Зора на тайнствения ден

Ставрофорен ик. Александър Лашков

Бих искал днес, когато празнуваме Успението на Божи­ята майка, да разлистим страниците на Свещеното Пре­дание и да си припомним някои от по-важните факти и събития от нейния живот. Не се изненадвайте, че казвам: „празнуваме Успението”. Знаем, че „успение” на църковнославянски буквално означава „заспиване, смърт”. В църковната традиция обаче тази дума е придобила смисъл на блажено заспиване, мир, успокоение, радост. Църквата празнува Успението Богородично тържествено и радост­но; всички песнопения на днешния ден приканват към веселие и ликуване, а не към скръб и сълзи. Защото ние честваме не смъртта на Светата Дева, а минаването й във вечния живот; възкресението и възнесението й; срещата й с нейния Син и наш Бог и влизането й в божествения Му Чертог, за да стане вечна молитвена ходатайка за всички грешни люде по света.

Как ли е изглеждала Божията майка, какъв е бил външ­ният й вид? Св. Епифаний Кипърски (IV в.) и църковният историк Никифор Калист (ХIV в.) са записали в творения­та си това, което устно се е предавало и грижливо е пазе­но от векове. Св. Дева била със среден (малко над среден) ръст. Косите й били златисти, очите – ясни, с маслинени зеници; веждите й – леко дъгообразни и умерено черни, носът – продълговат. Устата й била като цвят на роза; ли­цето – леко издължено, с цвят на чисто пшеничено зърно. Ръцете и пръстите й били умерено дълги, а цялата й осанка – пленително красива. Св. Богородица се обличала просто и скромно, спретнато и чисто; разговаряла привет­ливо и дружелюбно и никога не се гневяла. Лицето, дейст­вията и походката й излъчвали мир и благодат.

Св. Игнатий Богоносец, ученик на св. евангелист Йоан Богослов и епископ Антиохийски, пише за нея, че никога не се смеела на глас, но винаги била ведра, усмихната и весела. Не се огорчавала и не изпадала в униние в теж­ки моменти; не се сърдела на тези, които я оскърбявали, а дори гледала да им помага. На бедните и нуждаещите се била винаги в помощ. Хора, които са я виждали, разказват, че в нейната личност се сливат ангелското и човешкото.

Св. Дионисий Ареопагит, ученик на св. апостол Павел, описва впечатленията си от Богоматер по следния начин: „Когато бях въведен пред лицето на богообразната, най-светла Дева, обля ме отвътре и отвън такава голяма, без­мерна божествена светлина и се разля около мен такова дивно благоухание от различни аромати, че нито немощ­ното ми тяло, нито духът ми бяха в състояние да понесат тия велики и дивни знамения на вечното блаженство и сла­ва. Човешкият дух не може да си представи слава и чест, по-високи от това блаженство, което вкусих тогава аз, не­достойният, но удостоен по милосърдие и блажен по-висо­ко от всяко понятие!”

След Възнесението на Христос св. Богородица била неотлъчно с апостолите. С тях приела и Св. Дух на пър­вата християнска Петдесетница. Когато светите апостоли хвърлили жребий, за да си разпределят пределите за благовестничество, св. Богородица пожелала и тя да тръгне на път. На св. Йоан Богослов се паднало да проповядва в гр. Ефес, Мала Азия. Св. Дева го последвала и скоро Ефес се превърнал във втори Йерусалим. От всички краища се стичали хора, за да видят и чуят Божията майка.

За да участва в апостолския събор, Богоматер отново се върнала със св. Йоан в Йерусалим. От тук двамата тръг­нали с кораб за остров Кипър, където епископ бил възкресеният от Христос Лазар. Но буря завлякла кораба към пристанището на Атон. Островът много се харесал на Бо­жията майка. Двамата с ап. Йоан се отдали на проповед и благовестие и основали няколко църковни общини. Когато Богородица трябвало да отплава за о. Кипър и се сбогува­ла с местните християни, тя изрекла паметни думи: „Това място ще бъде мое жребие, дадено ми от моя Син и Бог … на това място Божията милост никога няма да оскъднее: аз ще му бъда застъпница и топла ходатайка пред Бога!” Така островът започнал още оттогава да се нарича Св. Гора и „Жребие на Божията майка”.

Като минали през Кипър и се видели с епископ Лазар, Дева Мария и св. Йоан Богослов се върнали в Йерусалим.

Минали години; дошла и старостта. Веднъж, когато се молела на Елеонската планина, пред Богородица застанал архистратиг Гавриил и й съобщил, че е дошъл краят на земните й дни. Тя силно се възрадвала, че най-после ще види своя Син в небесната Му слава.

Преди смъртта си Богородица пожелала да се види с учениците на своя Син – светите апостоли. Според пре­данието, понесени на облаци, всички с изключение на св. апостол Тома, се озовали около одъра й. Божията майка ги разпитала за апостолстването им и ги благословила. След блаженото й заспиване тялото й било положено, според обичая, в пещерен гроб. На третия ден от Успението прис­тигнал и апостол Тома. Той дълбоко съжалил, че не могъл като другите апостоли да се види за последно с Божията майка и да вземе благословията й. Изпълнени със съчувст­вие, апостолите решили да отвалят камъка и да отворят гроба, за да може и апостол Тома да отдаде последна почит на св. Дева. Отворили гроба и той се оказал празен. По чудесен начин на всички било дадено да разберат, че св. Богородица е възкръснала и като своя Син се е възнесла на небето. От където, окъпана в светлина и слава, гледа на света със своята дивна майчина усмивка, закриля го и го благославя.

Смисълът на днешното събитие – Успението на Божия­та майка – най-добре е предаден в иконата на празника, на която всички се поклонихме и всички целунахме. Видя­хте я добре, нали? Св. Богородица е изобразена мъртва на смъртното легло. Край нея стоят светите апостоли, а над нея – Христос, държащ в ръцете си Своята Майка, жива и съединена с Него завинаги. Така ние виждаме чудните последствия от тази смърт: вместо раздяла – съединение; вместо тъга – радост; вместо смърт – живот. Затова и св. Църква пее на този ден на св. Богородица: „След раждане­то – Дева, и след смъртта – жива.”

Ще завърша с думите на свещеник Александър Шмеман, който, проповядвайки на днешния празник, между другото казва: „Спомням си словата на една от най-дъл­боките и прекрасни молитви към Дева Мария. Молитва, в която тя е наречена „зора на тайнствения ден”. „Радвай се, зора на тайнствения ден!” Сякаш наистина светлина от тази зора строи от празника Успение, сякаш съзерцавайки тази смърт, стоейки при този смъртен одър, ние разбира­ме, че няма вече смърт, че самото умиране на човека е станало акт на живота, влизане в големия живот … тази, която цялата се бе отдала на Христос, която Го бе възлюбила до краен предел, Той посреща при тези светли двери на умирането – и ето смъртта става радостна среща, и ето, животът побеждава, и ето, над всички се възцарява радост и любов. Тя – Мария, Дева, Майка – една от нас.”

15 август 2007 г.

Източник: Блог на отец Александър Лашков