Християнство.бг
Свещ. Серафим (Огнян) Рангачев
Младежите и момичетата, старците и децата, младенците свети и многобройните жени, след като заедно пострадаха, заедно получиха небесната ликуваща радост (3- ти тропар на песен 8-ма от канона на Никомидийските мъченици).
Паметта на мъчениците от Никомидия, чествана на 28.12, блести с особено сияние. Не само защото е съединена със зарите на Рождеството Христово. Не и заради големия им брой. А заради още нещо- много важно, което не бива да убягва от нашето внимание. За какво иде реч?
Нека мислено и душевно да се пренесем в ония дни. Управляващият Източната половина на империята е провел успешни бойни действия срещу етиопяните, заради което нарежда в Източната столица Никомидия (тя е главният град преди основаването на Константинопол) да се проведат тържества в чест на победата, чиято сърцевина да са ритуалите на слънцепоклонниците – религията на последните римски владетели езичници. Религията, която все още поганската Римска империя ползва като едно от последните оръжия против християнската вяра. Религията, чрез която заедно с неоплатонизма са се надявали смъртно да пронижат Църквата. Религията, на която един от главните символи – добре познатата ни от най-новата история свастика, е част от тогавашната държавна хералдика. И така, всички жители на Никомидия и околността били задължени да участват в слънцепоклонното идолобесие. Дотук няма нищо странно, ще кажат някои. И друг път е имало такива разпоредби и християните са намирали начин да не се омърсяват от нечестивата измама. Но…
Става нещо, изглеждащо безумно. Като всичко, което извира от Евангелието. Никомидийският архиепископ събира цялото си паство и точно когато започват тържествата в чест на „победното Слънце“, всички християни от града и околността се събират на литургия в своя храм. Не се учудвайте, че казвам храм. Повярвалите в Христа патрициански фамилии за предоставяли своите къщи или крайградски вили (най-вече вилите, защото тяхната площ дава най-добрата възможност общността на вярващите да се събере заедно) за храмове на Живия Бог, за да се извършват свещените литургийни събрания на Евхаристийното тайнство. Забележете: това става не тайно, скрито и по друго време, а явно, открито и едновременно с нареденото от държавата бесовско поклонение. И вместо да участват в скверните жертви, християните пред очите на всички се събират, за да вземат участие в чистата всесвещена Жертва. Вместо край бесовските трапези, те явно, без да се крият, стават помежду си едно чрез Господнята трапеза. И това не е безумие, не е фанатизъм. Това е вдъхновено от Духа предизвикателство пред римската държава с цялата нейна мощ, предизвикателство пред хитро изградената слънцепоклонна религия, предизвикателство пред цялата езическа култура, които би трябвало да преживеят своя триумф. Оказва се обаче, че презираните следовници на Галилееца остават свободни, непокорени и неунизени.
Това няма как за остане без последствия. Идва жестоката според автократорната логика заповед. Храмът, заедно с всички, които са в него да се изгори. И тази мъчителна смърт да докарва до ужас всички, които биха си помислили да се опълчат против владетеля и „единствено правилната“ религия – неговата. Разчитало се е, че и доста от християните ще се уплашат – смъртта от пламъците наистина е страшна, особено жените и младите – и те ще се отрекат от своята вяра, за да оцелеят. Но както често това е ставало, надеждите на властниците пак се оказали напразни. Но цяла една епархийска общност без изключение да остане твърда във вярата си и като с една уста да свидетелства за Разпнатия Христа, това дотогава не се било случвало. Архиепископът, знаейки колко време от земния живот остава за всички, направил така, че на тази Божествена литургия всички оглашени да приемат светото Кръщение и Миропомазание. През пакибитийната баня преминали също всички деца и пеленачета така, че когато лумнат пламъците, всички в храма да са се приобщили със светите и животворящи Кръв и Тяло Христови. И по-ярко от яростния огън да засияят. Което и става.
Не мислете, че не са се страхували. Не мислете, че не са изпитвали страшните страдания от изгарянето. Но ги преодоляват и така още веднъж на дело доказват думите на великия Павел, който казва: всичко мога чрез Христа, Който ме укрепява. И така за пореден път замисленото като опозоряване се превръща в слава, замисленото като унизяване става възвеличаване, замисленото като сплашване на инакомислещите, става тяхно дръзновение да познаят превръщащата човеците в свободни личности Истина. Кръстът Христов побеждава свастиката, вярата побеждава държавната религия, култът към „слънцето побеждаващото“ е съкрушен от поклонението пред Слънцето Незалязващо. Ето защо подвигът на тези мъченици – народ и клирици, има особено значение за всички ни. Особено сега, когато пак има борба между вярата и държавната псевдорелигия, в която отровната идеология е втъкана изкусно и коварно.
