Християнство.бг
Свещ. Серафим (Огнян) Рангачев
Как ереста на царебожието, съчетана с религиозна истерия, може да разпали в Украйна и в Московска патриаршия духовна епидемия с непредвидими последици или как прозрението на Ал. Горшков започва да се изпълнява? Царебожието е ерес, чиито последователи смятат за „изкупител“ страстотерпеца император Николай II, официално канонизиран от Руската църква. Наричайки го „изкупител“, по този начин те не признават изкупителния подвиг на Иисус Христос за достатъчен за нашето спасение. Ако човек вярва, че има друг изкупител освен Христос, той не може да се смята за християнин. Ако приемем, че страданията на Христос на Голгота не са били достатъчни, за да спасят хората, и Бог се нуждае от още една „жертва“, която Той приема в лицето на цар Николай II, се оказва, че човек може бъде спасен от човек, а не от Богочовека, и тогава като цяло ще трябва да признае Жертвата на Христос за ненужна. От твърдението, че императорът е „изкупител“ следва, че Христос не може да спаси руския народ и Бог се нуждае от още една жертва, която Той приема в лицето на царя. Царебожието е разделено на много течения, които се противопоставят помежду си, но като цяло е плод на разкола като неподчинение на Църквата.
Отново трябва да се говори за поредния токсин, продукт на отвратителната война между Русия и Украйна. Той се появи при събитията, предизвикани от репресивните мерки, които украинското правителство взе по отношение на УПЦ-МП заради нейното откровено неадекватно поведение, съчетано с прояви на явно сътрудничество с държавата-агресор.
След започналото отстраняване на монасите към УПЦ от Киево-Печерската Лавра и явно предстоящото такова в Почаевската, в УПЦ се появиха неизменните при подобни крушения въпроси: „Кой е виновен?“ и „Какво да се прави?“. И някои намериха веднага отговора: „Виновна е цялата Църква (разбирай МП и УПЦ в частност) и целия народ (ясно е, че се мисли според митологемата, че малорусите и великорусите са един етнос), защото през 1917-та дръзнаха да вдигнат ръка срещу „Помазаника Божий, Господаря Император“ и въобще не се покаяха за това свое деяние досега.
А какво да се прави? „Църковно-народно покаяние“, защото всички носим тази вина? И понеже най-голяма вина за свикването на събора, който възстановява патриаршеското предстоятелство в Руската църква, а после – вина за абдикацията на Николай II носели архиереите от епархиите в Украйна, ясно е, че със сегашните действия срещу УПЦ тя си понася заслуженото наказание, задето „така дръзко е вдигнала ръка срещу божествената личност на императора и е сринала единствената богоустановена власт – абсолютната монархия“.
В общ преразказ това са думите, които сега усилено се разпространяват сред част от клира и народа на УПЦ. Веднага става ясно, че си имаме работа с ереста на царебожието. Ерес, която дори е била част от официалната доктрина на Руската църква през Синодалния период. Ерес на която не се обръща внимание, но която се е разпространявала и се разпространява не само в Русия и Украйна, но и на много места, включително и у нас.
Не бива да забравяме например, че въпросната царебожна ерес отравя ума на о. Серафим (Роуз) и това е една от причините той да изпадне в недопустими крайности на своето богословие. А у нас не в едно или две „светогорски издания“ (поставям кавичките, защото тези книги се издадоха не от Зографския манастир, а от зилоти, числящи се към него, които с деянията си компрометираха обителта) се пише в прав текст как „богоустановената монархия“ ще се възстанови в Русия и ще се възцари „новият богопомазан цар“.
Преди да продължим по същество, трябва да си припомним с какво е опасна царебожната ерес. Опасна е не само като всяка ерес, но и най-вече с това, че на личността на „православния цар“ се приписват a priori качества, които притежава единствено Богочовекът Христос. Всъщност това е езическият постулат, според който монархът е божество. А по нататъшното развитие на тази ерес е още по-страшно: Христос умря за всички и пред Своя Отец ходатайства за всички, обаче Неговата жертва и служение имат „закономерно продължение“. Логиката продължава с това, че всеки народ също има и трябва да има свой „помазаник“, който да жертва себе си за него. И, след като сам „принесе себе си в жертва за своя народ“, той ходатайства пред Бога за народа си. Естественото заключение е, че такъв е „божият помазаник – царят“.
Какво излиза? Че Христовата Голготска Жертва е „недостатъчна“, за да се извърши „пълното спасение“, и затова трябва сред всеки народ да се появят „негови христосовци“ – „богопомазаните и боговенчани“ богчета – царе, които да „довършат делото“ на „техния батко“ – Иисус от Назарет. Наистина човек трябва да има много силна болест на своето духовно зрение, ако не вижда, как под елейните, възвишени и дори формално издържани „в богословско отношение“ слова на царебожниците и техните поддръжници прозира мерзостта на запустението. И че под маската на „истинската православна вяра“ и нейната „защита“ се подготвя възшествието на сина на погибелта.
Точно такива процеси се развиват днес в Украйна в средите на УПЦ. Но и не само там – със сигурност и в самата Русия те също се развиват и набират все повече сила и мощ, защото е налице заблудата, в която изпадат не една и две, а хиляди наивни души. И, като следствие от това, ще се разрази духовна епидемия. Знаещите добре историята на Руската църква са наясно колко лесно там става това. И последствията наистина ще са непредвидими, защото пламне ли духовната епидемия, здравомислието почти изчезва.
Наистина, ако царебожната зараза продължава да се разпространява със същите темпове в епархиите и енориите от Московска патриаршия, както и от УПЦ, предстоят много трудни, тежки и дори страшни дни, в които ще се засилва псевдомесианското очакване за появата на „новия божи помазаник“ – „царя избавител“ . А щом толкова неистово се желае цар, такъв ще бъде намерен. Много добре знаем какъв ще е той – все още може би не точно оня, но поредния негов предшественик, чрез който се подготвя почвата за идването и приемането му. А според руски православни богослови това ще се случи не в „демоничния Запад“, а точно в Русия.
Действително, още по-усилно трябва да се молим Господ да очисти и просвети умовете ни. Особено предвид това, че царебожната ерес има не един и двама привърженици и у нас и нейната отрова поразява още умове в родната ни църква.
