Християнство.бг
Анета Стоянова, Дилян Николчев
Въпроса за употребата на главни и малки букви можем да определим като един от проблемните моменти в българския правопис, тъй като езиковата практика ясно показва отклонения от нормата. Дали става дума за непознаване на кодификацията, трудности при възприемането ѝ или несъгласие с нея, е тема за сериозен размисъл, тъй като резултатът е тревожно отдалечаване от общовалидните правила.
Ние, авторите на това изложение, сме специалист българист и специалист богослов. В съвместната си работа установихме, че въпросът за употребата на главни и малки букви е особено проблемен в съдържащата богословска лексика литература, тъй като за нея е характерно не само познатото отклонение от нормата, отнасяща се до този аспект на правописа, но и липсата на кодификация, която да регламентира и стабилизира нормата в самата богословска писмена реч.
В литературата с богословска тематика употребата на главни букви показва честота и значение, каквито няма в друга сфера на обществения ни живот. Православната вяра за народа ни има толкова древна история, колкото и писмеността ни и игнорирането на връзката между богословската писмена традиция и установените правила за писмената реч би било напълно несъстоятелно. В действителност обаче това игнориране е факт, защото в Академичния Официален правописен речник на българския език (София, 2012) – изразител на последните кодификаторски решения, можем да открием само два параграфа по този правописен проблем в богословската лексика, включващи единствено указания за изписването на думите, отнасящи се до Бог, и на съществителните имена Бог и Господ във фразеологични съчетания. Кодификаторите не отчитат два съществени фактора за богословската литература: първо, в нея има установена традиция за изписването на имената с главни букви, която не може да бъде подчинена на общовалидните езикови правила, и второ, употребата на главна буква е свързана с богословския смисъл на думите. Според нас е наложително кодификаторите да се запознаят с богословската писмена традиция и към общовалидните правила за употребата на главни и малки букви да съставят приложение с уточнения за богословските текстове, тъй като нуждата от подобно помощно средство за автори и редактори е повече от очевидна.
С цел да обърнем вниманието на създаващите текстове с богословска лексика и на регламентиращите българския правопис върху нормата и нуждата от поддържането на нейната единност, ще погледнем на църковната терминология от четири различни гледни точки: ще представим положения в богословската традиция, които невинаги отговарят на общите правописни правила: ще изясним богословския смисъл, който определя изписването с главни и с малки букви: ще напомним за религиозните чувства, които са игнорирани при оформянето на общите правописни правила, ще направим определени уточнения относно българската православна писмена традиция. Случаите на употреба на главни и малки букви в богословската литература са от разнообразен характер и тук ще систематизираме в групи само най-основните от тях.
I. За употребата на главни и малки букви според богословската традиция в изписването
Според първото от двете правила в Официалния правописен речник отнасящи се до изписването на думите за Бог, това са съществителни, прилагателни имена и местоимения и те се пишат с главна буква. Примерите са: Ти, Който, Спасител, Син Божи, Богочовек, Му, Светият Дух, Светата Троица [ОПРБЕ 2012:49]. Това правило отразява положението по конкретния въпрос в богословската писмена традиция, според която за православните християни изписването на Бог с главна буква е и свидетелство, и потвърждаване на вярата в Бог, Който е абсолютната пълнота на битието и най-висша ценност, тоест „нещо“, което съществува, нужно е и трябва да съществува: всяко друго битие произтича от Неговото, съществува според волята Му и е включено в Божия промислителен план. С други думи, изписването на Бог с главна буква за православните християни не е правописна необходимост, а е въпрос на личен религиозен опит, изграден върху вярата в Бога. По накратко изброените причини местоименията Него, Неговото, Му, които са производни на значението Бог, също се изписват с главна буква, защото става дума за Бог и Божия промислителен план, има се предвид нещо, което изхожда от Него, тоест от Бог. Същото се отнася и до изписването на думите Месия и Спасителя – винаги с главна буква, тъй като в православната религиозна традиция Месия е Спасителя Ииcyc. С главна буква се изписват и съществителните и прилагателните имена, употребявани при именуването на Бог/Господ и Божията Майка: Бог Господ, Господ Вседържител, Син Божи, Бог Истинен (тоест Истински), Богомладенец, Пресветая Богородица, Дева Мария, Благодатная Мария (църковнославянски език).
