Меню Затваряне

За дяконията, страховете и радостта

Маргарита Генчева

Маргарита Генчева

Преди седмица ми се случи нещо, което предизвика в мен размисли по темата за радостта в църковния живот. Проведох разговор с един православен християнин, като му споделих за благотворителните кампании към един от столичните храмове – колко успех имат те и как по този се привличат хора в Църквата.

Човекът убедено ми каза, че всъщност това е „внасяне“ на света в Църквата, че така правят протестантите и общо взето това е признак за отстъпление.

На моя въпрос: „Но защо, към нашия храм имаме и кухня за бедни?“, той отговори: „Да, но тя е извън храма“. Разговорът премина в безсмислен спор и аз съжалих, че го започнах.

Мисля, че социалната мисия (дяконията) на Църквата е важна, макар и не основна част от нейния живот. В тези благотворителни кампании не видях и не усетих да бъде изместван Христос от центъра на енорийския живот. Това е една от най-живите енорийски общности, които съм виждала досега – с неделно училище, пълна с деца и радост, естественост и живот. Ръководителката на неделното училище не принуждава децата да присъстват на литургията, възпитава ги в свобода и това се усеща в техните отношения. Уверена съм, че един ден тези от тях, които идват само заради неделното училище, ще започнат да идват и осъзнато на Литургия.

Не е ли обаче обединяването около добри каузи първата стъпка към създаването на църковна общност? Все от някъде трябва да се започне. Освен това аз не виждам проблем в тях, ако ги осъществяваме заради Христос и като изпълнение на Неговите заповеди.

Да си припомним, че в древната Църква дяконският чин възниква като необходимост някой да се погрижи и за материалните нужди на общината, а всеки член на общността да получи нужното според неговата потреба от общото материално благосъстояние на местната църква.

Дяконите са се грижели за „трапезите“ (бел. ред. оттам идва и думата „дякония“, служение на дяконите), за социалната помощ и за катехизацията на новообърналите се към християнството езичници.

Страхът, че светът се опитва да нахлуе в Църквата може би е резонен, но не бива да съществува. Църковната общност не може да бъде затворена и маргинализирана, защото християните са призвани да преобразяват света, т.е. да помогнат, да свидетелстват на „нахлуващия“ в Евхаристийната общност свят да се обожи.

Постоянното мислене за отстъплението и злото в света е признак за сбъркано разбиране на християнската вяра. Намръщените лица, мисълта, насочена само към грехопадението в нашия свят, чувството, че Бог ще „тресне“ една мълния върху Содом и Гомор, поради което трябва да внимаваме как се държим и какво правим, е болестно състояние.

Християнството е радост. Христос е Радост, Светлина и велика Любов! Неофитство е разбирането, че не бива да грешим, за да не бъдем наказани – такова отношение към Бога не е синовно, а робско. Св. Порфирий казва, че трябва да се издигнем високо от любов към Христа. Истинският страх от Бога е да не го нараним с греховете си, защото Той толкова много ни обича!

Вероятно сме твърде далеч от това състояние, но поне трябва да знаем, че то съществува и да се стремим към него. Иначе оставаме на плоскостта на отношенията „роб–господар“, които явно напълно ни задоволяват.

Страховете за бъдещето, за Запада, който иска да ни развали ценностите, за антихриста, за отстъплението, за икуменизма, за всички „изми“ показват едно малодушие, както проф. Калин Янакиев отбелязва в едно свое интервю.

А ако възразите, че не се страхувате, а просто „трябва да мислим за отстъплението“, ще ви попитам: „За какво ни е да мислим за злото и за дявола?“. Знанието за злото не ни спасява от него. Само Господ Иисус Христос може да ни избави от неговите примки: чрез живота и общението в Христовата Църква и участието в Тайнствата.

Аз искрено не ви разбирам. Какви християни сме, ако не се радваме? Христос ни призовава: „Радвайте се!“, апостол Павел също повтаря: „Радвайте се винаги в Господа и пак ще кажа: радвайте се!“ (Фил. 4:4).

Моят разговор беше повод отново да се замисля върху тази духовна болест сред съвременните християни. Ако си спомням правилно, за нея говорят и съвременни отци като Лимасолския митрополит Атанасий и архим Павел Пападопулос – че най-големият проблем на християните днес е изгубването на онази радост, която е била характерна черта за живота на ранната Църква.

Една мрачна, тъмна, безрадостна и мъчителна религия се опитва да измести християнството в душите на църковните хора днес. Прочетете дистопичния, може да се каже пророчески разказ на дякон Андрей Кураев по тази тема, написан през 2019 г. като предупреждение към братята и сестрите му в Христос („Разговор с отец Z през 2169 година“).

„Колкото повече се взираме в бездната, толкова повече и тя се взира в нас“, гласи една мъдра поговорка. Да не мислим за злото, не значи да се правим, че го няма. Но каква полза да си пълним скъпоценното време, което Бог ни е дал, с разсъждения за отстъплението и последните времена? Нима това ще ни спаси от тях? Радвайте се и помнете, че мракът изчезва там, където изгрее светлината!

Posted in За вярата и съвремието

Вижте още: