Eлисавета Георгиева
Въпросът за употребата на родния съвременен език в Църквата в светлината на делото на светите Кирил и Методий
Един от доводите на противниците на превода на църковнославянските текстове на съвременен български език е, че църковнославянският език е свещен, а съвременният български език е несъвършен, за да предаде дълбокия смисъл на богослужебните текстове.
Отговорът на това твърдение се крие в евангелски думи, които светите братя първо превеждат от гръцки на старобългарски – „И Словото стана плът и живя между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина….“
Божият Син не се погнуси да се облече в човешка плът. Това е толкова парадоксално, че в древността е имало християни, които настоявали, че Христос е взел плътта си от звездите и веществата на небесния свят.
Така и сега по подобен начин някои настояват, че богослужебните текстове не бива да се превеждат на несъвършения съвременен български език.
Езикът не е нищо повече от педагогическо средство, което Евангелието ползва, за да влезе в разговор с някой народ.
Мисията на Църквата е да посее думите на Евангелието като семето, което е хвърлено в грубата земя на народа с елементите, от които е изградена – езикови, културни, душевни, емоционални.
Бог е силен да преумножи и произведе обилни плодове за вечно спасение.
Св. ап. Павел пише на коринтяните „…но нашата способност е от Бога, Който ни и направи способни като служители на един нов завет, – не на буквата, но на духа; защото буквата убива, а духът оживотворява.“ (2 Кор.3:6); „А Господ е Духът; и където е Господният Дух, там е свобода.“ (2 Кор.3:17).
Свободата на всеки народ да служи на родния си език е част от тази свобода, към която сме призвани.
