Ренета Трифонова
Интервю на Сандра Керелезова с гл. ас. д-р Тодор Енчев
Тодор Енчев е роден през 1967 г. в Стара Загора. Има бакалавърска степен по богословие от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, магистърска степен от Богословския факултет на Атинския университет, Гърция, и докторска степен по археология от Историческия факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Преподавател е по християнска археология и християнско изкуство във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Член е на групата „Икона“ – сдружение на преподаватели по църковни изкуства от България, Румъния, Сърбия, Северна Македония, Русия и Гърция, инициирана и ръководена от емблематичния гръцки иконограф и преподавател в Атинския университет проф. д-р Георгиос Кордис. Превежда текстове от гръцки език в областта на богословието, християнската археология, изкуство и иконология.
На 9 май тази година трябваше да се състои тържественото освещаване на Главния храм на Руските въоръжени сили „Възкресение Христово“, посветен на 75-ата годишнина от победата във Втората световна война. За изграждането му бяха събрани над 3 милиарда рубли от дарения, още толкова осигури Руската държава. Непосредствено около храма, разположен в подмосковния парк „Патриот“, е изграден мултимедиен музеен комплекс, в който са направени възстановки на сражения по време на войната.
Освещаването на храма беше отложено поради въведените извънредни мерки във връзка с разпространението на короновируса, но появилите се фотографии на вече завършения храм и особено на някои иконографски решения в него смутиха мнозина вярващи и предизвикаха вълна от критични реакции в публичното пространство. Едно от тези така обсъждани решения бе изображението, на което с фотографска прецизност в името на „историческата автентичност“ се появи и ликът на Сталин. За коментар по казуса потърсихме преподавателя по християнско изкуство д-р Тодор Енчев от Православния богословски факултет на Великотърновския университет.
– Има ли от експертна гледна точка, на специалиста по църковни изкуства, проблем и имат ли основания критиките, които се чуха в последните няколко седмици?
– За да отговоря на въпроса, първо ми се иска да припомня няколко принципни положения, които често се забравят или се пренебрегват, но без тях никой не би могъл да се ориентира в процесите, които се случват. На първо място трябва да се каже, че както художественото оформление на един храм, така и храмовата архитектура са изкуство, а основно качество на всяко изкуство е творчеството, търсенията на творците, стремежът към развитие и уникалността. След това трябва да изтъкнем, че християнското изкуство, за разлика от всяко светско изкуство, има някои отлики, които го правят това, което е. Традицията е онова нещо, което винаги може да се открие, или би трябвало да може да се открие, в произведенията на всяко поколение християнски творци. Връзката с традицията е изключително важна, но тя в никакъв случай не означава буквално следване на примери от раннохристиянския, средновековния или който и да било период, а предполага стъпване върху достиженията на предците и по-нататъшно развитие. За съжаление това е един от най-трудните процеси днес в християнското изкуство и архитектура – възстановяване на връзката с изгубената традиция. Копирането на стари зографи и възпроизвеждането на средновизантийска храмова архитектура обаче не означава възстановяване на традицията. И тук искам да кажа нещо, което често се неглижира – за разлика от светските изкуства християнските изкуства имат ясна функция, имат предназначение. Те не са изкуство заради самото изкуство, не са изкуство, което цели да изрази личните терзания, търсения или преживявания на твореца, който ги е създал. Неслучайно казваме, че храмовата архитектура е функция на Литургията, тя зависи от Литургията и обслужва Литургията. Иконите и стенописите в храма също са функция на богословието на Църквата, а не просто украса. Ако знаем, че създаването на иконите на светците е дело на Църквата, а не на конкретния творец, тогава няма как да си обясним наличието на образа на Сталин в този нов храм.
