Маргарита Генчева
Свещ. Йоан Бурдин
Мнозина (и аз самият) се оплакват, че в Руската православна църква не им достига любов. Но всъщност това, което ѝ липсва още повече, е уважението един към друг. Любовта — добре. Това са възвишени неща. Това е Божията благодат. Ако тя не е дадена, какво можеш да направиш? Но отношението към другите с уважение зависи единствено от нас самите и от никого другиго (дори възпитанието и образованието са важни, но второстепенни).
Знаете ли какво най-силно ме порази, когато на 41 години постъпих в семинарията? Това, че преподавателите се обръщаха към студентите на „ти“. И към онези, които бяха по-млади от тях, и към онези, които бяха два пъти по-възрастни. Нищо подобно не бях срещал по време на следването си във Филологическия факултет на Ивановския университет. Дори 70–80-годишните професори се обръщаха към нас, 17-годишните момчета и момичета, на „Вие“ и никога не си позволяваха да ни третират с пренебрежение, както се случваше във висше духовно училище на РПЦ.
А тази привидно формална форма на обръщение всъщност не е формалност. Това е израз на онова уважение, което си готов да окажеш на събеседника си — признание за неговата стойност в твоите очи, за важността на неговите чувства, думи и убеждения.
Добре, нека оставим университета. Професорите-хуманитаристи са интелигентни и образовани хора. Но ето, майка ми е израснала в украинското село Мурафа. Сред роднините ѝ нямаше нито професори, нито хуманитаристи. Нейната баба дори не бе завършила средно училище. И все пак, в това село, както и в много други села в Южна Украйна, децата се обръщаха към родителите си само на „Вие“ (така майка ми цял живот говореше на своята майка). И би ли се осмелил някой да каже нещо неуважително на баща си или майка си — камо ли пък да вдигне ръка срещу тях.
Аз самият никога не съм бил изтънчен интелигент. В живота повече общувах не с професори, а по-скоро със строителни работници. И все пак някои неща в църквата ми изглеждаха дивашки. Например когато 25-годишен, току-що ръкоположен младеж (дали бивш иподякон, дали секретар на епископа — не разбрах) при всяка среща упорито ми говореше на „ти“, макар че аз, 50-годишен свещеник, можех да му бъда баща. И дори не му минаваше през ума, че това не е най-подходящият начин да се обръща към почти непознат човек.
Преди семинарията, разбира се, бях чувал за свещеници, които се държат грубо и фамилиарничат с енориашите си, но сам не бях срещал такива. Затова и не мислех особено по темата. И ето, първото, което ми направи впечатление, когато попаднах по-дълбоко в църковната среда, беше: тук богословските науки се изучават посредствено, а на уважение един към друг изобщо не се учи.
Семинаристите свикват преподавателите да им говорят на „ти“. Свещениците свикват с това епископите да им заповядват (дори не всички, но достатъчно): да им говорят грубо, да крещят, да ги карат с часове да чакат в приемната (което, например, обичаше да прави митрополит Александър — някогашен Костромски, сега Астанайски). Игуменията на манастира без да се смущава може да направи на свещеника скандал в олтара или да доведе възрастна монахиня до сълзи.
Преди две години се разшумя за един видеозапис, на който Ржевският епископ публично, пред енориашите, унижи своя настоятел, отказал да чете „Молитвата за Светая Русь“. С откровено удоволствие епископът демонстрираше властта си „да наказва и да милва“: „Сега съблечете тоя човек. Кой беше ти? Отец Илия? А сега кой си? Някакъв си Илюшка. Е, върви си тогава.“ Тези няколко изречения са нагледна илюстрация на неуважението както на висшите към нисшите, така и на пастирите към паството („беше отец Илия, а стана някакъв си Ильюшка“) вътре в РПЦ.
