Християнство.бг
Покрай честванията на 24 май ми направи впечатление, че много хора не разбират или не искат да разберат в какъв смисъл кирилицата се нарича „славянска писменост“. В по-дълбок план това е според мен и неразбиране на начина, по който работят някои думи в езика, например полисемантичността на суфиксите или пък на притежателните местоимения.
Наставката „-ски“ в български изразява няколко неща – принадлежност, произход, присъщност, както обяснява проф. Стефан Младенов (Граматика на българския език, С., 2012 г., с. 214). Така кирилицата е „българска азбука“ по произход, но по принадлежност е и „славянска азбука“, защото множество други славянски езици също я използват. Ако сменим „българска азбука“ с „наша азбука“, това също не изключва възможността и люде, които не са от България, да казват за кирилицата „наша азбука“, защото в единия случай ще се обозначи произход (и/или принадлежност), в другия случай – (само) принадлежност.
Това, че не всички славянски езици днес използват кирилицата или че тя се използва и от неславянски езици (което е феномен, появил се основно през XX в.), по никакъв начин не може да повлияе на названието „славянска писменост“. Тя може да се нарече такава дори по произход, понеже в началото старобългарският книжовен език, създаден от свв. Кирил и Методий и техните ученици, е създаван, за да бъде книжовен език за всички славяни. Да не забравяме какво се казва в „За буквите“ на Черноризец Храбър например: „Прѣжде оубо словѣне не имѣахѫ кънигъ, нъ чрьтами и рѣзами чьтѣахѫ и гатаахѫ погани сѫще“, тоест първоначално славяните не са имали книги, а след това е дошъл Константин, който да им ги даде (а не да ги даде само на българите например). Правя и бележката, че тук въобще не отварям въпроса кои точно са тези славяни, имало ли ги е (или ги е нямало, както твърдят някои) и др. Славянските езици и техният произход са ясни в езикознанието.
Това неразбиране не трябва да ни учудва. Още Клайв Стейпълс Луис пише за него. Душевадецът (или Горчилко) непрекъснато поощрява инстинкта за собственост у хората и то не само чрез гордостта, а чрез объркване на понятията. Луис пише, че едно дете може да бъде научено, че „моят Мечо“ означава не просто „мечето, към което имам специално отношение, изпитвам любов“, а „мечето, което мога да разкъсам на парчета, ако поискам“. Така значението на „моите“ в „моите ботуши“ може да се пренесе към същата дума в изразите „моето куче“, „моят слуга“, „моята жена“, „моят баща“, „моят господар“, „моята страна“, „моят Бог“. Замислете се – не е нужно да споменавам – към какво напоследък често обичаме да съотнасяме притежателното местоимение в единствено или множествено число.
И обърнете внимание на израза „моят Бог“. Сергей Аверинцев пише, че именно в този израз библейската вяра (и в последна сметка – християнството, именно с това започва един от псалмите на Шестопсалмието, което се казва на всяко утренно богослужение) се отличава напълно както от езичеството, така и от философските учения – ’ĕlōhîm ’ĕlî ’attā (אֱלֹהִ֤ים׀ אֵלִ֥י אַתָּ֗ה) е непреводимо в пълния си смисъл (на гръцки е ὁ Θεός ὁ Θεός μου). Първата дума (’ĕlōhîm) Божието име, употребено още в Битие, когато се говори за Създателя на небето и земята. И точно Той (всъщност Ти – ’attā) е Бог мой (’ĕlî), Комуто принадлежа и Който ми принадлежи, стоящ по-близо до мен от пенати и лари, които са само посредници към върховните божества, по-близо и от Едното на философите.
Дори в йод-а накрая на думата ’ĕlî, който е най-малката буква от еврейската азбука, стои израз на вярата и фундамент на културата. В него не е самата вяра и не е самият Бог, който не се постига с човешки думи, но този йод е насока за нея. Затова е казано „докле премине небето и земята, ни една йота…няма да премине“ (Мат. 5:18). Така че нека не профанизираме езика и да се отнасяме твърде грижовно към неговите проявления – те са твърде важни за всички. Добре е да си го припомним именно в деня, когато обръщаме внимание на една друга йота, която пък е била допълнително и неправилно привнесена в текстовете – случва се така, че завършвам настоящия текст именно в този ден.
Текстът е писан през 2019 г. в Неделя на св. Отци от Първия вселенски събор с размисли за неразбирането на начина, по който работят някои думи в езика, както и връзката и значението им за християнската вяра.
Димитър Валентинов Драгнев завършва НГДЕК „Константин Кирил Философ“ с профил „Грецистика“, а през 2013 г. – бакалавърска степен по класическа филология в СУ „Св. Климент Охридски“, като междувременно (януари-юни 2012 г.) специализира в Accademia Vivarium Novum в Рим, Италия. Впоследствие завършва и магистърски степени по българска филология и теория и управление на образованието в МП „Старобългаристика“ и „Образователен мениджмънт“ в същия университет. До февруари 2022 г. е редовен докторант по старогръцка литература в катедра „Класическа филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“, отчислен с право на защита. Преподава старогръцки и латински език. Преподавал е старогръцки и латински език в НГДЕК „Константин Кирил Философ“, а от 2018 г. е учител по латински език в 17 СУ „Дамян Груев“ – гр. София. От 2016 г. води извънкласни занимания по латински език в Първа английска езикова гимназия, а от 2017 г. – и в 9. френска езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“. Създател и организатор на Лятната школа по класически езици, която се провежда всяко лято от 2014 г. насам. Има публикувани преводи от старогръцки и латински език.