Днес ние правим разлика между изображенията в храма – за нас иконите са изображенията, изрисувани върху дърво, а стенописите са украса, мраморните или дървените релефи на светци са просто релефи, или изкуство, един гоблен със светец също е възприеман като украса, а не като икона. Това обаче е съвсем ново и чуждо на нашата православна традиция светоусещане. За християните до най-ново време всяко изображение на светец, независимо от материала и техниката, с която е изпълнено, е икона в най-пълния смисъл на думата. При тази предпоставка можем да разберем защо един от свещениците е заявил, че той не може да служи светата Евхаристия в храм, където е изобразен Сталин, който за християните е олицетворение на злото. Без съмнение, въз основа на тези неписани критерии (а не канони) критиките всъщност са логични и очаквани. Нещо друго, което на мен ми прави впечатление, е, че тези мнения и критики са насочени главно към стенописите и художественото оформление и много малко към архитектурата. А именно в тази област днес въобще в православния свят проблемите са многобройни, а специалистите, които се занимават с тази проблематика, са твърде малко. Но разговорът за храмовата архитектура изисква отделно внимание.
– На журналистически коментар, че това, което смущава, е усещането за милитаризация в храма, главният художник-иконограф на новата църква Василий Нестеренко отговаря, че „военните сюжети заемат 10 процента от всички църковни теми“. Също така отбелязва, че всички изображения са според канона, включително и „характерните единствено за този храм“, както и че няколкото мозайки и стенописи, които са така дискутирани, са само „трохичка“ от всичките иконографски решения, но заради публикации в интернет и печата сега иконографите са принудени да дават толкова разяснения. Как ще коментирате това?
– Според мен журналистическият коментар много точно определя основния проблем на този храм – милитаризацията. И не само. Доколкото видях от публикувани фотографии, пространството около храма е оформено като бойно поле с възстановка на бойни сцени от Втората световна война. Това вече е проблем, понеже за нас, християните, свещеното пространство на храма не се ограничава само до същинския храм, а всъщност започва от външното пространство край църквата. В раннохристиянския и средновековния период това пространство е толкова свято, колкото и вътрешността на храма, неслучайно дворното пространство винаги е оформяно като градина, която напомня за Рая. И сега, ако трябва да отговорим на тази традиция, на какво ни напомня бойното поле около този храм – на мира в Рая и радостта от непрестанното съзерцание на Бога? Втори проблем с двора – още ранните отци на Църквата постоянно предупреждават да не се възприема Литургията и литургичните действия като театър, и Църквата винаги се е предпазвала от театралния дух, който лесно може да навлезе в литургичния живот и да го подмени. Тази възстановка на бойно поле около храма всъщност представлява една диорама, целта на която е да ни направи своеобразни участници в бойните действия и да се потопим в духа на онова време, но не е за хора, тръгнали към Божия храм. А сме още в двора на храма. Основният конфликт в храмостроителството днес е между желанията и целите на поръчителите (и инвеститорите), от една страна, и Църквата – от друга, която често приема този дар без никакви аргументирани изисквания. При това този конфликт се появява както в незначителни селски енории, така и в знакови храмове от подобен мащаб.
Понякога инвеститорите имат изключително странни изисквания, които по никакъв начин нямат връзка с християнската вяра и Църквата, а да не говорим за традицията. Относно изказването на главния иконограф за „канона в иконографията” ще кажа, че само този израз вече говори за отбягване от същността на православната иконография по комерсиални причини. Оттам като резултат виждаме една смесица на стилове включително и фотографско предаване на парадни военни сцени и създаване на прецедент. Много неща могат да се кажат за това оформление, но не мисля, че тук е нужно да влизаме в детайли. По-важното е да се опитаме да разберем цялостната логика на този храм. Той е посветен на победата на Съветския съюз над националсоциалистическа Германия през Втората световна война. Поръчител явно е Министерството на отбраната на Русия. Финансиран от държавата. Рискът готовият храм да бъде функция на съвременната политическа идеология, а не на богословието е огромен. Този храм не е единственият пример в православния свят, при който политическите идеи се налагат над литургичните изисквания. Струва ми се, че Руската църква не е имала кой знае какво решаващо влияние при изпълнението на този храм. Дори да се абстрахираме обаче от всичко казано дотук , все пак имаме един истински църковен критерий, който никой не би могъл да неглижира. Това е спонтанната реакция на мнозина християни в Русия, които открито заявиха своето отношение към този храм и започнаха да събират подписи. Ако те не го приемат, това реално означава, че Църквата не го приема. Подобни прояви на християнска трезвост и мъдрост са редки, но са проявление на истинско църковно съзнание. Подобна реакция от страна на християните е показател за съществуването на нормален църковен живот и те не бива да бъдат прененебрегвани.
