Ренета Трифонова
По повод представянето на първите два тома на богословската четирилогия „Онтология на любовта“ по време на юбилейната конференция за 30-годишнината на църква „Живот в Слава“ в Стара Загора, пастор Никола Димитров разговаря с нейния основател пастор Иво Койчев за дългия път, който стои зад написването на книгата.
Разговорът поставя в центъра Бога като Троица и любовта като свързана със самото Божие битие реалност, но засяга и въпроси за свободата, спасението, Църквата и предизвикателствата пред съвременното християнство. Иво Койчев разказва откровено за годините на богословско търсене и за преосмислянето на редица свои убеждения, включително чрез срещата с богатството на православната и католическата традиция и със свидетелството на църковните отци:
„Православното богословие ми помогна да преоткрия дълбочината на тринитарния догмат, значението на църковните отци, тайнството и живата приемственост на Църквата. Католическата традиция ми показа силата на социалната ангажираност, служението към слабите, бедните, отхвърлените и маргинализираните. Протестантството продължава да ме вдъхновява със своята жива проповед, с очакването за действието на Светия Дух, с духовните дарби, с личната изповед на вярата и с динамиката на църковното събрание.
Затова понякога казвам нещо, което може да прозвучи провокативно: богословски съм православен, социално ангажиран съм католик, а харизматично настроен съм протестант. Това не означава, че безкритично смесвам три традиции. Означава, че отказвам да затворя Божията истина в една конфесионална система“.
Какво означава да изповядваме Бога като Отец, Син и Свети Дух? Как разбирането ни за Бога определя начина, по който живеем и вярваме? И какво може да се случи, когато човек има смелостта да преосмисли собствената си богословска традиция, без да замества една конфесионална затвореност с друга?
Вижте разговора на Никола Димитров с Иво Койчев за книгата „Онтология на любовта“ – за Троицата, любовта и призива на човека да живее в свободата на любящия Бог.
Интервюто може да гледате и на страницата Life in Glory Church.
– Кога за първи път разбра, че тази книга трябва да бъде написана?
– Не мога да посоча конкретен ден, когато съм решил: „Трябва да напиша тази книга.“ По скоро беше дълъг вътрешен път, в който Бог постепенно ме подготвяше за нещо, което в началото изобщо не можех да видя.
Когато започнах служението си, нямах никакво намерение да ставам писател. Исках да бъда проповедник. Вярвах, че моето призвание е да проповядвам Божието слово и да изграждам Църквата. Докато се изграждах като проповедник, започнах да разбирам, че писането не е просто правене на записки за една проповед. Писането те принуждава да мислиш по ясно, да подреждаш онова, в което вярваш и да осъзнаваш как една истина е свързана с друга. То не просто подобри начина, по който се изразявах. Писането постепенно започна да ме изгражда и като богослов.
Този процес има и болезнена страна. Когато започнеш внимателно да оформяш проповедите и текстовете си, неизбежно достигаш до структурата на собственото си богословие. Започваш да виждаш не само в какво вярваш, но и къде в мисленето ти има противоречия, празнини и непроверени убеждения. Изисква се вътрешна искреност. Трябва да бъдеш готов не само да защитаваш онова, което вече мислиш, а да позволиш на Бога да те коригира. За мен това също е част от ученичеството.
През годините събрах огромно количество записки, проповеди и богословски размишления, но дълго време не чувствах, че трябва да напиша книга. Пред мен стоеше много сериозен въпрос – богословското образование. Разбирах, че не мога да изградя сериозен труд единствено върху личните си преживявания, чувства и духовни впечатления. В нашата харизматична среда много често изречението „Духът ми каза“ се приема като достатъчен аргумент. Аз не отричам водителството на Светия Дух. Но когато личното преживяване пренебрегва Писанието и цялото свидетелство на Църквата през вековете, трябва честно да попитаме кой дух всъщност ни говори.
Така в мен се роди решението да изградя по сериозна богословска основа. Това ми коства години четене, безсънни нощи и огромно вътрешно усилие. Един от най големите ми проблеми беше, че не знаех английски, а голяма част от необходимата литература не беше достъпна на български език. В началото работех с речници и се опитвах сам да превеждам, но това беше изключително бавно и несигурно. Опитах се да уча английски на ниво, което да ми позволи да чета академична литература, но в един момент натоварването стана прекалено голямо.
По късно открих възможностите на машинния превод и пред мен се отвори нов свят. Започнах да работя с огромно количество книги на църковните отци и на съвременни богослови. Тези инструменти не мислеха вместо мен и не ми даваха готови отговори, но ми позволяваха да достигна до мисълта на авторите и да разбера техните аргументи. Така постепенно започнах да изграждам основата на собственото си богословско разбиране.
