Ренета Трифонова
Ренета Трифонова
Днес решихме със съпруга ми да си направим една разходка. Добруджа е много красива през лятото – поля с узрели жита, почернели и натежали слънчогледи, узряла царевица… Тръгнахме към морето. Пътят беше лош – в този край пътищата са правени през социализма и това не може да не остави отпечатък. Някои от тях бяха тревясали, с бурени и храсталаци. Аз не съм родена в този край и когато минавахме през села, които чувах за първи път и никога не бях виждала, останах учудена какъв живот е кипял тук в миналото. Добруджанските села са големи, някога са били пълни с хора – добруджанци са имали големи семейства с много деца, добитък и ниви; а сега селата са пълни с изоставени къщи и запустели дворове. Направи ми впечатление обаче, че почти във всяко село имаше нов храм. Нямаше село без параклис или поне малък храм; личеше, че храмовете са нови и… заключени.
Спомних си статия, който прочетох наскоро в православния портал „Двери”, в която авторът коментираше, че 3/4 от храмовете у нас са останали без служба за Успение Богородично поради това, че няма достатъчно свещеници. Това е вярно, разбира се, но авторът го констатираше, а аз го виждах с очите си. И колата продължаваше да друса по пътя към морето, като се опитваше да избегне досадните дупки…
Как се стигна дотам да строим храмове, които да заключваме и после да им търсим свещеници? Много просто. Но да видим какъв е бил принципът на строеж на храм в миналото и какъв е днес.
В миналото, старите българи са строели храм там, където са отивали да живеят. Ако мястото е било ново, първо са построявали храма, събирайки се около него и тогава са започвали да строят своите къщи. Строежът на храм е бил част от техния живот, от тяхната вяра и бит. Те са имали нужда от храм, където да се събират за св. Литургия всяка неделя и всеки празник и храмът е бил част от самите тях. Никой не ги е принуждавал да вършат това, те сами са го искали. За строеж на храм са давали най-ценното – златни или сребърни монети, скътани за женитбата на децата или за черни дни. Материалите за храма са били най-хубави, майсторите – най-добрите, а камъните, слагани в основата на зидовете – най-здравите. Камбаната – специално поръчана от чужбина, за да пее, когато звъни. Иконите – със злато и с най-хубавите бои. А свещениците са били избирани сред хората с най-голямо доверие сред християните.
Да видим как е днес.
Новопостроени или ремонтирани по различни програми храмове има вече почти във всяко село. Дори има много места, където старият храм, строен през турско време е изоставен и е издигнат нов храм, със съвременна мазилка и дограма. Има и села с по още един храм, обикновено „частен”. И с по 50 човека в селото…
Замислих се защо постоянно се говори за строеж на храмове, а в същото време те стоят празни. Аз живея в Добруджа, но и в родния ми Балкан е същото, дори много по-зле, а и в останалите области на България положението не е по-различно.
Преди известно време, когато преглеждах руските православни сайтове, се натъкнах на един материал за същия проблем. Руски свещеник беше писал статия относно строежа на храмове в Русия. Там разстоянията са огромни и понякога християни от една енория ходят на десетки километри разстояние за света Литургия в друго село, където има храм. Свещеникът коментираше факта, че в Русия също се строят много храмове – големи, хубави, изписани, със златни икони…, но празни и заключени. Той даваше пример с разказ за една жена, която решава да помогне на хората в селото и да построи храм със свои средства. Тя полага всички усилия, на които е способна и постига крайния резултат, но днес храмът стои заключен и никой не желае да го отвори или поддържа. И отецът беше задал справедливия въпрос – нужно ли е всичко това? Необходимо ли е да строим храмове в места, където няма хора или пък дори и да има, те не са вярващи християни? Защо са ни нови, красиви и заключени храмове?