– Споменавате, че това не е единствен пример. Има ли аналози в християнската история?
– Не можем шаблонно да сравняваме и да отъждествяваме случаи от ХХІ век с подобни от VІ или ХVІ век. Ако през VІ век имперската идеология на Византия, която всъщност е продължение на Римската, издига в култ императора автократор или самодържец, то този самодържец трябва да има съответната архитектурна среда, която е изразител на величието и самодържавието. Без да навлизам в подробности, „Света София“, която и до днес предизвиква нашето възхищение, е едновременно изразител както на църковна, така и на политическа идеология, но явно идеята за Симфонията, съзвучието между Църква и държава във Византия, успява до голяма степен да помогне за равновесие между двете, така че Църквата да не се налага да прави компромиси със своята вяра и ценности. В никакъв случай не идеализирам епохата на Юстиниан, но Църквата в наше време трябва да има смелост да заяви своите ценности пред управляващите, както това често се е случвало във Византия.
– Символиката на числата присъства и в православното храмостроителство. Но в случая с този храм тази символика е „закодирана“ някак на всяка стъпка, например височината на малкия купол е 14,18 метра, припомнайки за 1418-те дни и нощи на бойните действия на Великата отечествена война, и това е само щрих от цялостната картина. Не идват ли в повече тези изчисления?
– Символиката на храма винаги е свързана с Бога, а не с някакви исторически събития. Освен това не на всяко нещо в храмовата архитектура трябва да се дава символика. Все пак архитектурата се състои от мерки и пропорции, които имат за цел да осигурят конструктивната здравина на сградата. За православния храм обаче е важно как интериорът ще помогне най-добре да бъдат обслужени литургичните нужди. В този ред на мисли символиката на тези числа нямат никакво отношение към Литургията и богословието на Църквата.
– Коментиран бе и иконографски сюжет с образа на Божията майка над множеството, а от едната страна, между няколко души, четем надписа „Крим е наш“. Може ли да се каже, че в историята имаме и други аналози, при които специфични национални сюжети се интерпретират и се превръщат в религиозни изображения? Например могат да се видят икони, на които свети Димитър е изобразен да насочва копието си към български войници на цар Калоян, обсадили Солун. Или подобно сравнение би било неточно?
– Освен че този сюжет е резултат и доказателство за споменатата вече милитаризация на храма, сам по себе си той вече е проблем, понеже поставя под съмнение основни ценности и принципи на международното право. Случаят с иконата на свети Димитър, който убива цар Калоян, е ясен на специалистите и съвсем не е еднозначен. При първоначалния вариант на сцената св. Димитър убива Лий, който е споменат в житието на светеца. Чак след XIII век до падналата фигура виждаме вместо Лий изписаното име Калоян в чест на неуспешната обсада на Солун от страна на българите. Днес ние знаем от историческите извори и от археологията точно какво се е случило, знаем и за чудото на втората стена, която светецът издига пред българите, когато те разрушават част от крепостната стена. По-важен е обаче фактът, че съществуват много църковни празници, произлезли от запазването на някакъв град или страна от обсада на врагове, а не поради превземане на градове и територии (например много от чудесата на Пресвета Богородица, конкретно празникът Покров Богородичен, чудеса от Архангелския цикъл и др.). Смятам, че това казва всичко.