Именно тогава в мен за първи път се появи истинският копнеж някога да напиша книга. Всъщност много години преди това вече бях получил едно пророческо слово. В началото на моята вяра в църквата дойде Божий служител, който служеше силно пророчески. След събранието той се приближи до мен и ми каза, че вижда в живота ми необикновен призив и че един ден ще пиша книги, които ще вдъхновяват цели поколения. Аз го погледнах и вътрешно си казах: „Тук вече не позна.“ Очевидно обаче човекът беше видял нещо, което аз още не можех да видя.
През годините моята съпруга, пастор Ганка, многократно ме питаше кога най после ще напиша книга. Аз винаги отговарях: „Добре, но за какво да пиша?“ За вярата, за молитвата, за помазанието, за Църквата, за пророческото служение, за евангелизирането? Не исках да напиша книга само защото мога да напиша книга. Не исках да произведа поредния религиозен текст върху позната тема. В мен имаше ясно убеждение, че Бог трябва да ми даде не просто желание да пиша, а истина, която действително трябва да бъде изговорена.
Първото осъзнаване не беше, че вече знам заглавието и съдържанието на „Онтология на любовта“. Първото осъзнаване беше, че писането е част от призива ми и че един ден натрупаното през годините трябва да приеме формата на книга. Каква ще бъде тази книга и коя истина ще застане в нейния център разбрах по късно. Но още тогава вече знаех, че тя няма да се роди от желанието ми да бъда автор, а от необходимостта да остана верен на онова, което Бог изграждаше в мен.
– Имаше ли момент, в който искаше да се откажеш?
– Да. Тези моменти не бяха малко. Да пишеш подобен труд, когато едновременно носиш отговорността за църква, семейство, служение и множество други ангажименти, е изключително трудно. Имаше периоди, в които физически нямах сили, времето не достигаше, а вътрешното напрежение беше толкова голямо, че си задавах въпроса дали изобщо ще успея да продължа.
И все пак в мен оставаше едно постоянно усещане за специално Божие водителство. Не бих го нарекъл просто мотивация. Беше конкретна благодат, която идваше точно там, където моите сили свършваха. Когато немощта ми казваше да спра, в мен оставаше увереността, че Бог е започнал нещо, което не трябва да изоставя по средата.
Един от най тежките моменти беше свързан с поредната важна духовна промяна, през която преминаваше църквата. Всяка истинска промяна разкрива не само нови възможности, но и натрупани напрежения, страхове и съпротиви. Проблемите, които възникнаха тогава, ме доведоха почти до отказване. Не само от писането, а до вътрешното усещане, че тежестта е станала прекалено голяма.
Точно в този период в мен силно прозвучаха думите от Исус Навин 1:8–9, където Бог призовава Исус Навин да бъде силен, смел и постоянен в словото. Те ми напомниха, че смелостта не означава да не изпитваш страх или слабост. Смелостта означава да продължиш, защото знаеш Кой те е призовал.
Другият текст беше от Йоан 6. След като мнозина се оттеглиха и престанаха да следват Христос, Той попита дванадесетте: „Да не искате и вие да си отидете?“ Отговорът на Петър ме докосна дълбоко: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот“ (Йоан 6:67–69). Тези думи ми дадоха увереност, че дори когато мнозина се отдръпват, винаги остава верен остатък, който не напуска своя призив, защото е познал в Христос живота, който никъде другаде не може да открие.
Имаше и периоди, в които здравето ми поставяше сериозни ограничения. Трябваше да преодолявам физическа слабост, умора и моменти, в които тялото ми просто отказваше да следва желанието на духа ми. Тогава разбрах още по ясно, че този труд не може да бъде завършен единствено със силата на човешката воля.
Истината е простичка – ако Божията благодат не беше действала в живота ми, аз нямаше да продължа. Дисциплината имаше значение, постоянството също, но те не бяха източникът. Източникът беше Бог, Който отново и отново ми даваше сили да се върна към текста и да продължа онова, което беше започнал в мен.
– Какво ти коства този дълъг път на писане, проучване и духовно търсене?
– Човешки погледнато, този път ми коства много. Коства ми години труд, безсънни нощи, умора, здравословни изпитания и време, което трябваше да намирам сред отговорностите към семейството, църквата и служението. Имаше моменти, в които трябваше да продължавам отвъд собствените си сили.
Но когато погледна всичко това в светлината на Божията благодат, не мога да говоря за жертва, с която съм заслужил нещо. Човешките усилия са малки пред прекрасната и всеобхватна благодат на Троицата. Всичко, което съм дал, първо ми е било дадено от Бога като сила, време, вдъхновение и възможност да продължа.