Връзка с общовалидните правописни правила има и изписването на съществителното име църква в богословската литература: когато с църква се отбелязва богослужебната сграда, храмът, тогава думата се изписва с малка буква. Във всички случаи обаче за изписването на този тип съществителни имена в богословската книжнина определящ е православният богословски смисъл, вложен в тях. Така например църква се изписва с главна буква, когато православните имат предвид общностния си живот в името на Бога: това е Божията Църква, в съкратена форма – Църква/Църквата, която е творение и духовно тяло на Христа. В този смисъл Църквата не е просто институция, а е свещена „осветеност“, тоест дар, очистване и освещаване, чрез които православните християни участват в Божествения Живот и се съединяват с трите лица (ипостаси) на Бога – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. Оттук е и основанието с главна буква да се изписват и другите названия, отнасящи се до Църквата като цяло: Светата Църква, Тяло Христово.
В словосъчетанието поместна църква/поместни църкви обаче и двете съставки се изписват с малка буква, еклисиологичното обяснение за което е, че съществува само една Църква, но тя може да се осъществява и въплъщава на различни места – в Коринт, в Галатия, в Иерусалим, в България, в Русия и прочее, тоест поместна е само географско определение за Църквата.
По православна традиция названията на манастирите се изписват с главна буква на всяка от съставките им, например: Света Гора Атон, Почаевска Успенска Лавра. Когато обаче името на манастира се състои от название за географско понятие, свързано с нахождението на манастира, и от съществителното име манастир, с главна буква се пише само първата съставка: Троянски манастир, Рилски манастир, Светогорски манастир. С главна буква на всяка съставка се изписват наименованията на храмовете: Успение Пресвятая Богородици (църковнославянски език), Животворящий Кръст.
В разрез с общовалидните правописни правила, но според установената богословска традиция словосъчетанието Светият Синод се изписва с главни букви на двете думи, тъй като с него се назовава най-висшия ръководен орган в поместната църква – събранието от епископи, облечени в административна власт да управляват. С малка буква обаче се изписва синодален в изразите синодални архиереи, синодална палата, синодална книжарница и прочее.
Съществителното име митрополия не е собствено и по правило и традиция се изписва с малка буква. Но когато е предхождано от прилагателно име, което прави от цялото съчетание съществително собствено име, началната буква е главна: Софийска митрополия.
Съществителните имена патриарх, предстоятел, екзарх, митрополит, архиерей, епископ се изписват с малка буква. Когато обаче те влизат в състава на съществително собствено име, началната буква на съчетанието е главна: Български патриарх, Софийски митрополит, Патриарх Евтимий.
В Официалния правописен речник се казва, че при титулуване на висши държавни и църковни служители и членове на монархически фамилии и династии съществителните нарицателни имена по стилистически причини се изписват с главна буква. Сред примерите са: Негово Светейшество, Негово Високопреосвещенство, Ваше Преосвещенство [ОПРБЕ 2012:49]. По този въпрос общовалидните правописни правила са съобразени с богословската традиция.
С главни букви се изписват всички съставки на имената на църковните празници: Рождество Христово, Пасха (Великден), Святая Пасха-църковнославянски език, Рождество Пресветая Богородици-църковнославянски език, Петдесетница, Обрезание Господне-църковнославянски език, Възнесение Господне, Покров Пресвятая Богородици-църковнославянски език и други. Но когато изразът не представлява название на светителски празник и се въвежда със съществителното нарицателно име честване, респективно с глагола честваме, изразът започва с малка буква, например: честване паметта на св. пр. (пророк) Илия, честваме паметта на свещеномъченик Ермоген и други.
