Християнство.бгДумите литѝя и литания произхождат от старогръцкия глагол λιτανεύω/λίσσομαι (моля, прося/прекланям колене), а той пък – от съществителното λιτὴ (молба, просба, молитва) и означава действието на всеобщо народно моление за благодарност към Бога или за Божия намеса за прекратяване на някое зло, като например епидемия, суша, земетресение, пожар и др. под.
Съответно, в църковния език, лития/литания е чинопоследованието, при което с молитви и песни, при участие на свещенството и народа, се извършва една свещена разходка (старобълг. „ход“), или процесия (както се нарича в латинския църковен обряд) от едно свещено място, най-често храма, до друго място, за призоваване на Божията помощ във време на катастрофи, или пък за отдаване почит на някой светец. Джефри Лампе, давайки много примери, пояснява, че литанѝята (λιτανεία) е ход, който се извършвал по различни случаи, докато литѝята (λιτή), според старото значение, е молитвата, която се чете по време на литаниите. Към днешното значение на думата „лития“ (λιτή) ще се върнем по-сетне в текста[1].
Такива религиозни процесии се срещат най-напред в античността, сред политеистите, които ги наричали помпи, например при Панатинеите и Елевзинските мистерии, както и при юдеите, които при извършването им носели Ковчега на Завета, като имаме няколко примера за това в Стария Завет: при завоюването на Йерихон, асирийското нападение над Йерусалим и др.[2] По-късно на това подражавали и християните, които дори и във времето на гоненията извършвали литѝи, както тази през 258 година, когато с лампади и молитви при участието на клира и народа било извършено пренасянето на мощите на мъченика Киприян до гробищата на Макровион. Също така, в 290 година подобна лития била извършена за пренасяне на мощите на мъченик Бонифацй, при което клириците и народът носели свещи и кадилници и пеели църковни песни. Тъй като има и по-ранни свидетелства, можем да заключим, че обичаят да се правят литии бил познат на християните още от началото на трети век[3].
След прекратяването на гоненията, литиите станали по-чести и по-велелепни, и не се извършвали само нощем, както преди, но и през деня. Освен погребални, те започнали да стават и специфични: молби во време на принуда, опасност или епидемия, за пренасяне на свети мощи, посрещане на царе или епископи, както и за благодарност след минаването на неволите.
Във византийско време се извършвали редовни литии на празниците на Честния Кръст[4], а също и извънредни ( като онази за големия пожар в Апамия, за която говори Евагрий[5], при която жителите замолили епископ Тома да излезе с Честното Дърво, и когато това било направено, пожарът спрял. Също така, в минология на Василий има миниатюра на литията, която се случила през времето на император Теодосий Младши (408-450) поради голямото земетресение в Константинопол. На тази микрография се вижда как след клириците върви дяконът, който носи кръста, облечен в стихар, до него следва патриархът с непокрита глава, облечен в епитрахил и фелон, с евангелие в ръцете, и императорът, облечен в скъпоценен сакос и с корона на главата, но босоног, а след тях и целия народ с лампади[6]. Също така се споменава и за литията от 750 година, поради голямото земетресение в Константинопол, в спомен на което била учредена редовна лития и молитви на 26 октомври, за което свидетелства и днешният миней.
Литиите били чести при военни действия в резултат на неприятелски нападения и обсади. Две такива литии останали най-запомнени в историята на Църквата. Едната е от 626 година, при тройната обсада на Константинопол от аварите, славяните и персите, когато патриарх Сергий и магистър Бон, в отсъствието на император Ираклий, който бил на война, направили лития с иконата на Пресвета Богородица „Одигитрия“ по стените на града, след което неприятелите посрамени се обърнали в бягство. В това време бил изпян за пръв път и Акатиста на Пресвета Богородица.
