Християнство.бг
Мълчаливата Църква не е непременно единна Църква. Понякога тя е просто уплашена и вътрешно разделена общност. Здравата църковна общност не се страхува от истината. Тя знае, че истината не може да навреди на Христос, а само на нашите илюзии, интереси и лъжливо изградени авторитети.
Във всяка здрава общност трябва да съществува способност за самокритично преосмисляне. Това се отнася за държавата, за обществото, за институциите, но още повече за Църквата, която е призвана не само да проповядва Истината, но и видимо да свидетелства за нея.
Критиката в Църквата не означава нападение срещу Църквата. Когато е искрена, аргументирана и произтича от грижа за нейното благо, тя може да помогне за поправяне на грешки и предотвратяване на по-големи съблазни. Мълчанието пред неправдата, своеволието, злоупотребите и отклонението от православното предание не винаги е смирение. Понякога мълчанието е просто страх, безразличие или погрешно разбрано послушание.
Необходимо е да съществува критично съзнание сред вярващия народ, защото и клирът, независимо от своето служение, е съставен от хора. Свещеническият сан не отменя човешката слабост, нито автоматично освобождава човека от страстите, суетата, политическите влияния, материалните интереси или погрешните преценки. Именно затова клирът не бива да пренебрегва гласа на вярващите. Още по-малко трябва важни решения да се вземат тайно, без обяснение, без отговорност и без уважение към църковната общност.
Църквата не е частна собственост на епископи и свещеници. Тя е Тяло Христово, в което всеки член има своето място, своята отговорност и своето достойнство. Това, разбира се, не означава, че Църквата трябва да се управлява като политическа партия, неправителствена организация или парламент. Не означава и че всяко лично недоволство трябва да се превръща в публичен бунт. Но означава, че църковната власт не може да бъде лишена от отговорност, а вярващият народ не бива да бъде свеждан до пасивна публика, чиято единствена задача е да мълчи, да плаща и да одобрява.
Най-опасното е, че разочарованите вярващи често изобщо не се оплакват. Те не организират протести, не пишат заявления и не влизат в публични конфликти. Те просто тихо се оттеглят. Престават да идват на богослуженията. Отдалечават се от енорийската общност. Губят доверие в духовенството. Понякога напускат и самата Църква, носейки със себе си болката, че именно там, където са търсили изцеление, са били допълнително наранени.
Когато един вярващ публично говори за проблем, той често е само видимият глас на десетки други, които вече са си отишли в мълчание. Затова конструктивната критика не бива веднага да бъде обявявана за враждебност, разкол или нападение срещу Църквата.
Коментарът е под псевдонима Т.А. в Religija.mk