Винаги главна е само началната буква на съставните имена на постите и православния цикъл от празници, например: Рождественски пости, Богородични пости, Петров пост, Велики пост и други.
Същото се отнася и до тези словосъчетания, в които присъства думата седмица – първата им съставка се пише с главна буква, а втората – с малка: Светла седмица, Страстна седмица и други. Тук обаче трябва да се обърне специално внимание на изписването на дните на Светлата и на дните на Страстната седмица, защото, докато дните на Светлата седмица се изписват по същия начин – с главна буква на първата съставка и с малка буква на втората съставка, то дните на Страстната седмица се изписват с главна буква и на двете съставки. Така например дни на Светлата седмица са Светъл понеделник, Светъл вторник, а дни от Страстната седмица са Велики Понеделник, Велика Сряда и така нататък.
II. За употребата на главни и малки букви, продиктувана от богословския смисъл на думите
Православните християни в диоцеза на Българската православна църква-Българска Патриаршия изписват с главни букви двете съставки на словосъчетанията Стар Завет и Нов Завет. Тъй като коректорската практика следва общовалидните езикови правила, тя налага първата съставка стар/нов да се изписва с главна буква, а втората съставка завет е малка. За православните християни обаче водеща в случая е думата завет – това е прекият завет (завещанието) към хората, даден от Бога. Така веровото значение се отразява на изписването с главна буква и на названията на книгите от Свещеното Писание – в цялост на Светата Библия и в частност на отделните книги или части от нея Битие, Изход, Книга Иов (по синодалния превод е Иов, а не Йов), но и Първо послание на апостол Павел, Песен на песните, Втора книга Царства и други.
Уточнения трябва да се направят и за изписването на съществителното име евангелие (от благовестие). Когато с него се назовава Евангелието като обособен корпус от Библията, който се състои от общо четири книги от четирима евангелисти – Матей, Марк, Лука и Йоан, думата се пише с главна буква: Евангелието. С главна буква изписваме името на всяко от четирите евангелия: Евангелие от Матей, Евангелие от Марк, Евангелие от Лука, Евангелие от Йоан. Евангелие се изписва с малка буква, когато става дума за така наречените апокрифни евангелия, тоест тези извън Свещеното Писание, непризнати от Църквата, например: евангелие от Петър, евангелие от Мария, евангелие от Варава, евангелие от Никодим. С малка буква се изписва съществителното име евангелие и когато обозначава някой от преписите на четирите евангелия, датиращи от времето след IX-ти век и имащи стойността на исторически паметници, например: евангелието на Иван-Александър, Зографското евангелие, Видинското евангелие (четвероевангелие).
Изписването с главна буква се отнася и за названията на богослужебните книги, използвани по време на църковните богослужения: Служебник, Требник, Цветен Триод, Постен Триод и други.
Според православната традиция с главна буква се изписват и названията, отнасящи се до Господния Кръст (на който е разпнат Господ Иисус Христос): Кръст Христов, Животворящий Кръст (църковнославянски език) и други. Когато обаче значението на думата кръст е различно от това на Голготския Кръст, кръст се изписва с малка буква, например: кръст с украшения, напрестолен кръст и други.
С главна буква се изписват и названията, отнасящи се до ангелските чинове Ангели, Архангели, словосъчетанията Ангел Хранител, Небесни Сили, както и Небесно войнство. По отношение обаче на светителския чин в Православната църква има утвърдена традиция названията да се изписват с малки букви, например: светители, мъченици, апостоли, преподобни. С малка буква се изписват съответно и съкращенията в названията св. an. Павел, св. Иван Рилски, св. Николай (Мирликийски) Чудотворец и други.