Затова не възприемам себе си като човек, който е постигнал някакъв личен подвиг. Бях инструмент, чрез който Отец, Синът и Светият Дух изразиха отново Своята любов към Църквата. Книгата премина през моя живот, моя труд и моята немощ, но нейният истински източник не е човешкото усилие. Източникът е благодатта на Бога, Който е любов.
Така че какво ми коства? Човешки ми коства много. Но пред онова, което Бог ми позволи да видя, да преживея и да предам на Църквата, тази цена не изглежда като загуба. Тя изглежда като благодат.
– Какво най много те изненада по време на проучването?
– Изненадите не бяха една или две, но най силно ме разтърси осъзнаването, че нищо от онова, което знаех за Бога, не притежаваше пълнотата, която съм Му приписвал. Колкото повече изследвах, толкова по ясно виждах колко фрагментарно е било моето богословие. Имах отделни истини, силни убеждения и духовни преживявания, но те невинаги бяха свързани в една цялостна представа за Бога.
Най парадоксалното беше, че колкото повече се приближавах към извора, към самата сърцевина на Божието откровение, толкова повече губех увереността в собственото си знание. Не вярата ми в Бога се обезсилваше, а вярата ми в това, че вече Го разбирам. Видях колко ограничени са човешките думи, представи и богословски конструкции пред тайната на Бога, Който е любов.
Това проучване не просто увеличи знанията ми. То ме смири. Доведе ме до място, на което трябваше честно да призная, че всъщност знам твърде малко за Бога. Видях себе си не като теолог, който постепенно овладява своята тема, а като паднал човек, който сам по себе си няма с какво да се похвали и чиято стойност е разкрита в Божията любов, изразена чрез Христовата жертва.
Именно това ме изненада най много. Очаквах проучването да ми даде повече увереност в знанието, а то ме доведе до по дълбоко смирение пред Бога. Разбрах, че истинското богословие не започва, когато човек вече има всички отговори, а когато се изправи пред величието на Бога и осъзнае собствената си недостатъчност.
Според мен всеки богослов трябва да достигне до това място. Не до поредната богословска теория, а до реално, лично и разтърсващо преживяване. Защото ако познанието за Бога не ни смири, не разкрие греха ни и не ни доведе отново до Христовата любов, тогава сме натрупали информация, но все още не сме достигнали до сърцето на богословието.
– Имаше ли нещо, в което си вярвал преди, но което впоследствие напълно преосмисли?
Да. Не беше само едно нещо. В процеса на изследването открих, че много от онова, което съм приемал като безспорна истина, всъщност е било оформено от средата, в която съм израснал като вярващ. То е било протестантско убеждение, деноминационна традиция или конфесионален прочит, който съм приемал почти автоматично като единствено възможния.
Това ме изправи пред един от големите проблеми на богословието. Истината често се затваря вътре в определена конфесия. Едни я наричат протестантска, други православна, трети католическа. Но никоя конфесия няма монопол над Божията истина. Истината произтича от Самия Бог и е израз на Неговата любов. Затова нито една църковна традиция няма право да я присвоява и да я свежда до собствените си граници.
Като протестант трябваше да преосмисля много свои убеждения и да приема истини, които са били съхранени много по дълбоко в православната или католическата традиции. В същото време не приех тези традиции безкритично. Трябваше да преосмисля и техните възгледи през светлината на Писанието, благовестието и свободата, която протестантството исторически е защитавало. Не замених една конфесионална затвореност с друга. По скоро започнах да разбирам, че всяка традиция носи силни свидетелства, но всяка има и свои ограничения.
Православното богословие ми помогна да преоткрия дълбочината на тринитарния догмат, значението на църковните отци, тайнството и живата приемственост на Църквата. Католическата традиция ми показа силата на социалната ангажираност, служението към слабите, бедните, отхвърлените и маргинализираните. Протестантството продължава да ме вдъхновява със своята жива проповед, с очакването за действието на Светия Дух, с духовните дарби, с личната изповед на вярата и с динамиката на църковното събрание.
Затова понякога казвам нещо, което може да прозвучи провокативно: богословски съм православен, социално ангажиран съм католик, а харизматично настроен съм протестант. Това не означава, че безкритично смесвам три традиции. Означава, че отказвам да затворя Божията истина в една конфесионална система. Вземам насериозно онова, което Духът е съхранил в различните части на Църквата, и го проверявам през Христос, Писанието и Тринитарната любов.
Това преосмисляне промени и начина, по който написах книгата. Затова в нея толкова често се позовавам на църковните отци, както на източните, така и на западните. Години наред ги изследвах не като чужди на моята протестантска вяра, а като свидетели на една по древна и по широка църковна памет. Те ми помогнаха да разбера, че преди да бъдем православни, католици или протестанти, ние сме призовани да бъдем верни на Бога, Който е Отец, Син и Свети Дух.
