Ренета ТрифоноваСпонтанните и масови протести, продължаващи вече няколко седмици в много български градове, може да са изненадали мнозина, но едва ли са оставили някого безразличен. И тъй като страстите са силни, а мненията често противоположни, това често се превръща в повод не само за разгорещени обсъждания, а дори за разпалени спорове.
Българските християни не са (а и не трябва да са) отделени от ставащото в страната ни. Въпросът пред тях не трябва да е дали, а как да реагират на това, което се случва. И, разбира се, отговорът трябва да бъде търсен на първо място от Този, на Когото те твърдят че са дали своята първа вярност – царя Христос, получил всяка власт както на небето, така и на земята (Матей 28:18). Подобна позиция не означава, че християните са аполитични – всъщност предишното изречение съдържа едно силно политическо заявление – но означава, че те ще гледат на случващото се от различна гледна точка и ще мерят с по-различни критерии. Ето някои от тях, които могат да ни накарат да се замислим още:
- Християнската надежда е вкоренена в Бога и в Божието царство (Матей 6:10). Всеки път, когато християните възложат упованието си на нещо или на някой друг (човек, политическа партия, идеология, дори църква), те изпадат в идолопоклонство.
- Писанията представят идването на Божието царство като сигурен и приближаващ завършек на световната история. Това означава, че през каквито и политически и социални катаклизми да преминаваме, каквото и да се случва около нас и с нас, християнската надежда не може да бъде отнета и християнинът не може и не трябва да изпада в отчаяние.
- Настъпването на Божието царство е свързано с Божието действие и сила, а не с човешките усилия. Макар християните да са призовани да работят заедно с Бога, завръщащият се Христос, а не тяхната дейност ще донесе Царството на земята, както и на небето.
- Нито една политическа партия, идеология или социална система не може да се отъждестви с Божието царство. Християнството не е ляво, дясно, центристко, демократично, републиканско, либерално, консервативно, националистично или някакво друго. То попада в изцяло различна категория, която надскача всяка една от изброените и никога не може да се сведе до една от тях.
- Човешката греховност винаги ще намира начин да се прояви в и чрез всяка една човешка конструкция. Ако забравим това, дори когато следваме най-добрата теория и действаме с най-добри намерения, в крайна сметка винаги ще се оказваме разочаровани.
- Християните и християнската църква винаги са в опасност да станат заложници на дадена партия, правителство или политика. Това може да се случи по много начини. Ето само някои от тях: търсенето на власт чрез политически средства и помощ, обвързването на вярата в Христос с национална идентичност, легитимирането на дадена политическа система като „християнска,“ оправдаването на греха „като по-малкото зло“, което в крайна сметка ще донесе полза за Христос, и злоупотребата с християнски речник за политически цели, които нямат много общо с Христос. Също така, нито „прагматизмът“, нито „реализмът“ могат да се използват като извинение за компромиси с етиката на Божието царство. Всеки път, когато това се случва, то показва на практика, че християните всъщност не вярват в същото това Божие царство и са изгубили същностната християнска надежда, която ап. Павел сочи като една от трите най-големи добродетели (I Кор. 13:13).
- Това не означава, че всяка система, партия или идеология е еднакво или изцяло зла. Макар поради човешката греховност всички системи, лидери, политици и правителства да имат слабости, някои са много по-лоши от други. Нито пък християнската подозрителност към всяка човешка система означава искейпизъм, бягство от всякакво участие в обществения живот и затваряне в някакъв (псевдо)духовен свят. Накрая, това не означава, че нашите усилия не могат да доведат до реално и видимо подобрение в света, в който живеем.
- Християните са призовани едновременно да подкрепят всичко добро, което виждат – дори то да идва от техни политически или други противници – и да критикуват всяка неправда, с която се срещат – дори тя да идва от хора или институции, чието благоволение и помощ са важни за тях. Всеки път, когато християните изберат да си затворят очите, когато виждат ясно, или да замълчат, когато трябва да говорят (поради каквато и да е причина), те губят своята пророческа роля, соленост и светлина, т.е. не се подчиняват на призива да бъдат свидетели за Божието царство в света. Тогава те неизбежно „се изхвърлят вън и се тъпчат от хората“ (Матей 5:13).
- Християнската вяра и надежда трябва да водят не към пасивност, а към активност в общественото пространство. Християните са призовани да бъдат на първо място граждани и служители на Божието царство, което е различно от всяко земно царство, и по този начин да бъдат свидетели за него пред един свят, който не го познава. Това не може да стане, ако те не приложат ясно и последователно своята вяра в обществото, от което са част, живеейки на практика етиката на царството.
- Ние всички „виждаме неясно, като в огледало“ (I Кор. 13:12). Затова понякога християните ще се различават във виждането си за най-добрия начин, по който следва да постъпят. Тези различия, както и хората, които ги изповядват – доколкото са израз на желание за следване на, а не на компромис с етиката на Божието царство – следва да бъдат уважавани и търпени. Те не трябва никога да се превръщат в пречка християните да престанат да се възприемат като братя и сестри, които седят на една трапеза, ядат от един хляб и пият от една чаша – все метафори, сочещи към същността на Божието царство. Същевременно те трябва да са отворени да говорят открито за различните си виждания и несъгласия, като се учат един от друг. И отново, някои виждания и мнения ще бъдат по-добри и по-правилни от други.
- Едно от най-важните неща, които църквата може да направи за обществото, в което живее, е да се превърне в място, което създава хора, посветени на добродетелите на Царството и готови да ги отстояват в по-широкия свят, в който живеят и работят, без да правят компромиси с тях. Един от най-страшните дефицити на нашето време е липсата на верни хора, които отказват да се поддават на изкушението да злоупотребяват с дадената им власт. И поне една от причините е, че подобни хора не се раждат – те се създават и възпитават. Част от призванието на църквата е да създава подобни хора. Дали успява обикновено се вижда доста ясно.
Очевидно това не са ясни и еднозначни отговори на въпросите, които вълнуват мнозина от нас в смутното време, което преживяваме. Но аз се надявам те да послужат за насока, в която да мислим и действаме именно като християни, следващи (със страх, трепет и чести препъвания) преди всичко Царя Христос. Защото каквото и друго и да сме, не можем да си позволим да бъдем по-малко от това.
Източник: сайт на в-к „Зорница„
