Меню Затваряне

За смъртта

Свещ. Йоан Бурдин

Свещ. Йоан Бурдин

Вярата във възкресението и безсмъртието, във „вечния живот”, е единственото нещо, което може да ни предпази от отчаянието. Тя не ни спасява от болката, от загубата, от усещането за безсмислието на случилото се нещастие, но поне ни дава надежда.

В думите „те загинаха“ има чувство за безвъзвратност, което не съществува в онази реалност, в която Христос умря и възкръсна.

За мъчениците и светците не би ни хрумнало да кажем „те загинаха“.

Най-важното е, че самите те не са имали такова усещане. Антиохийският епископ Игнатий, който беше отведен в Рим за екзекуция, като научи, че се водят преговори за спасяването му, написа писмо до братята си християни, в което ги молеше да не правят това:

„Не ми показвайте преждевременна любов. Оставете ме да бъда храна на животните и чрез тях да стигна до Бога. Аз съм житото на Бога: нека зъбите на животните ме смелят, за да стана чист хляб на Христос …“ .

Това е неземна логика, напълно непонятна за нас:

„Удоволствията на света и дори царството на този свят няма да ми донесат никаква полза. По-добре е за мен да умра за Христос, отколкото да царувам над цялата земя … Търся Този, който умря за нас. Желая Него, Който възкръсна за нас … Не ми пречи да живея, но желая да умра. Искам да бъда с Бога: не ме давайте на света. Пуснете ме в чистата светлина: като се явя там, аз ще стана Божий човек. Позволете ми да бъда подражател на страданията на моя Бог“.

Той пише това, без изобщо да се „изхвърля“ (макар и в понатруфен ориенталски стил), без да се опитва да „обере овациите“ или да увеличи броя на своите почитатели.

Това е някаква съвсем различна логика, в която злото в света се възприема като даденост, а смъртта като избавление. Логика, в която Бог не е Този, който осигурява богатство, здраве и сигурност в рамките на съществуващото зло, а Този, който даде живота си, за да ни освободи от това робство на смъртта, от страха от несъществуването, от ужаса на празнотата.

Няма празнота отвъд чертата на смъртта, няма съмнение във вечността, а има увереност в любовта и милостта на Този, Който те изпревари по този път през страданието и смъртта, за да не те остави да вървиш сам по него.

„Защото, ако за мен животът е Христос, то смъртта е придобивка“ (Филип. 1:21).

„Бог не е Бог на мъртвите, а на живите, защото у Него всички са живи“ – ни казва Христос в своето Евангелие (Лука 20:38). Но, за да влезе това послание в сърцето, всеки от нас трябва лично да преживее неприятности, скръб и загуба – преживяване, което да ни потопи в бездната на истинското отчаяние, мъката и сълзите; необходими са ни не дни или седмици, а години на пронизваща болка. Това послание влиза в сърцата ни само без упойка и само посредством собствените ни нещастия. Не можем да го научим, както се учи училищен урок. Смея да кажа: който си мисли, че вярва, без да е изпитал това преживяване на болка, греши. Това още не е вяра, това е докосване до вярата на другите, на които бихме искали да подражаваме в живота“ – пише свещеник Георгий Чистяков, който дълги години се грижеше за тежко болни деца в Руската детска клинична болница.

Списъкът с личните ми загуби не е твърде дълъг.

Баба ми загина под колелата на мотоциклет, управляван от пиян милиционер. Той не я забеляза във вечерния здрач, когато тя пресичаше пътя, бързайки към един от многобройните си познати. Може би, както често се случваше, тя му носеше прясно изпечени банички. Нямаше човек в нашия малък град, който да не я познава.

Милиционерът дойде при баща ми, поиска му прошка, предложи обезщетение. Баща ми не взе парите. Не написа жалба. Случаят беше тихомълком потулен („Три билборда в Ебинг…“).

Няколко месеца преди това баща ми беше ръкоположен, така че той сам извърши опелото на баба ми…

Осеммесечното ми братче го „лекуваха“ в окръжната болница. Той разви пневмония, а го лекуваха от „дизентерия“.

Спомням си количката с ковчега, с която го закараха на гробището. Аз седях до гроба. Спомням си разбитите алеи, мръсотията, лепяща се под колелата, сивото небе над главата ми.

Дори 30 години по-късно, в стихове, написани година преди смъртта си, баща ми се обръщаше към брат ми с думи на нежност и любов…

Баща ми умираше в продължение на 10 години. Толкова време мина от първия до последния му инфаркт. Постоянни инфаркти, безкрайна болка, безкрайни болници. Той влезе в една от тях за последен път, като напусна къщата сам, без помощта на санитари. Час по-късно се обадиха, че е починал.

От моргата изнесохме тялото на баща ми заедно с негов приятел. Отведоха ни в тъмно помещение, където той лежеше напълно гол и ни дадоха чаршаф, за да можем да го завием. Когато го сложихме на пода в автобуса (за да го закараме в храма, където лежа три дни преди погребението), главата му се удари в стъпалото…

Мама почина от Ковид-19 дни преди началото на войната. Умираше два месеца. Дойдох в болницата, за да ѝ направя маслосвет и да я причастя. Видях я как се задушава, молейки за кислород, докато я пренасяха от една стая в друга. Спомням си как лекарят повдигна тялото ѝ – с ръце и крака, изтънели като вейки (въпреки, че винаги беше с наднормено тегло поради диабета си). Спомням си една незаздравяваща рана над носа ѝ, заради кислородната маска…

Понякога си мисля, че нещо не е наред с мен от човешка гледна точка. Никога не съм плакал на погребенията на близките си. Не ме привличат гробовете им: нямам чувството, че в тази дупка в земята лежат майка ми, баща ми, баба ми, брат ми.

Дори нямам усещане за смъртта им. Те съществуват, но не тук. Не мога да стигна до тях, да ги видя, да поговорим. Но те съществуват. Това не е логично, но аз така чувствам.

Болката от невъзможността да бъда с тях не престава. Но имам усещане за нейната временност. И имам надежда. Или очакване. Не знам как да го кажа…

———-

Превод: архим. Никанор Мишков

Posted in Беседи

Вижте още:

error: Content is protected !!