Ренета Трифонова
На 30 ноември 2025 г. написах кратък коментар със заглавие: „Дамски клуб събира дарения за бюст-паметник на патриарх Неофит в Русе“ относно идеята да се издигне паметник на покойния патриарх Неофит на площада пред храма „Всех Святих“. Преди да напиша новина по темата като редактор на църковна медия ми направи впечатление, че на коледния благотворителен бал, на който са събирани средства за паметника, не присъства духовник – нито представител на митрополията, нито свещеник. Потърсих допълнителна информация дали този проект е бил поставен на публично обсъждане и се оказа, че той нито е обсъждан сред гражданите на Русе, нито пък е съгласуван с Русенска митрополия. И тогава написах мнението си, в основата на което стоят две тези – че не може да се започва инициатива за църковен водач без Църквата; и че тази традиция да се издигат паметници на църковни водачи е по-скоро светска и нова, отколкото християнска и църковна (вероятно заради това няма досега традиция да се издигат паметници на предишните Доростоло-Червенски митрополити). Без да имам представа или да се интересувам чий е този проект. Но тъй като на 29 януари името ми е споменато публично на заседание на Общинския съвет на Русе с отрицателна конотация, реших да доизясня позицията си.
Тази „традиция“ на издигане на паметници на духовници, представена в разглежданата презентация пред Общинския съвет на Русе, е от ново време и действително няма общо с християнското разбиране за паметта. Издигането на паметници е по своя характер светска мемориална практика, докато християнската памет за човека и за светците се осъществява чрез кръста, иконата и богослужението.
Скулптурното увековечаване в българската национална мемориална култура е силно повлияно от западни модели от XIX и XX век, поради което се появяват и бюстове на духовни лица. Такива са и мемориалните паметници на личностите, посочени в презентацията, за които може би трябва да се припомни следното – поне за най-известните и значими сред тях.
Варненският и Преславски митрополит Симеон е председател на Третото обикновено народно събрание (участник в Учредителното събрание, I ВНС и II ВНС) и е една от най-видните фигури в следосвобожденска България, чието влияние далеч надхвърля единствено църковните функции и е със значима политическа и обществена роля в модернизацията на страната. Паметникът е издигнат през 1930 г. в чест на 90-годишнината на митрополита.
Старозагорският митрополит Методий Кусев е изключително значима фигура не само в Българската православна църква, но и в политико‑дипломатическата и национална история на България през втората половина на XIX и началото на XX век с активно участие в нашето национално и политическо развитие преди и след Освобождението. Паметникът в Аязмото е от 2006 година.
Екзарх Антим I е ключова фигура както в църковната, така и в политическата история на България непосредствено след Освобождението, пример за духовник, който пряко участва в изграждането на държавните институции, председател на Първото Велико народното събрание в Княжество България. Паметникът в Одрин е издигнат през 2010 година.
Дори паметникът на патриарх Кирил в Пловдив е от най-ново време – издигнат е през 2011 г. по повод 40 години от кончината му и 110-годишнината от рождението му, но и той следва утвърдената политическа логика и обществената значимост на личността му. По негово време е възстановена Българската патриаршия, а като Пловдивски митрополит той е сред основните фигури, обявили се против депортирането на пловдивските евреи. Заедно с екзарх Стефан и Видинския митрополит Неофит оглавява протестите срещу депортирането на евреи в Германия. По време на Втората световна война е един от ключовите дейци, допринесли за спасяването на българските евреи, редом с Димитър Пешев, с което печели широка международна подкрепа и признание от еврейските общности по света.
В този конкретен исторически контекст подобни паметници са донякъде разбираеми и допустими, доколкото тези личности имат ясно изразена гражданска, дипломатическа и политическа роля и поради това имат широката обществена подкрепа. Още от времето на Българската екзархия духовници активно участват в обществения и политическия живот, в националноосвободителните борби и в изграждането на държавността. Тук е уместно да се припомни, че митрополит не би могъл да се кандидатира за депутат и да участва в политически избори днес, но след Освобождението (има примери и от по-ново време) това се е случвало поради необходимост, без да се налага като практика.
Защо в Източната църква традицията на паметници на духовници и религиозни лидери трудно се налага във времето и има спорен характер?
Защото целта на християнския живот е светостта и придобиване на Царството Божие. А центърът за християнина е смирението и покаянието – далеч от историческото героизиране на личността. Нашият живот е съразпъване с Христос и затова кръстът е централен образ и символ на паметта за човека. Чрез кръста ние получаваме живот във вечността и заради това го изобразяваме на всеки надгробен паметник. Това е за нас истинският образ и поради това християнско разбиране на много надгробни паметници на духовници често се изгражда постамент с кръст – надежда за нашето възкресение.