И колкото по-рано човек попадне в тази система, толкова по-дълбоко в него се вкоренява неспособността да уважава другия. А после този свещеник, свикнал висшият да се държи отвисоко с нисшия, идва в храма и пренася същия модел на поведение върху паството си: говори фамилиарно на бабите, поучава хора далеч по-опитни и образовани от него, или просто се подиграва с онези, които са му се доверили — както прави добре известният Андрей Ткачов. Наистина, властта над хората може да бъде сладостна, ако не е ограничена от уважение и любов!
Може би моите „интелектуални навици“ нямат нищо общо с Църквата? С чужд устав в манастир не се ходи?
Но ето — отварям Библията и чета как богатият и уважаван скотовъдец, старейшина на народа Авраам, като вижда трима уморени пътници, изтичва към тях, пада ничком и ги моли да влязат и да си починат в шатъра му. Той още не знае, че това е Господ, но дори към случайни минувачи се отнася с уважение. Чета как Господ измива нозете на учениците Си и ги призовава да постъпват така един към друг. Обичайно в това виждат смирението на Владиката на вселената. А аз виждам и уважението, което по-старшият оказва на по-младите, Учителят — на учениците, Творецът — на Своето творение.
Да, Христос може да изобличава фарисеите и първосвещениците, и неведнъж гневни думи излизат от устата Му, но винаги ме поразява уважението, което Божият Син проявява към хората — към началника на митарите, към блудницата, към самарянката. Дори към Пилат („по-голям грях има този, който Ме предаде на теб“), към Юда („Приятелю, за какво си дошъл“), към старейшините, осъдили Го на смърт.
Често казваме: „Бог уважава човешката свобода“, но това е само част от онова уважение, което Той изобщо проявява към човека. Кои сме ние в сравнение с Него? Но отнася ли се Той към нас като към прах под нозете Си?
„Вече не ви наричам слуги, защото слугата не знае какво върши господарят му; а ви нарекох приятели…“ — какво е това, ако не израз на най-висшата форма на уважение, която Бог може да прояви към нас?
Достоевски нарече един от романите си „Унижени и оскърбени“. И действително, едно от проявленията на болестта на нашия свят, на неговото богооставяне, е това, че в него е унизен Божият образ — особено когато той се проявява в човека. В много хора живее тази болка, защото няма човек на земята, който поне веднъж да не е изпитал унижение. И колкото повече е бил унижаван, толкова по-силна е нуждата му от уважение. Ето защо най-краткият път към човешкото сърце започва именно оттам.
Близо до един храм живее човек, който е прекарал повече време в затвора, отколкото на свобода. Той е свикнал с постоянното унижение и знае, че трябва да се унижава — да моли, да се подмазва, да се харесва, ако иска да оцелее. Няма дом, няма работа, няма имущество, живее от чужда милост — и в това няма ничия вина освен неговата собствена. Но осъзнаването на това прави унижението още по-болезнено.
Сърцето на този човек се обърна към Бога, след като един свещеник неочаквано прояви към него не просто милосърдие, а именно уважение. В милосърдието винаги има елемент на снизхождение, затова то може да нарани унижения още повече, отколкото безразличието, с което е свикнал. А уважението, напротив, може да облекчи болката в него.
Митрополит Антоний Сурожки си спомня как човек, който нямал пари да даде милостиня, се спрял пред просяк, свалил шапка и го помолил за прошка, че не може да му помогне. Тогава просякът скочил и го прегърнал. В онова уважение, което му било засвидетелствано, имало повече любов, отколкото в монетите, които другите му хвърляли.
Злото унижава човека. Любовта трябва да го издига. Бог знае това добре, опитвайки се да върне човечеството, което е отпаднало от Него. Това трябва да разбира и всеки свещеник, и въобще всеки човек, който се нарича християнин.
Уважението е едно от проявленията на любовта — онази, за която говори Христос: „Както Аз ви възлюбих, така и вие да любите един другиго.“ Любовта и уважението трябва да вървят ръка за ръка в Църквата, ако тя наистина иска да бъде Христова.
Източник: Блог на Йоан Бурдин
