Ренета Трифонова
Поради факта, че църковно-съдебните процеси все повече се профанизират ad absurdum, нараства необходимостта да се прибягва до обжалване на неоснователните съдебни решения. Винаги е имало нужда в Църквата да има център, към който да могат да се отправят апелации. Именно тази нужда е била една от движещите сили за развитието на църковните структури – от прости мрежови, до сложни йерархични митрополитски и патриаршески. Всъщност митрополиите и патриархатите се появяват като висши съдилища в отговор на необходимостта да се изпращат някъде жалби от по-ниските нива на организация на църковните общности.
В крайна сметка става необходимо да има инстанция, към която да може да се прибегне в случай, че ответникът или ищецът не са съгласни с присъдата на патриаршеския съд. От IV в. два църковни центъра служат като такава инстанция: Рим и Константинопол. Ролята на Рим като висша съдебна инстанция е потвърдена от правила 3-то, 4-то и 5-то на Сардикийския събор през 343г. Константинопол традиционно основава правото си да получава апелационни жалби на правило 9-то и 17-то на Халкидонския събор от 451 година.
В Църквата никога не е имало пълен консенсус относно тълкуването на тези канони като еднозначно даващи право на Рим или Константинопол да приемат апелации. Освен това, всяко обжалване предизвиква противодействие от страна на онези църковно-съдебни инстанции, срещу чиито решения е подадено. Въпреки тази съпротива, правото на обжалване винаги е било едно от най-важните неща в борбата за православие и за оздравяване на църковния живот. Св.Атанасий Велики и св.Максим Изповедник например също прибягват към Рим като към последна инстанция. Константинопол многократно е разглеждал въпроси, свързани с други поместни църкви, особено през османския период. Следователно, присъдата на всеки един патриаршеския съд може спокойно да се обжалва пред най-висшата инстанция – Константинопол“.
Превод: архим. Никанор (Мишков)
Източник: Телеграм