Затова е проблематичен и въпросът със съвременните паметници на светци и църковни водачи от църковна гледна точка. В паметта на Църквата духовният водач е пастир на паството към Божието Царство и излишното героизиране носи реален риск от подмяна на православното християнско разбиране за святост и почит. Смесването на религиозното и националното значение следва светския модел на национално-героична почит, а не църковният модел на литургична памет.
В православната иконописна традиция паметта за светците и праведниците – онези, на които според съвременното светско мислене най-много би „подхождал“ паметник – се изразява чрез образния и символен език на богословието в багри: икони, миниатюри, стенописи, мозайки, богослужебни текстове и химни за литургична прослава. Разбирането на Църквата за християнската памет е, че тя се осъществява в Евхаристията и Литургията, както и чрез почитта към мощите на светците като свидетелство за Божията благодат, с която се е удостоил преобразения и обожен човек.
Дори паметта за императорите и ктиторите в древна Византия започва да се налага чрез стенописи, мозайки и надписи и да измества статуите и барелефите – римският начин да се покаже уважението и почитта към старите езически богове. След иконоборческите спорове (VIII–IX в.) Църквата окончателно скъсва с античната култова статуя, възприемана като неподходящ носител на християнската памет, тъй като нейната триизмерност твърде силно напомня езическите култови образи.
Източната иконописна традиция дори съзнателно избягва правата перспектива и илюзията за обем, като използва обратната перспектива, създавайки усещане на молещия се за духовна близост със светеца.
Наличието на релефи и декоративна резба има предимно украсяваща и символна функция и не представлява форма на скулптурно увековечаване в смисъла на съвременния паметник. Вероятно и поради това паметните плочи с релефни изображения са допустими и по-малко спорни.
Това, което изложих по-горе обаче, не е най-същественото в моя коментар, тъй като е общоизвестно. Няма отговор на въпроса: защо тази гражданска инициатива става зад гърба на Русенския митрополит и без негово знание и участие? Защото паметниците, които са посочени на заседанието на Общинския съвет в Русе едва ли са изграждани без знанието на съответнатния действащ митрополит. И да, гражданите трябва да изразяват своето мнение и именно изразеното мнение на граждани от Русе ме подтикна да напиша моя първи коментар. Но тъй като стана въпрос за християнска традиция, първото нещо, което идва наум на един християнин е: след като инициативата става без съгласието на настоящия Русенски митрополит, кой ще благослови и освети паметника на предишния? И кой от свещениците ще го направи без благословение? Такава ситуация би била доста конфузна.
Няма отговор на един от най-важните аргументи, които съм посочила: сътрудничеството на покойния патриарх Неофит с репресивните органи на Държавна сигурност. Защото ако посочените в презентацията пред Общинския съвет на Русе паметници на духовници са допустими поради вярната и всеотдайна служба на тези духовници на своя народ и държава, всички знаем, че сътрудничеството на ДС е отрицателно и осъждано явление не само в нашето общество, но и във всички страни от бившия Източен блок, преживели съветския терор. Припомням, че този режим за България е чужд и окупационен, а Държавна сигурност е била на пряко подчинение на КГБ.
Това петно носят мнозина от митрополитите от това поколение и тази рана върху Българската църква неизбежно боли всеки път, когато бъде разчоплена, защото остава неизлекувана. И утре, 1 февруари – Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим в България – отново ще бъде ден на болка от тази незараснала рана. Тя обаче няма да зарасне чрез премълчаване, а чрез честен и откровен разговор. Още повече когато предложение за издигане на паметник се появява само година след смъртта на патриарх Неофит – за разлика от останалите паметници, издигнати значително по-късно след кончината на другите митрополити.
Добрите дела на покойния патриарх като Русенски митрополит не бива да бъдат забравяни или обезличавани, но е необходимо да се проведе честна обществена дискусия и да се потърси компромисно решение. В този смисъл решението за именуването на Аулата на Богословския факултет в София беше добро и премерено.
В социалните мрежи вече има немалко критични мнения от граждани на Русе. При едно необмислено издигане на паметник, без предварително обществено съгласуване, негативните реакции напълно закономерно се засилват и преекспонират — както виждаме и днес. Това изключва всякакви опити темата да бъде експлоатирана за тяснопартийни цели — какъвто опит вече беше направен — и я поставя в плоскостта на необходимата и автентична обществена дискусия, която очевидно тепърва предстои.