Другата значима лития е тази от 24 май 1453 година, когато градът бил под обсадата на османлиите. Доста е интересно да се забележи в този случай, че молитвите на християните не били чути, а за това имало и един доста страшен знак – докато траела литията, иконата на Пресвета Богородица паднала от носилото и били потребни доста големи усилия, за да бъде върната на мястото й. Литията била съпътствана от пороен дъжд, градушка и мъгла, което направило нейното завършване невъзможно. Допълнително, както пише венецианският лекар Николо Барбаро, който бил очевидец на събитията, над купола на „Света София“ се появила чудна светлина и след това напуснала града. И макар това да е най-знаменитият и забележителен в историята знак, такива знамения, за добър или лош изход от неволите, били често срещани.
Днес в Типика на Източната православна църква съществува литията (λιτή, за разлика от λιτανεία) която е съставна част от всенощното бдение (по време на великата вечерня) и се извършва в нартекса, притвора на храмовете, с пеене на самогласни стихири (които може да бъдат от една до десет на брой) и дълги прошения, които се произнасят от дякона и се завършват с молитвата/отпуст „Владико многомилостиве“, която казва свещеникът, а така също и литията за покойните, която се извършва на същото място, между отпуста на утренята и четенето на първия час. Поради литургичната употреба на пространството на притвора като място на оглашените и каещите се, символиката на тази лития е особено значима – тя пресъздава изпъждането на човека от рая поради греха на Адам, отдалеченият блуден син от дома на своя баща, както и слизането на Спасителя долу, в нашата реалност, представено от идването на свещенослужителите[7].
Редовни литии, или литании (λιτανεία), вън от храма са предвидени в Неделята на Православието (първа от Великата Четиридесетница), на която се носят икони от клира и народа, и най-светлата лития в навечерието на Пасха. Макар, че отсъства в целия византийски период, в пост-византийското време литията с плащаницата на Велики Петък придобива огромно значение за вярващите. Тя се извършва след края на утренята на Велика Събота. В този свещен момент вярващите с особена набожност бързат да поръсят Плащаницата с аромати и цветя и да ѝ отдадат почит като на свой близък мъртвец, взимайки по този начин участие в Божествената драма на страданието. Освен тях, съществува и литията на Светли вторник (или в друг ден от Светлата седмица), която не е засвидетелствана в древните типици, но представлява древен обичай, както в манастирите на Света Гора Атонска, така и в други манастири и места. Тази лития, която е движена от особената радост на Христовото Възкресение, е много тържествена и се извършва с носене на свети икони и мощи, според думите на свети Симеон Солунски: „Изнасяйки и свещените икони от храмовете, често пъти ги носим заедно с честния Кръст и най-свещените мощи на светиите, за да бъдат осветени заедно с хората и онези неща, които те използват, домовете и улиците, водите, въздухът и земята, изтъпкана от нашето газене, населените градове и села, и да участват в божествената благодат, като отхвърлят смъртта и тлението, та да ни биде милостив Въплътеният за нас и приел облик на слуга, представен на божествените икони, както и образите на Неговите светии, които чисто поживяха на земята“[8].
За известния догматист Никос Мацукас, литията представлява „знак за познание, което открива една скрита реалност“[9].
Съвременният печатен требник предвижда да се извършват литии при погребения, при освещаване на храм – когато се извършва пренасяне на мощите (μεταφορά, μετακομιδή – за разлика от περιφορά, носене за връщане на тяхното обичайно място) от стария в новия храм, както и за Великия водосвет на Богоявление. Също така, в требника са посочени и следните особени случаи, за които е предвидено да се прави лития: последование при бездъждие, последование при страх от земетресение, последование при смъртоносна болест и глад, последование при заплаха от война и народна беда.
В миналото, когато населението било главно земеделско, литиите били чест спътник на селския живот, когато се излизало на„покръсти“ в полето и из землището на конкретното село, за благословение и божия закрила. Днес обичайно се извършват редовни локални литии с различен обем и тържественост по повод храмовите и други празници, като част от празнуването, при което се носят празничните икони, или свети мощи, които се съхраняват в тези места.