– В началото на май Владимир Легойда, ръководител на отдела за връзки с медиите и обществеността на Московската патриаршия, изказа личното си мнение, че портретът на Сталин не бива да бъде в храма. След критичните реакции някои от образите на мозайките вече са премахнати или ще бъдат премахнати, но остава въпросът, че първоначалните замисъл и концепция, по всичко личи, са били одобрени от отговорните за това свещеници и архиереи…
– Мисля, че от казаното дотук става ясно, че до голяма степен този храм не е дело на Църквата, или ако е, то това е в незначителна степен. В противен случай или Църквата в лицето на архиереите е изгубила ориентир и критерии, или безропотно приема всичко, което й се предложи. Възприемането на християнското изкуство като украса и изразител на светски идеи обезсмисля неговата същност и предназначение и в резултат на това то не може да изпълни своето предназначение. И отново искам да обърна внимание – това може да се случи както в Русия, така и в други православни страни, включително и у нас. Утешителното в цялата ситуация обаче е, че много православни в Русия измиват лицето на Църквата от тези компромиси с вярата и дават надежда, че тя е жива и със запазено съборно съзнание.
– Мозайката с образите на Владимир Путин и на други управляващи бе една от най-обсъжданите и тя вече е демонтирана (но ще бъде съхранена в някакъв музей може би като исторически артефакт, както уточнява отец Леонид Калинин, председател на художествения съвет по изграждането на храма). Според информация от пресслужбата на руския президент самият той не е бил съгласен с поставянето на неговия образ там. Как стои от канонична гледна точка въпросът с изобразяването на политически фигури, както и на ктитори, спомогнали финансово за изграждането на храма (помним, че специално за ктиторите имаше такава дискусия преди няколко години и в България)?
– По този въпрос традицията и практиката в Църквата показват, че винаги, откакто съществува християнско изкуство, ктиторите, които могат да бъдат едновременно с това и политически лица, са изобразявани приживе в храмовете. Не съществуват никакви пречки за това изобразяване и тук просто няма място за спорове. Ако обаче руският президент не е искал да бъде изобразяван, то е трябвало изпълнителите да се съобразят с неговата воля. Съществуват много ктиторски надписи още от раннохристиянския период, които буквално гласят: „Направено от този, на когото Бог знае името”. Тази формулировка показва желанието на дарителя или ктитора да получи своята награда от Бога и говори за неговото смирение и във всеки случай Църквата би трябвало да се съобрази с това негово желание. Освен всичко друго, от гледна точка на историята и историята на изкуството, тези ктиторски портрети са изключително важни. Според православната традиция най-големите дарители или ктитори могат да бъдат изобразени, но не и принципно подкрепящи вярата, защото по тази логика, трябва да се изобрази целият императорски двор например или целия епископат.
– Като концепция традиционно ли е в православен контекст изграждането на „съсловни“ храмове – на военните, на лекарите… Различно ли е това от изграждането на един болничен параклис например?
– Можем да твърдим, че съсловни храмове се появяват след ІV век, или 313 година, когато християнската религия става свободна за изповядване. Това е нещо естествено. Много хубав пример за това е параклисът към болницата на манастира „Пантократор” в Константинопол, който е само за болните, а свещеникът при този параклис служи само в него и няма право да служи никъде другаде. Освен това към манастирската болница е съществувало „инфекциозно отделение” по нашата терминология, изнесено извън манастира и предназначено за болни от проказа, които пък са имали свой болничен храм, със съответния свещеник, който отново служи само там. А в контекста на ситуацията днес май има какво още да научим само от болницата на манастира „Пантократор”. Говорим за ХІV век. По подобен начин стои въпросът с храмовете във военните поделения, в обществени сгради, училища, университети и така нататък. Естествено, подобни „съсловни” храмове имат специфични иконографски програми, характерни за местата, където са изградени. Но иконографията винаги се съобразява с конкретните хора, за които е изграден един храм, и всеки храм трябва да има своя собствена иконографска концепция и програма, която не може просто да бъде копирана от друг храм. За да направим анализ на иконографската програма на конкретния руски храм, би трябвало да разполагаме с нея, но на този етап не може да се направи пълен анализ. Изграждането на „съсловни” храмове е напълно в духа на нашата традиция, но големият въпрос е как ще въплътим тази автентична традиция днес и как ще я развиваме творчески в духа на всичко онова, което Христос ни е завещал да пазим и живеем.
Източник: Християнство и култура, брой 151
