Щелян Димов
Проф. Ламброс Сконцос
Първата неделя на Великия пост е посветена на големия празник на нашето православие. Църквата празнува с цялото си великолепие, като основната характеристика на празника е шествието на светите икони и четенето на синодика на VII Вселенски събор във всички църкви.
Отците на нашата Църква определиха този ден да се чества в памет на прекратяването на иконоборството и окончателното възстановяване на светите икони от благочестивата царица на Византия Теодора (по-късно светица на нашата Църква).
Иконоборческият спор (726-843 г.) е тъжен етап от църковната история, който нанася невъобразими щети на тялото на Църквата. Но от него произлезе нещо положително – формирането на богословието на светите икони, което по същество е продължение и развитие на христологичната доктрина.
Проблемът с иконоборството е причинен от фактори извън православието. Юдаизмът и ислямът смятат иконографията за идолопоклонство и като цяло хората от Близкия изток ненавиждат изкуството на иконата, така че този манталитет е преминал в техните религии. И обратното – елинизмът1, като най-благородният израз на световната цивилизация, не само приема иконографията, но я издига и до висше изкуство.
Християнството в неговата ортодоксална форма, както е известно, отхвърли предразсъдъците от миналото и възприе всяка ценност, която насърчава човешката личност.
Класическата култура предостави безброй елементи, полезни за новата вяра. Можем да кажем, че тя в своя първоначален вид се трансформира в християнството и по-точно в православието. Несравнимото емблематично класическо изкуство е прието от Църквата и използвано за нейното пастирско служение. Иконата от времето на катакомбите до днес действа като книга за неуките хора в храмовете.
За да бъде това в съответствие с богословието на нашата Църква, отците внимателно са формулирали учение в съответствие с библейските императиви. Разбира се, Старият завет изрично забранява поклонението на образи – идоли на Бога (Изх. 20:4), но дотогава Бог е бил непознат за хората и затова те са заменили поклонението на Бога с идоли и други изображения. Това поклонение е забранено от Стария завет.
В Новия завет, в ерата на благодатта, Бог става човек в лицето на Христос, „И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца“ (Йоан 1:14).
Видяхме Го, чухме Го и ръцете ни го пипнаха2 (1 Йоан 1:1), „Но ние, с открито лице, отразяваме славата Господня“3 (I.Damascus PG 94,1328). Заради Неговото действително въплъщение Го разглеждаме като съвършен човек, както и като съвършен Бог, следователно като истински човек Той дори може да бъде изобразен. Иначе да не признаем Неговия образ означава да не признаем истинското Му въплъщение.
Великите отци и учители на нашата Църква, изпъкнали сред пламъка на иконоборството, формулираха православното учение с внимание и благоговение.
Поклонението пред светия образ на Христос и другите свети личности на християнството не е идолопоклонство, каквото беше обвинението на иконоборците, а почитта е отправена към изобразения човек, тъй като „честта, отдавана на образа преминава върху първообраза“ (Μ. Βασίλειος, РG 32,149 ) и „Ние се покланяме на изображения, но не като предлагаме поклонение на материята, а на тези, които са изобразени“ (Ι. Δαμασκ., PG 94 1356).
Благословението и благодатта, които вярващият получава от почитането на светите изображения, се дават от живия свят човек, а не от материята на изображението.
От иконата има и огромна пастирска полза. Един образ (според познатия израз) струва колкото хиляда думи. Това означава, че църковната иконография дава възможност на вярващите да станат участници в съзерцаване на високите духовни измерения на божественото.
Иконоборческите принципи от иконоборческия период за съжаление впоследствие са възприети от различни еретически групи и оцеляват до днес. Различните протестантски групи [например] имат за основен принцип липсата на икони и се борят яростно срещу нашето православие, което приема почитането на светите лица на нашата вяра чрез светите икони.
Ние отговаряме на съвременните иконоборци, че нашата света съборна Църква е определила точно границите между истината и заблудата. Внимателният прочит на синодика от VII Вселенски събор, който се чете в църквите в Неделята на Православието, затвърждава библейската истина и дава убедителен отговор на критиците на нашата Църква.
Иконоборството е отвращение към материята, следствие от еретическите манихейски вярвания, които за съжаление са преминали в ученията на много еретически групи, както и на нашите съвременни протестанти.
Но реставрацията на светите икони е важна не само за Църквата, но и за световната култура. Монолитното религиозно иконоборство несъмнено имаше отрицателни последици зможеа насърчаването на красотата в изобразителното изкуство. Образът и всъщност религиозното изображение е ключов елемент от световната култура. Световното културно наследство може да покаже произведения на религиозната живопис с неоценима художествена стойност. Най-важните паметници–храмове в света са пълни с несравними постижения, а големите музеи показват образците на религиозното изкуство.
Световният интерес към православната иконография е известен на всички, поради което изложбите се организират с голям успех. Можем да си представим какви биха били резултатите, ако иконоборците бяха надделели във Византия. Нямаше да имаме възможност да се възхищаваме на тези съкровища, които за нас, православните, са преизпълнението на вярата на непреходните свети иконописци.
В края на краищата иконографията за нашето православие не беше еднозначна художествена проява, а дълбоко мистична дейност на иконографа, който рисува в пост и молитва! !Изучавайки внимателно и „Синодика“, който се чете на този велик ден в храмовете, по време на литийния чин със светите икони, можем ясно да видим загрижеността на отците от Седмия вселенски събор за очистването на вярата на Църквата от разпространяващите се идеи от миналото, които някои смесват с нейното учение, така че объркването да надделее сред вярващите. Разбира се, тази тема е голяма и не може да бъде разгледана в един абзац на тази статия.
Някои, в последните години, които обичат да се правят на „елинисти“, остро критикуват „условията“ на Седмия вселенски събор, че уж чрез тях… се хули елинизма. Те обаче не си правят труда да проучат противоречията и архаичността на тези становища, въпреки че някои от тях са формулирани от изтъкнати мъдреци и писатели на древна Гърция. Например платоновите идеи за предсъществуването на душите, които са първите (по-голямата част), другите древни мъдреци ги отхвърлиха (напр. софисти, епикурейци и др.).
Или дори възгледът на някои други мъдреци, които учеха за вечността на материалния свят, който също беше отхвърлен от много други мъдреци, подобно на неоплатониците, защото е в крещящо противоречие с „Единото“, първичния принцип на света!
Така че, след като тези теории са били отхвърлени от други мъдреци на древна Гърция, защо трябва да ги приеме Църквата, за която тези доктрини са в противоречие с нейното учение?
В този случай истински и дори нещастни насилници са онези, които проклинат с добре познатата психопатологична истерия вярата на милиони млади гърци, които, въпреки своите насилници, преживяват класическия идеал може би по-автентично от тях!
Противно на всички мъдри иконоборци, ние, като православни християни, участваме в истината и в същото време, като гърци, участваме в красивото.
––––––––––––––––––
Източник: Η σημασία των Ιερών Εικόνων στην Ελληνορθόδοξη παράδοση
Превод: Щелян Димов
Текстът е публикуван със съкращения.
––––––––––––––––––––
- Под „елинизъм“ и „елинска култура“ в текста може да се разбира класическа култура и изкуство. Бел. ред. ↩︎
- „Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота“ (1 Йоан 1:1). Бел. ред. ↩︎
- „А ние всички с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен“ (2 Кор. 3:18). Бел. ред. ↩︎
