Eлисавета Георгиева
Въвеждането на задължителен предмет „Религия“ в българските светски училища разглежда поредният епизод на „70х7“ на Епархийски глас TV.
След беседата с учениците за благата вест, пропагандата и фалшивите новини, проведена в училище „Увекинд“ със Знеполския епископ Мелетий и Цветомира Антонова, този епизод, заснет в енорийския център на храм „Покров Богородичен“ е посветен на образованието и учителството. Ще чуем аргументи „за“ и „против“ в една сериозна и многопластова тема с разширен формат, в който участват още Полина Спирова и Димитър Спасов, едни от създателите на енорийския център към храм „Покров Богородичен“ и хора, ангажирани и отдадени в различни образователни инициативи.
Вижте някои важни моменти от беседата, както и видеото в края на текста.
Полина Спирова:
„Но един детайл, според мен, е много важен в целия този дебат, който аз откривам като много важен.
Това е тази задължителност да не бъде налагана на хората. Има една, така, една опасност – голяма част или част от нашето общество да се почувства насилено децата да учат религия.
А по-скоро ние, хората, които се занимаваме с тези неща, винаги сме искали да работим за това родителите да възжелаят децата им да учат религия, да се ограмотят. А и това не е нещо, което ние сме измислили, разбира се. Това е, ако погледнем евангелския подход, Христовия подход. Христос казва: „Който желае, да върви след мен.“
А ние знаем и сме убедени, че това е полезно за нашите деца, за българските деца. Но когато родителите не са убедени, а ние им казваме: „Вярвайте ни, това е за тяхно добро“, на мен малко това ми напомня времето, когато… Така, и аз съм живяла във времето на комунизма, когато ни принуждаваха да правим някакви неща.
Когато те принуждават – то може да е добро, но когато ти не го желаеш, когато това не е твое решение, има отпор. На мен не ми се иска ние да влизаме в училище с насилие, ние да принуждаваме хората да изучават религия или децата им да изучават религия насила. Това естествено ще доведе до отпор от тяхна страна.
И аз съм убедена, че трябва да предприемем определени стъпки, преди да говорим за задължителен предмет „Религия“.“
Цветомира Антонова:
„Лично аз също смятам, че въвеждането на задължителна религия, без това да бъде задължително обучение по религия, без това да бъде подкрепено от голяма част от обществото, да бъде разбрано, да бъде осъзнато, на този етап е просто едно добро пожелание.
А всъщност, за да имаме наистина обучение по религия в училище, се изисква една много сериозна работа. И тази много сериозна работа е свързана с повишаването на компетентността, на разбирането и на уменията на учителите по религия, на тяхното разбиране, че когато те влязат в училище, те няма да влязат в една вражеска секуларна среда, в която те ще бъдат кръгова отбрана срещу учителите атеисти.
Нали, някак си… Живяли сме го този период в училище. Имаме учители, които имат най-различни светогледни възгледи, но има и много християни.
И просто този лед, според мен, трябва да се стопи. И тази нагласа, че учителите по религия идват в училище, за да ни спасяват и да ни проповядват истините на вярата, без да имат подкрепата и разбирането и на учителите, и на обществото – това е голям риск за мен.
И така, според мен, най-напред трябва да започнем с енорийските, прицърковни училища, школи, катехизационни школи.
Защото вътрешните, вътрешно-енорийските усилия са тези, които биха могли да променят нагласата на обществото към религията и към нейното изучаване в училище.
И за религия, и за опит с религиозно обучение на тийнейджъри много ми се иска също да поговорим, защото опит със задължителния предмет би могъл да бъде в някаква степен успешен от първи до четвърти клас.
Но какво правим в гимназията?“
Димитър Спасов:
„Струва ми се важно да кажем няколко неща в началото.
Успехът на едно начинание се определя от това какви цели си поставяме и дали те са постигнати.
Сега, ако си поставим за цел да въведем предмет „Религия“ като задължителен в българското училище, е възможно да отчетем успех при добро стечение на обстоятелствата и на политическата конюнктура.
Отделна тема е изкушението, как да кажа… Държавата да се нагърби с част от нашето задължение като православни християни.
А обаче, ако си поставим за цел в резултат на това задължително обучение по религия да постигнем някаква качествена промяна в обществото, се боя, че може да катастрофираме челно, защото просто нещата не работят така… А сега, ако се опитам да систематизирам тези 10-12 години, един от основните принципи, които спазваме тук, е, че нашите курсове са свободно пространство.