За литургическата терминология трябва да се знае следното: съществителното име литургия се изписва с главна буква, а когато пред него стои прилагателно име, главната буква се изтегля в абсолютното начало на словосъчетанието, например: Божествена литургия. Преждеосвещена литургия. Съществителните имена тяло и кръв в словосъчетанието приемането на Тяло и Кръв Христови по време на Литургията винаги се изписват с главни букви. Съществителното име служба в значение на съответната богослужебна прослава на даден светец също се изписва с главна буква, например: Служба на св. Николай Чудотворец, Служба на св. Иван Рилски, Служба на св. Климент Охридски. И тъй като църковните тайнства са свещенодействия, установени от Бога, чрез които се измолват над вярващите благодатните дарове на Светия Дух, в православната писмена традиция е прието всички съставки на названията за църковните тайнства да се изписват с главни букви: Тайнство Евхаристия, Тайнство Свещенство, Тайнство Брак и така нататък. Изписването на названията на различни части или принадлежности на храма е с малка буква, например: трапеза, притвор, олтар, абсида. С малка буква се изписват и названията на всички свещени одежди и свещени съсъди и утвари: копие, лъжичка, гъба и други. Изключения са Царски двери, Потир, Света Плащеница и други.
III. За употребата на главни букви като изразител на религиозни чувства
Според второто правило в Официалния правописен речник във фразеологични съчетания съществителните имена Бог и Господ се пишат с малка буква. Примерите са: не дай боже, пази боже, един господ знае, слава богу, боже мой, за бога [ОПРБЕ 2012:49]. Фразеологизмите са присъщи най-вече на разговорната реч, тоест речта, която всеки от нас употребява в ежедневието си и може да се предположи, че изписването на думата Бог в тях с малка буква е знак за нисък стил на изразяване. Това решение обаче влиза в сериозен конфликт с богословската писмена традиция, където този знак за принизяване на стила няма място. Изписването на названията за Бог с малка буква се възприема от вярващите като демонстрация на атеистична нагласа или като израз на отрицание по други причини. Или казано с точните думи, изписването на названията за Бог с малка буква е оскърбление на религиозните чувства на православните вярващи. Ако подходим с нужната сериозност към проблема, ще достигнем до връзката между случаите на употреба на названието Бог с малка буква според правилото, регламентирано в Официалния правописен речник, и известната на всички ни заповед, дадена от Бог на човеците: „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог, защото Господ няма да остави ненаказан оногова, който изговаря името Му напразно“ (Изход 20:7; срв. Второзаконие 5:11).
IV. Още някои уточнения за употребата на главни и малки букви в православната писмена традиция в България
Дотук споделихме най-основните примери из лексиката в българската богословска литература, които трябва да насочат изследователския поглед към случаите, следващи установената традиция в изписването с главни и малки букви и невинаги отговарящи на общовалидните езикови правила. Необходимо е обаче да се направи уточнението, че между поместните православни църкви съществуват разминавания в два аспекта в употребата на главни и малки букви: първо, при църковните титли и обръщенията, и второ, при названията на отделните поместни църкви и религиозните обединения и деноминации извън Православната църква. Това се вижда ясно при сравнението на изписването на названията на Българската и на Руската православна църква, тъй като в названието на български език само първата съставка е с главна буква, а в названието на руски всички съставки са с главна буква: Българска православна църква и Русская Православная Церковъ.
Изписването на названията на инославните църкви или християнски деноминации според установената православна традиция в България става с главна буква на прилагателното име пред изписаното с малка буква съществително име църква: Римо-католическа църква/Католическа църква, Методистка църква, Лютеранска църква. В публикации от автори с крайни (зилотски) православни възгледи, непризнаващи Католическата църква, както и протестантските църкви, прилагателните имена пред думата църква биват изписвани с малка буква. Обратно, според руската православна писмена традиция и двете съставки на названията се изписват с главна буква: Римо-Католическа Църква/Католическа Църква, Методистка Църква, Лютеранска Църква и прочее.
