Християнство.бг
В третата неделя след Пасха в храма се чете откъсът от Евангелието според Йоан, в който е разказано за това как Христос изцелява разслабения.
„Имаше – пише евангелист Йоан – иудейски празник, и възлезе Иисус в Йерусалим. А в Йерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора; в тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше, от каквато болест и да бе налегнат. Там имаше един човек, болен от трийсет и осем години. Иисус, като го видя да лежи и като узна, че боледува от дълго време, казва му: искаш ли да оздравееш? Болният му отговори: да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене. Иисус му казва: стани, вземи одъра си и ходи. И той веднага оздравя, взе си одъра и ходеше…“ (Иоан. 5:1-9).
Такъв е евангелският разказ. Мнозина от онези, които го чуят, по всяка вероятно биха казали: отново чудеса, отново невероятни неща, които нямат и не могат да имат нищо общо с нашия живот, интереси, нужди, търсения… Да се вслушаме обаче и да се замислим: Евангелието е така по детски просто и евангелските разкази са така кратки, че съвременният човек лесно се лъже от тази краткост и тази простота. На него все му се струва, че истината за него и за неговия живот трябва да бъде сложна и обемиста, тъй като самият той е сложен. Вероятно обаче неостаряващата сила на Евангелието е тъкмо в това, че то свежда всичко до най-важното, до първичното, до основното – добро и зло, мрак и светлина, човек и Бог, живот и смърт… Нали обаче ако се замислим съсредоточено, дълбоко и не само с ума, но и с цялото си същество, в крайна сметка ще се окаже, че винаги става дума единствено за най-важното. Защото цялата сложност на живота винаги опира до простотата на вечните въпроси: за доброто и злото, за живота и смъртта, за Бога и човека.
И така, какво е в този разказ вечното и непреходното? В неговия център толкова очевидно стоят думите на разслабения, с които той се обръща към Христос: „нямам си човек“. Истински вопъл на такъв, който от опит е познал страшната сила на човешкия егоизъм. Когато всеки гледа себе си. Когато всеки е за себе си. И ето, всички те – цялото това голямо множество от слепи, болни, изсъхнали. И всички те „чакат раздвижването на водата“, т.е. чакат помощ, съчувствие, изцеление, утешение… Само че… всеки чака помощта от себе си и за себе си. И когато водата се раздвижи, всеки се хвърля напред, забравяйки за останалите…
В евангелска перспектива къпалнята – това е, разбира се, образ на света, образ на човешкото общество, символ на самия строй на човешкото съзнание. О, да, разбира се, в света могат да бъдат намерени много примери за преодоляване на егоизма, примери за доброта и самопожертвование. Но даже когато човек видимо преодолява този свой егоизъм, той все пак остава пленник на себе си и на своето си.
Ако не на себе си лично, то на семейството – и собственото семейство, своите, са му по-близки от останалите. Ако не на семейството, то на своя народ. Ако не на своя народ, то на своята класа, на своята партия. Своето, задължително своето! И това свое вече се противопоставя на другото, а следователно на чуждото и враждебното. Ще кажат обаче: така е устроен светът и няма какво да се направи. Нима обаче, ще отговоря аз, това е последната, обективна, научна истина за човека и за човечеството? Нима в крайна сметка, всичко в света е построено само върху личния и колективния егоизъм, нима всичко живее чрез тях? Казват ни, че капитализмът е зло, тъй като е егоистичен. И ето че трябва да го съкрушим в името на – да речем – комунизма. Това, което прави комунизмът, обаче, е също да провъзгласява своето: своя светоглед, своята класа, партия и така нататък, т.е. своето и себе си против не-своето, другото… И няма, няма изход от този порочен кръг. И ето че незабележимо за себе си ние сме престанали да се задушаваме в този свят, пропит от край до край от всепоглъщащия егоизъм. Кръв, ненавист, страх и в най-добрия случай – равнодушие.
Някога, през двадесетте години на това столетие, един млад човек, почти момче, беше свършил чрез самоубийство, оставяйки такава бележка: „Не искам да живея в свят, в който всички мамят…“. Той се беше задушил, не беше издържал. А нас постепенно, до изнемощяване ни обладава този навик и преставаме да чувстваме егоизма като ужас…
Ето за това става дума в евангелския разказ за разслабения. И всички тези болни, немощни, изсъхнали – всички те са болни, на първо място, от неизцелим егоизъм, който именно води човека до вопъла: „нямам си човек!“. Няма човек! Това пък означава, че човекът започва там, където е преодолян егоизмът, че човекът е преди всичко лице, което е обърнато към друг човек, че е очи, които със съпричастност и любов се вглеждат в очите на друг човек. Че е любов, състрадание и помощ.
Нататък Евангелието разказва така: този нов, истински човек е явéн, дошъл е при нас в Христос. В Негово лице при самотния и изстрадал човек идва не чужд, а свой – идва, за да приеме страданието му като Свое, неговия живот като Свой, идва, за да помогне, да изцери. „Искаш ли да оздравееш?“ – това не е въпрос, зададен от някого, който иска нещо да натрапи, в нещо да убеди или пък да подчини някого на себе си. Това е въпрос на истинска любов, а затова и на истинско съчувствие.
Уви, религията също може да се превърне в егоизъм, също може да бъде заета единствено със себе си, със своите си. Важно е обаче да се разбере, че такава религия, колкото и да се прикрива зад християнството, всъщност не е християнство… Защото цялото християнство е в пробива през страшната крепост на егоизма, в пробива към тази любов, която, по думите на апостол Павел, „Бог е излял в нашите сърца“ (Рим. 5:5). Това е неговата нова и вечна заповед. Това е, за което говори цялото Евангелие, цялата наша вяра…
——————–
Превод: Борис Маринов
Източник: Протойерей Александър Шмеман „Неделни статии и беседи“, София, Комунитас, 2014.
