Ренета Трифонова
В коментар към бележката ми „Жива ли е благодатта в Руската църква?“ о. Петър Мещеринов отбеляза:
„Характерна особеност на историческото православие е, че то никога и пред никого не се е разкайвало за нищо. И не само това, но то сякаш е вградило в себе си един вид предпазен механизъм срещу покаянието – ние сме „право“-славни, ние просто не можем да грешим по дефиниция. Всички други – да, но не и ние. Историческото православие не е склонно към покаяние“.
Напълно съм съгласен с това. Не си спомням нито един случай в историята, когато допуснатите грешки или престъпления (например насилствената християнизация на народите в Сибир, гоненията на старообрядците, изгарянето на „еретиците“ и старообрядците, разправата с униатите и т.н.) да са били осъзнати от Руската православна църква като грях и за тях да са били поднесени поне извинения, да не говорим за покаяние.
В най-добрия случай подобни казуси се превръщат във фигура на мълчанието (точно както принудителното отстраняване на Василий Ключевски от Московската духовна академия заради опита му да се кандидатира за депутат в Държавната дума или на Николай Каптерев заради трудовете му за патриарх Никон и старообрядците срамежливо се пропускат в повечето православни статии за тези историци).
Дори разривът между Западната и Източната църква не се преживява като трагедия, а се превръща в повод за надменно самоизтъкване.
Ако продължим аналогията, дадена в първия пост (човекът е „миниатюрна църква“), струва ми се, че е грешка да търсим причините за тази духовна болест единствено във външните исторически обстоятелства. Та нали вътрешното състояние на човека („храм на Светия Дух“) не се определя изцяло от външните обстоятелства на неговия живот, възпитание и пр.
Имам едно предположение, че пътят към покаянието в Православието е затворен от широко разпространеното „самоунижение“. Когато човек е призован да се смята за незначителен.
Покаянието винаги е конкретно и предполага, че човек осмисля някои свои действия като носещи зло и осъзнава своята отговорност за това конкретно зло.
Чрез това преосмисляне на действията/постъпките си човек се отвращава от тях и желае да не ги повтаря в бъдеще, ето какво наричаме покаяние.
От осъзнаването на себе си като нищожество не се ражда нищо друго освен лицемерие (декларация за собствената ни нищожност, докато всъщност сме сигурни в правотата си) или още по-лошо – превратна горделивост („Има ли някой по- нищожен от мен пред Бога?!“). И това затваря за човека (а и за Църквата като цяло, тъй като тя се състои от конкретни хора) пътя към покаянието, а оттам и към промяната.
Вярвам, че това е причината за духовното тъпчене на място на мнозинството православни християни („ходя в храма от 20 години, но няма полза“) и тези грапавините (конформизъм, лакейство, човеконенавистничество и т.н.), върху които Църквата стъпва със завидно постоянство, което й дава правото да го нарича традиция
Така че и в Руската църква не виждам реални предпоставки за покаяние, но това не ме лишава от надежда за промяна.
––––––––––––––
Превод от руски език: Слава Янакиева
