Ренета ТрифоноваПреп. Софроний Сахаров Писмо 4. За молитвата и формите и в съвременния свят. Литургичната молитва. Как трябва да се молим.
Stе. Genevi`eve-des-Bois, 11 декември 1958 г.
Скъпа Мария!
Мир от Господа на теб и на всички ви.
Приближават дните на Рождество Христово и Нова година. Пращам на всички ви моите най-хубави пожелания и благословение. Всеки ден моля Бога да ви пази и да ви умножава даровете на висшето благо, Божията мъдрост и Христовата любов. Освен това желая на всички ви пълно житейско благополучие, мир, изобилие, здраве и дълъг живот.
Та, значи, писмото ми от 3 ноември стигна до тебе. Дългото ти мълчание ме караше да мисля, че то се е загубило. Готвех се отново да ти пиша, но ето, че получих твоето. Настояваш да отговоря на въпросите ти в едно от миналите твои писма[1]. Нека бъде според желанието ти. Но както отлично съзнаваш, въпросите ти са много сложни, та не търси разрешение на всички твои трудности в тези немного думи, които ще смогна да ти напиша.
Молитвата е вътрешен акт на нашия дух. Той може да се изразява в най-различни форми. Нерядко, и даже може би по-често – в нашето мълчание пред Бога. Мълчим, защото Бог знае цялата дълбочина на нашите мисли, всички копнежи на сърцето ни, а да изразим всичко това с думи, невинаги сме способни. А Бог разбира тайните движения на сърцето ни и им дава отговор.
Боя се, че не отчиташ тъкмо казаното по-горе; че си склонна, както мнозина други, да разбираш молитвата като стоене пред иконите и произнасяне на установени от векове формули (утринни и вечерни молитви или псалми и прочее). Разбира се, човек може да е свикнал и с това молитвено правило още от детство и да го спазва всеки ден. Но това е съвсем недостатъчно и такава молитва въобще не изчерпва въпроса за молитвата.
Забелязвам, че съвременните хора стават все по-неспособни именно за такъв вид молитва. Това явление си обяснявам със засилването на интелектуалната дейност на хората. Нашите умове се намират в почти постоянна възбуда от множеството всекидневно постъпващи към нас впечатления от всякакъв род – „видими“, „чувани“. Още от сутринта започва включването на градските хора (а сега и селските) в живота на света, въвличането на нашия ум и представи в хода на събитията, и чувствата ни в съучастие с тях.
Така че, как да се постигне онзи покой на ума и сърдечно спокойствие, така необходими за молитвата? Това е проблемът. Към него отново ще се върнем друг път, ако Бог съблаговоли, а сега ще премина към твоя личен случай.
Казваш, че забелязваш неспособността си да постигнеш молитвено настроение, когато „застанеш на молитва“, и че в това си почувствала своята малоценност. И то те потиска и угнетява. Не се огорчавай. Не се безпокой. Да стоиш пред Бога изобщо не значи „да стоиш пред иконите“, а да чувстваш Бога дълбоко в съзнанието си, като Всичко-Изпълващ. Да Го живееш като наистина Изначалната Реалност, след която следва светът в низходящия порядък на втората, производната, тварната реалност. За това състояние може да е пригодно всяко положение на тялото: лежащо, движещо се, седящо, стоящо и подобно.
Ако умът и сърцето ти имат молитвено настроение при четене на Свещеното Писание, спри се на това, докато не се прекрати молитвеното настроение. Правилото е такова: всяка дума, всяко положение, при което умът и сърцето се съединяват в единия живот на Божията памет, не трябва да се променят, докато не се умори или умът, или сърцето, или тялото.
Моите наблюдения над съвременните хора са ме довели до извода, че най-удобно за тях е да се молят в храма, особено на литургия. Литургичната молитва с често причастяване – това е пълнотата. Наистина, за това е необходимо да я живееш и да я разумяваш. Тогава ще ти се открие, че литургията обема в себе си целия ни живот; в нея се съдържат всички аспекти на нашето битие относно неговата насоченост към Бога. Литургията, при положение, че я преживяваме с цялото си същество, ни позволява да я живеем като наистина божествен акт, вместващ не само целия видим свят, но и надхвърлящ безкрайно пределите му. Ако човек не задълбочава познанията си в тази област, лесно може да се поддаде на навика, който е умъртвяващ и опустошаващ. Трябва непрестанно да възрастваме в Божието познание и да не допускаме литургията да се превърне в детайл от нашия благочестив бит. И именно защото от литургия тя се е превърнала в обичаен навик, всички преживяхме дълбок кризис. Хората започнаха с голямо удоволствие да се обръщат към всякакъв род четива или развлечения, предпочитайки ги пред литургията. По този начин си почиват по-добре и даже удовлетворяват потребността да напредват в познанията си. Това е напълно понятно и оправдано. Човекът по природа е същество устремено към съвършенство, към знание, даже към абсолютното познание и пълнота на Битието. И ето парадоксът: чрез стремежа към абсолютно съвършенство, присъщ на човешката природа, хората се отдалечават от онова „място“, което им е дадено от Бога за придобиване тъкмо на това познание и живот.
Накратко да кажа и за това: за съжаление, от векове утвърдилите се форми на църковен живот и богослужение не отговарят съвсем на търсенията и нуждите на съвременните хора. И това е разбираемо – тези форми са се изграждали в други, различни от нашите времена, за хора с друго интелектуално и психологическо развитие и житейски опит. Този въпрос е извънредно сложен в Църквата и затова частните случаи се разрешават в личен порядък, всеки поотделно. Като не получават в църковните форми на храмовото богослужение отговори на всички свои нужди, някои хора се виждат принудени с цената на положени сили и време да допълват този недостиг у дома си.
