но се появява и друга мисъл: „Как е възможно докато съзерцавам вечния Лик на Бога-Творец да помня творението?“. Душата отново казва: „И все пак, когато се явя пред Бога, ще Го умолявам за цялото човечество“.
Виждате ли каква постепенност? Отначало той казва: „като умра ще умолявам Бога за целия християнски род“, а после изведнъж се издига до съзерцание на вечния Божи Лик и оттук се обръща по още по-съвършен начин: „ще Го умолявам за целия свят“. Това напълно нормално и органично движение на душата е проява на православния монашески подвиг. В тези думи на блажения наш отец Силуан виждаме проява на персоната.
Когато възприемам този начин на богословско мислене, придобиваме способността естествено, без трудности да контролираме ума и сърцето си. Тогава молитвата ни няма да е само зов към Бога в нашите трагични състояние, а ще бъде и разумно схващане за крайната цел на Господа, нашия Творец и Бог.
Струва ми се, че е трудно да се направи по-просто изложение. За какво става дума? За това, че животът на Самия Христос по естествен начин се предава на ума и сърцето ни. Започваме да преживяваме – не някак насилствено, а като естествено движение на душата – трагедията на целия свят, особено в наши дни, когато стотици милиони хора живеят на границата на гладната смърт.
Скъпи братя и сестри, нека да запазим цялата сериозност на нашия монашески път. Амин.
10 февруари 1992 г.
Превод: Мила Игнатова
Източник: Архимандрит Софроний Сахаров „Духовни беседи“, София, Омофор, 2006
- 1Терминът „персона“ съответства на богословските термини „лице“ и „личност“. Макар на български тази дума да няма употреба в богословския език, тя е запазена в превода с цел да се съхрани напълно стилът на автора – Б. пр.
- 2Общ тропар на преподобен светец, гл. 8: „В тебе, отче, точно се запази това, което е в нас по Божи образ, защото като взе своя кръст, ти последва Христос и на дело учеше да пренебрегваме плътта, понеже е преходна, а да се грижим за душата – нещо безсмъртно. Затова и с ангелите се радва, преподобни отче, твоят дух“.
- 3Думата няма точен превод на други езици. В Новия Завет думата „осиос“, се превежда като „свят“, „чист“ (в смисъл на непорочен), „благочестив“. Думата „преподобен“, употребена в църковнославянски превод на този тропар е избрана, тъй като отговаря на цялостния смисъл на песнопението.