Литиите задължително са съставени от носач на Честния Кръст, придружен със свещи или фенери, клира в свещени облачения и със запалени лампади и кадилници, епископът или друг високопоставен клирик, който носи светото Евангелие, а след него (незадължително) следва и народа. Докато се движи литията, обичайно се пеят самогласни стихири или песни от канона на празника, а на отредени места дяконът произнася съответните прошения за живите и покойниците, както е изложено в требника. В по-ново време, особено в традиционно християнските държави, част от литията може да бъде и оркестър, който украсява тържеството със съответните композиции, както и представители на войската, полицията и други държавни служби и граждански сдружения, в техните си униформи и регалии.
Какво не е лития?
Според досега изложеното, никъде не се забелязва феноменът, който се разпространява в някои от източните християнски земи в последно време – на публичните събирания, организирани заради някоя (най-често политическа) благочестива или не толкова благочестива кауза, покрай плакатите да бъдат носени и икони и всичко това да бъде наричано „лития“. Последното представлява груба злоупотреба с богослужбения типик и Свещеното Предание на Православната църква за неща, които спадат в сферата на гражданския активизъм, и за които съществуват съответните политически механизми, включително и правото на протест, особено във време, в което медиите от всякакъв вид (за щастие или нещастие) дават всекиму възможност го изрази своето лично мнение.
Въпрос за цял научен труд е дали хартиените репродукции представляват истински икони, но това, което е несъмнено е, че Православната църква има учение за свещените образи, което е утвърдено на Седмия вселенски събор в Константинопол и то гласи, че те представляват едни от нейните най-големи светини. В този контекст типикът на Църквата предвижда иконите да заемат централно място във всяка една лития и да им бъде отдавано съответното почитание. В контраст на това, тяхното използване в протести, демонстрации и профанни събития от гражданското всекидневие представлява груба хула и грях, който повече прилича на иконоборците, отколкото на самонаречените иконопочитатели, и който в края на краищата унижава самата Църква и нейното Свещено Предание в очите на страничните хора.
Ако пък Църквата е изразила своето мнение, християните нямат абсолютно никаква потребност да дефилират с това по улиците, но са длъжни да приложат препоръката или наредбата на Църквата в своя живот и да влияят по позитивен начин в своето ежедневие чрез добрия пример на собственото си поведение и поведението на своите деца. Накрая, но не маловажно, Църквата принадлежи на всички хора и даровете от Христовия триумф се дават на всеки, и нито един християнин не бива да смее да прави така, че другият да се почувства не добре дошъл в Църквата, още повече пък поради злободневно–политически теми, колкото и да ни изглеждат те „богословски“, „етични“ или „животоспасяващи“. Да не забравяме, че християнството, преживяло своя най-голям разцвет във времето на най-голямото нравствено падение на човечеството въобще в историята, е успяло да победи като носител не само на най-възвишения човешки морал, но и като единствен път към освещаване и обожение на човешката личност – единственото истинско и богодарувано достойнство на нашия род.
———–
Превод: архим. Никанор Мишков
Източник: Бигорски манастир
[1] GWH Lampe, Patristic Greek Lexicon, Oxford: Clarendon Press 1961.
[2] Иисус Навин 6; 2 Книга Макавейска 3: 15-20.
[3] „Литания“, Θρησκευτικὴ καὶ ἠθικὴ ἐγκικλοπαιδεία, τόμ. 8, Ἀθήναι 1966, с. 311..
[4] Миней, 1 август.
[5] Църковна история 4, 26.
[6] За любознателните: „Дете беше отнесено на небето, където чу ангелите да пеят „Святий Боже, Святий крепки, Святий безсмъртни, помилуй ни“. След като беше върнато на Земята, то каза тази песен на християните, които веднага я изпяха и земетресението спря“. Повече за това в житието на Константинополския архиепископ Прокъл, 20 ноември.
[7] Συμεών Σεllάσκεινος, Περὶ τῆς θείας πrosευχῆς, PG 155, 613.
[8] Συμεών Thessalonikis, Διάλογος 353.
[9] Нику Мацука, Δογματικὴ καὶ Συμβολικὴ Θεολογία, Солун: Πournαρά, 1992, τ. Β´, σ. 38.
