Ренета Трифонова
Винаги забравям тази дата. За мен 9 септември е ден на началото на духовното убийство на България, което продължава и до днес. Но рядко свързвам тази дата с едно друго убийство – на отец Александър Мен.
Днес се навършват 35 години от неговата мъченическа смърт. На 9 септмеври 1990 г. отец Александър е съсечен с брадва на път за енорийския си храм. Смъртта му се смята за мъченическа и като се има предвид, колко е почитан и обичан, може да се предположи, че е убит точно заради това.
Отец Александър Мен е изключително уважаван свещеник през комунистическия режим, дотолкова, че след падането на режима в СССР, верятно е имало страх от неговата известност и по-скоро страх, че личности като него ще поведат църквата към действително обновяване, невъзможно до този момент поради гоненията и политическия натиск.
Има обаче и друг момент – ако днес отец Александър беше жив, той щеше да бъде живо свидетелство колко различно е автентичното християнство и православие и колко то се различава от църквата на режима. Днес представители на тази автентичност в Русия са антивоенните свещеници, които ако бъдат съсечени с брадви като отец Александър, ще станат мъченици и „лош пример“ за християните. Но ако бъдат изгонени и забравени, няма да пречат на „развитието“ на Руската църква – да бъде все по-лоялна на възродения днес фашистки режим.
Освен като начало на духовното убийство на нашия народ обаче, тази дата може да се смята и за начало на конформизма в нашата църква, и въобще в църквите от бившия Източен блок. Терорът, който залива България на 9 септември 1944 г. и гоненията срещу Църквата е целял да възроди у хората същия страх, който е водел и ръката на формалния убиец на отец Александър 45 години по-късно на същата дата. Страх са изпитвали истинските убийци на отец Александър, както и гонителите на българските свещеници у нас – страх, че такива личности и християнски пастири няма да бъдат подчинени.
Има още една причина, поради която тази дата може да се смята за начало на едно бавно и мъчително духовно обедняване в България. Мъченичеството и гоненията в ранната църква са онези семена, за които Христос говори в Евангелието: „Ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“ (Йоан 12:24).
Но искат ли всички житни зърна да умрат? Умирането изисква смелост и свободна воля. И ако в миналото тези умрели в кръв житни зърна принасят плода на Христовата църква, днес конформизмът на „неумирането“ и църковните награди дава точно обратния „плод“ – рожковите, които ял блудният син от друга притча в Евангелието, докато не се покаял и не се върнал при Баща си.
В този ред на мисли, днес в църковните среди е повече от досадно да се говори за пораженията на комунистическия режим, влязъл у нас със сталинския ботуш през 1944 г. Но пък може да се прочетат големи обиди, граничещи с антисемитизъм срещу един мъченик на този режим като отец Александър (евреин по рождение) в български прицърковни сайтове. И съответно – мълчание за всички престъпления, които възроденият днес тоталитарен режим в Русия извършва необезпокоявано пред очите на целия свят, покрит с църковната одежда на официалното благословение.
Свещеници като отец Александър може и да не са предполагали до каква дълбочина е достигнала тази проказа в църквата, но ние днес имаме тежката участ да виждаме това и мнозина комфортно се затварят очите за ужасните престъпления на тоталитаризма.
Едва ли официалната църковна власт в Русия днес ще канонизира някога отец Александър и ще го признае за мъченик. Как да прославя изобличителя си? Едва ли и нашата Българска църква скоро ще направи църковно признание за мъченичеството на свещениците, убити през комунизма. Пак от страх, от конформизъм, може би. Да не се разравят под пепелта живите въглени, които още изгарят паметта, и които са свидетелство за мащаба на нашата духовна трагедия.
Трудно ще си признаем, че едни свещеници са били мъченици, докато други са били конформисти със същата тази власт, която е убивала техните събратя, и която уби отец Александър Мен. Каква ще бъде нашата нравствена отговорност обаче пред Бога и пред хората, ако не въздадем справедливост поне в този живот, да направим каквото можем за убитите като отец Мен? Какви семена ще посеем ние?
Но и това ще отмине, както и всичко, което днес ни ужасява. Христос ни е обещал:
„От смоковницата вземете подобие: когато клоните й станат меки и пуснат листа, знаете, че е близо лято; тъй и вие, кога видите всичко това, знайте, че е близо, при вратата. Истина ви казвам: няма да премине тоя род, докле всичко това не се сбъдне. Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат“ (Мат. 24: 32-35).