С настоящото изложение изтъкнахме това, че употребата на главни и малки букви в областта на богословската ни лексика е сериозен правописен проблем, нуждаещ се от своевременни решения. В българското църковно и богословско пространство обаче чакат своето решение и терминологични проблеми от еклисиологично-каноничен характер. Такива са подмяната на богословски издържаното название на Православната ни църква с официалното название Българска православна църква, подмяната на определението за патриарха Блаженство/Блажени с канонично неиздържаното Светейшество/Светейши, приписването на главенството на Цървата на българския патриарх чрез определянето му за глава вместо за предстоятел на Църквата. На вид правописен, но също свързан с богословското значение на названията е въпросът с неустановеното в езиковата практика изписване на имена като Иисус/Исус, Авраам/Аврам и други.
Бихме искали нашите заключителни думи да се възприемат като призив да се отдаде нужното внимание на проблемите в българската богословска лексика. Ние смятаме, че затова трябва да се ангажират, от една страна, Светият Синод на Българската православна църква-Българска Патриаршия и представителите на академичната богословска наука, и от друга, филолози, езиковеди, кодификатори. Както посочихме, изписването с главни/малки букви е само аспект от темата за езиковите „травми“ при употребата на богословски понятия и затова намираме за наложително двете заинтересовани страни да съставят комисии и да организират експертни срещи, на които да се обсъдят тези богословско-езиковедски въпроси и да се изготви аргументиран проектодокумент с правописни правила, обхващащи всички аспекти на употребата на богословската терминология. Само с общи усилия коментираните тук езикови проблеми биха могли да достигнат до официално регламентиране, което да обоснове задължителността на нормата, и с това да се създадат условия за появата на все повече текстове на богословска тематика с единни в коректността си съдържание и форма.
————
Цитирана литература
Братанов 2001а: Братанов, И. За правописа на името Иисус. – В: Духовна култура. 2001, №4, с. 12-16.
Братанов 20016: Братанов, И. Относно правописа на свещените имена. – В: Духовна култура, 2001, № 9, с. 1-5.
Братанов 2002: Братанов, И. За значението на евангелските заглавия. – В: Духовна култура, 2002, № 10, с. 7-16.
Братанов 2003: Братанов, И. Богословие и славянска филология. – В: Духовна култура, 2003, № 4, с. 3-12.
Димитров 2010: Димитров, Ив. Грамотност и правопис (12 юли 2010 г.). 10 септември 2018 <https://dveri.bg/kquy6 >.
Живов 2002: Живов. В. Светостта. Кратък речник на агиографските термини. София: Славика, 2002.
Коев, Киров 2000: Коев. Т. Д. Киров. Кратка богословска енциклопедия. София: Булвест 2000, 2000.
Коев, Бакалов 2001: Коев, Т, Г. Бакалов. Християнски справочник. София: Анубис, 2001.
Николова 2002: Николова. Н. Правопис на имената на някои религиозни лица и понятия. -В: 200 години свети Райко Шуменски. Шумен, 2002, с. 63-69.
Николчев 2013: Николчев, Д. За терминологичните и езикови травми в българското църковно и богословско пространство: еклисиологично-канонични проблеми. – В: Теология и социум. Съвременни перспективи. София, 2013. с. 348-366.
ОПРБЕ 2012: Официален правописен речник на българския език. София: Просвета. 2012.
Прописная-строчная. Словарь православной церковной лексики. 11 септември 2018 https://lib.pravmir.ru/library/readbook/125
Слово „бог“ с большой или с маленькой букви? 11 септември 2018 https://lib.pravmir.ru/library/readbook/125
Шиваров. Вълчанов 1993: Шиваров. Н.. Сл. Вълчанов. Вечното в двата библейски завета (Сборник с материали по библеистика). Велико Търново: Слово, 1993.
Шиваров, съставител, 1995: Речник на библейските символи. Съставител Н. Шиваров. София: Нов човек, 1995.
_________________________________
Източник: Блог на Драган Бачев