У нас проблемът е същият и е отдавна. Спомням си, че когато съпругът ми служеше преди години в някои добруджански села, се сблъскваше с голямо желание за строеж на храмове, но тези желания бяха обвързани предимно с някоя политическа партия и идваха точно преди избори. Когато наближават избори, кметовете по селата започват да притискат свещеника: „Отче, дай да построим една църква или да направим някой ремонт, че идват избори.” И ако отчето не се съгласи да съдейства за изборите, обикновено започват оплаквания. Местят свещеника в някое село близо до границата, където никой не е кръщаван и опяван от края на 50-те години. Или пък на място, където няма действащ храм, защото преди години е бил превърнат в обор от местната власт. Познато, нали?
Улисани в бързината да строим храмове, забравихме да спрем и да се огледаме. Храмът, е разбира се важно нещо, без съмнение. Но още по-важни са хората. Те са истинският храм, защото без тях, катинарът ще тежи неумолимо и многозначително и няма да има дори кой да го отключи. Строихме, усвоявахме пари …, но свещениците и християните стават все по-малко и за тези прекрасни храмове в малките населени места няма нито свещеници, нито миряни. А имаме такива хубави стари храмове, строени още през турско време, които стоят заключени и никой не ги поглежда (например във Велико Търново); има и други, които се рушат. Монасите ни са малко, свещеници не достигат. Защо са ни толкова храмове? С парите от строежи на храмове, които ще бъдат заключени, могат да се обучат толкова много деца, да се помогне на толкова много свещеници да продължат образованието си или пък на такива, които са останали сами или имат някакво нещастие…
За мен, обаче е по-интересно защо се стига до този парадокс. Вярно е, че дори и християните да са малко в едно населено място, не бива да стоят без храм. Но защо те сами не го построят, ако желаят, а някой друг трябва да им строи? Не е ли смисълът точно в това – ако са вярващи, ако имат нужда, ако искат, те сами ще намерят начин да построят храма! Нужно ли е старите партийни секретари по българските села да се правят на загрижени християни и да ни строят храмовете, след като те ги унищожаваха доскоро? И кой има полза от тази лъжа – да се строи християнски храм там, където няма християни и свещеник? Не са ли затова всъщност празни? И не е ли там парадоксът, че сме оставили храмовете си в ръцете на невярващи хора? Оставили ли казах? Да, оставили. И в това е големият ни грях.
Нещата у нас наистина са „оставени” на съвестта на всеки един отделен духовник – такива са моите лични наблюдения. Резултатът от дългите години на атеизъм пък е: християни, които са кръстени, но не и катехизирани и възпитани като такива. Следствието е – липса на християнска и църковна съвест. Колко християни в България могат да кажат Символа на вярата? Големите, дори бих казала, огромни проблеми днес в БПЦ са точно заради такива „номинални” християни, кръщавани през десетилетията на безбожие и див атеизъм. С кръщението, получено „по традиция” или по настояване на възрастните хора в семейството, приключва въвеждането на детето в християнството, а животът му по-нататък обикновено няма нищо общо с Христос. От такива „номинални” християни бяха ръкоположени и една немалка част „номинални” духовници, които имат същото „номинално” отношение към Църквата. Затова православното християнство в България днес е толкова хилаво, слабо, безсилно и … безсолно. Християнство, в което липсва отношение към храма, защото голяма част от християните нямат нужда нито от Църквата, нито от Христос. А сериозният проблем с катехизацията можеше и може да се реши и днес на поместен събор. Ако той все пак се свика, разбира се. Иначе ще продължаваме да кръщаваме християни, които не знаят нищо за Христос и нямат нужда от Него. И ще продължаваме да говорим, че храмовете ни са празни.
Докато пишех този коментар, излезе репортаж за новопостроен храм в Сливенска епархия. Хубав, нов, добре изписан храм. На освещаването присъстваха митрополитът, премиерът, духовници, християни от селото. Но пред телевизионния екип предстоятелят каза: „Това все още е храм. Тепърва ще става … църква.”
И мисля, че това е проблемът с нашите нови, празни и заключени храмове. Те все още не са … църкви.