Сто години по-рано епископ Игнатий Брянчанинов пише, че още по негово време даже монасите, като не получавали в манастирите чрез храмовото богослужение и личното ръководство всичко, което им било потребно, отделяли много време да четат Писанието и творенията на светите отци. Без това не можели да напредват[2]. Много повече всичко това се отнася за нашите съвременници, живеещи в свят, който не се моли и забравя Бога.
Така че не се безпокой за своята „неспособност да се съсредетоточиш“, когато „заставаш“ на молитва. Съхранявай преди всичко съзнанието за Бога и мира в сърцето. Последното е особено важно за тебе, защото сърцето ти не е здраво. Внимавай, не пренапрягай прекалено оскъдните сили на тялото си.
За да се намери верният път, най-добре е да молим Бога с молитвата:
„Господи, Ти Сам ме научи на всичко… дай ми радостта да позная Твоята воля и Твоите пътища… Научи ме наистина да Те обичам с цялото си същество, както Ти си ни заповядал… Устрой моя живот така, както Сам Ти в Предвечния Твой съвет си мислил за мене…, да, даже за мене, защото Ти никого не си забравил и никого не си създал за погибел… Аз неразумно пропилях дадените ми от Тебе сили, но сега, пред края на живота ми, Сам Ти всичко изправи, и Сам на всичко не научи…, но така, че наистина Твоята воля да се изпълни в живота ми, независимо дали ще разумея това своевременно, или не… Не допускай да вървя по чужди пътища, отвеждащи в тъмнината…, но преди да заспя смъртния сън, дай на мен, недостойната да видя Твоята светлина, о, Светлина на Света…“.
Ето така, със свои думи, се моли все за това. Ще мине известно време и силата на тези слова ще проникне във вътрешността на съществото ти, и тогава животът от само себе си ще потече така, както иска Господ. И външно погледнато, ние нищо не решаваме.
Защото целият смисъл на живота е в това, умът и сърцето ни да живеят с Бога; за да стане Бог наш живот. Той само това и иска. За това сме и създадени, за да живеем Неговия живот, при това в цялата му безпределност… Тези думи може да ни плашат, когато осъзнаем жалкото си състояние, но така е, не трябва да губим тази вяра. Една от най-големите опасности е, че снизяваме и омаловажаваме Божия замисъл за човека. Бог знае всяко наше страдание, даже несправедливото. Знае и ни състрадава. С Него трябва да установим и да имаме „лични“ отношения, почти „човешки“… Надявам се, че ме разбираш. Разбираш, че имам предвид вътрешната, личната, интимната връзка с Бога. Защото към живот в Бога е призван целият човек, тоест не само висшата му способност за съзерцание – „духът“, но и чувствата – „душата“ и даже тялото…
Ето още една молитва:
„Господи Иисусе Христе, единородни Сине на безначалния Твой Отец, отвори очите на помрачената ми душа, та и аз разумно да видя Тебе, моя Творец и Бог.
Моля Те, не ме отхвърляй от Лицето Си, но като презреш цялата ми окаяност, цялата ми низост, покажи ми Твоята Светлина, о, Светлина на Света, и дай ми да позная Твоята любов към човека.
О пресладки Христе, от Отца изпратил на светите Твои ученици и апостоли Светия Дух[3], изпрати, Благи, Светия Дух и над нас, недостойните, и така ни научи на Твоето познание и открий ни пътя на Твоето спасение.
Озари ме, Боже, Боже мой, с Твоята истинска Светлина, за да видя и аз Твоята Слава на Единороден от Отца, и да се изобрази и възобнови вътре в мене непостижимият Твой Образ, по който си създал човека.
О Боже, Спасителю мой, Светлина на ума ми и Опора на душата ми, нека се всели в мене Твоята доброта, да пребъдва и аз непрестанно в Тебе и вечно носейки в себе си Светия Твой Дух, да ми даде да се уподобя на Тебе, Единия Господ мой, както са били подобни на Тебе всички отвека Твои светии.
Да, Господи Иисусе Христе, според истинното Твое обещание, дойди с Отца и Светия Дух и Свое жилище направѝ у мене[4]…“
Източник: Архимандрит Софроний (Сахаров) “Писма до Русия”, София, “Омофор”, 2015.
[1] В писмо до отец Софроний от 26 септември 1958 г. Мария описва с няколко думи своя духовен път, това, как е настъпил „остър завой, след като е имала възможност да прочете за стареца Силуан“. „Аз действително разбрах – пише Мария, – че няма към кого повече да отидем, че сам той (Силуан) има думи за вечен живот. И ето от това време започнаха големите трудности. От една страна, нямам никакви съмнения или недоумения, имам желание да тръгна по този път, но не по-малко съм смутена и объркана. Не знам, не разбирам защо имам такова горещо желание да се моля, когато чета нещо от Свещеното Писание, а като застана на молитва, не мога нито дума да произнеса, всичките ми чувства изведнъж стихват, в главата ми е празно, в сърцето – студено. Какво значи това? Моята духовна немощ ме ужасява. Никога не съм надценявала способностите си, но и не съм подозирала, че съм до такава степен нищожна…“
[2] Виж: Свт. Игнатий Брянчанинов. Приношение современному монашеству. В 6 т. Т. 5. Ню-Йорк, 1968.
[3] Виж: Иоан. 20:22.
[4] Виж: Иоан. 14:23.