Това означава, че всяко едно дете, което идва тук – те са между 9-10 и до 16-17-годишна възраст – идва по собствено желание. В момента, в който аз срещна и видя амбициозен родител, това става ясно на второто-третото занимание. Отивам и говоря с него, и ако детето няма желание, то не идва.
Това вече е някакъв кастинг, така да се каже, подбор – който лукс наш колега в държавното училище няма да може да си го позволи. Но тук идват деца единствено и само по тяхно желание. Идват деца, които са пред изключване в държавното училище, но последните две години не са пропуснали нито едно занимание.
Това пространство на свободата ми дава обаче на мен свободата, в началото на всеки един курс, аз да адаптирам учебната програма и темите, с които ще се занимаваме, спрямо това дали имат някаква подготовка, каква подготовка имат децата, какво на тях им е интересно.
Друг много важен принцип, обаче още по-важен, е, че в тези курсове се опитваме да добием усещането за реалността на Божието присъствие в нашия живот, което не знам как ще се случи в държавното училище.
Децата в курса при мен най-вероятно няма да могат да ви изброят колко ястия се слагат на Бъдни вечер, със сигурност няма да ви кажат какво правят момите на Лазаровден, но се надявам – не, сигурен съм – че биха могли да разсъждават наглас върху това какво е различното в трите възкресявания, които е сторил Христос, и защо те са само три, при положение че за тези три години със сигурност са умрели хиляди хора по времето на служението на Христос.
Каква е разликата между тези възкресения и Христовото възкресение?“
Знеполски епископ Мелетий:
„Аз пък някак си трябва да призная, че съм в леко учудване, защото за тези неща, мисля, че много се говореше. Мисля, че много се говореше – тоест, поне в рамките на работни групи в министерството, които обсъждаха този вариант още преди години.
Религия, за която има и учебни програми. Аз така разбирам нещата, надявам се да не бъркам, че идеята за религия в българското училище е следната:
Не става дума за вероучение.
Не става дума за църковен живот.
Не става дума за дублиране на духовната дейност към енориите, към джамиите или към другите духовни молитвени центрове.
Първо, мисля, че това е ясно и от страна на Българската православна църква. Мисля, че Светият синод няма очаквания за нещо друго.
В този смисъл вие сте много прав, че всъщност енорийското, неделното училище трябва да се развива паралелно. То има съвършено други, много дълбоки и интересни хоризонти, които в държавното училище не се поставят. Там има друга идея – тази идея е едно ограмотяване.
Следващият момент, мисля, че е: „Религия – Православие“, „Религия – Ислям“ и неутралното, неконфесионално религиозно образование, което е като религиознание – тоест, сравнително изучаване на религиите.
В този смисъл, мисля, че никой не е поставен в ситуация на задължителност. Задължително е да учиш философия, задължително е да учиш математика, но не е задължително да припознаваш учебния материал като своя лична философия на живота. Това е едно запознаване.
Ако не желаеш да избереш „Православие“, можеш да избереш „Ислям“ или пък неконфесионалното религиознание. В този смисъл, струва ми се, инициативата, за която говорим, е ясна – тя дава опции, тя дава избор.
Родителят не е заставен пред един единствен вариант, който да бъде „Религия – Православие“ или само „Християнска религия“. Има и „Ислям“.
Следващото нещо, което ми се струва важно да обсъдим, е: не пробвахме ли твърде много тези опции през последните 30 години – с енориите, с вътрешната църковна структура?
Опитвахме се вътре, в рамките на самата Църква, да си стегнем редиците, да се погрижим за нашите деца, да сплотим нашите православни семейства, да предложим знание, познание и въвеждане в духовната традиция на Църквата.
Това, мисля, че е направено. Има много достойни хора, които по епархии, в митрополии, в енории се трудеха. Вие сте от пионерите в тази област, и това е прекрасно.
Но това не може по никакъв начин да дублира потребността на едно по-глобално, универсално ниво да се говори за религията изобщо.
Защото ние сме малко в едно постсъветско състояние, в което религията е тотално изтласкана от публичния живот, или поне от учебния процес.
За това не говорим. Единствените рудименти от религиозното присъствие са фолклорно-битовите традиции, които вие иронично намекнахте – че в държавното училище биха се занимавали с Лазарки и броя на ястията.
Но това са остатъци от комунистическото и съветското разбиране – как духовните традиции на българина да бъдат представени в училище.
Не е ли тъкмо това повод да кажем:
„Нека нашите деца бъдат образовани по отношение на сериозното в религията, сериозното в православието.“
Как чисто исторически и чисто доктринално да подходим към религията – и това да не е въпрос на вяра или невяра, съгласие или несъгласие, а просто информативен подход.
Защото говорим за консенсус“.