Това беше една от най големите промени в мисленето ми. Разбрах, че истинското богословие не защитава една конфесия на всяка цена. То търси истината с достатъчно смирение, за да приеме корекция и с достатъчно смелост, за да я последва, независимо откъде идва нейното свидетелство.
– Защо избра заглавието „Онтология на любовта“?
– Тук трябва да започна с едно лично признание. Заглавието „Онтология на любовта“ всъщност дойде от теб, Ники. През годините обсъждахме много различни възможности, но нито едно от предложените заглавия не успяваше да изрази точно онова, което се опитвах да кажа. Когато се появи „Онтология на любовта“, веднага усетих, че това е заглавието. То не просто звучеше силно, а събираше в две думи сърцето на целия труд.
Същото се отнася и за подзаглавието „Живот в свободата на любящата Троица“. То показва, че книгата няма да говори за любовта като чувство, нравствено качество или човешки идеал. Тя говори за любовта като самия живот на Бога и за човека, който е призован да участва в този живот.
Думата „онтология“ идва от гръцката дума ὄν, в родителна форма ὄντος, която означава „това, което е“, „битие“ или „същност на реалното“, и от λόγος, което означава „слово“, „размисъл“ или „учение“. В най достъпния смисъл онтологията задава въпроса: Какво е нещо в своята най-дълбока същност? Не само как изглежда, не само как действа, а какво представлява в самата основа на своя живот.
Именно този въпрос стои в центъра на книгата. Тя не пита само дали Бог обича, как Бог проявява любовта Си или как човек трябва да обича. Тя поставя много по дълбокия въпрос: Какво означава библейското откровение, че Бог е любов?
Ако Бог е любов, тогава любовта не е просто едно от Неговите качества. Тя не е нещо, което Бог притежава наред със сила, истина, святост и справедливост. Любовта е самият начин, по който Бог живее в Своето вечно троично общение. Отец, Синът и Светият Дух не започват да обичат, когато създават света. Преди да има свят, творение и човешка история, Бог вече е вечен живот на съвършена и свободна любов.
Това е смисълът на заглавието „Онтология на любовта“. То заявява, че в основата на всичко не стои безлична сила, закон или необходимост, а Бог, Чийто вечен живот е любов. От тази любов произтичат творението, истината, свободата, спасението и надеждата на човека.
Разбирам, че за част от протестантските среди думата „онтология“ може да прозвучи чуждо. Тя често се свързва с философията или с езика на православното и католическото богословие. Но когато човек навлезе в нейното значение, ще открие, че тя изключително точно изразява предмета на книгата. Заглавието не е опит трудът да звучи по академично. То още от самото начало казва на читателя, че няма да останем само при проявите на Божията любов, а ще търсим нейния вечен Източник в самия живот на Троицата.
Затова „Онтология на любовта“ и „Живот в свободата на любящата Троица“ не са две отделни идеи. Първото заглавие говори за това Кой е Бог. Второто показва какво означава това за човека. Бог е любов, а човекът е призован не просто да знае тази истина, а да живее в свободата на Неговото общение.
– Каква е основната теза на първите два тома и защо Троицата е толкова важна за християнската вяра и за живота на човека?
– Основната теза на първите два тома е Троицата. За мен няма по важна истина в християнската вяра, защото всичко започва от въпроса Кой е Бог. Преди да говорим за спасението, Църквата, човека, свободата или любовта, трябва да знаем за Кого говорим, когато произнасяме думата „Бог“.
Християнството не изповядва просто някакво върховно божество. То изповядва Отца, Сина и Светия Дух. Затова въпросът не е само дали вярваме в Бога, а в какъв Бог вярваме. Ако не познаваме Бога като Троица, много лесно започваме да изграждаме Неговия образ според човешките си страхове, религиозни представи и идеологически нужди.
В първия том разглеждам историческия път, по който Църквата достига до ясното изповядване на догмата за Троицата. Тази историческа част е изключително важна, защото без нея не можем да разберем защо Църквата е водила толкова тежка борба за думи като „единосъщен“, защо е свиквала събори и защо е отказвала да приеме учения, които на пръв поглед са изглеждали като малки различия.
Зад тези спорове не са стояли абстрактни богословски подробности. Стоял е въпросът дали Христос наистина е Бог и дали може действително да ни спаси. Стоял е въпросът дали Светият Дух е самият Божи живот, Който обитава в Църквата, или е само някаква безлична сила. Стоял е въпросът дали Бог е вечен живот на любов, или е самотно и недостъпно същество, което едва по-късно започва да се отнася към творението.
Затова първият том отговаря на въпроса защо говорим за Троица, а не просто за Бог. Той показва как Църквата е запазила истината за Отца, Сина и Светия Дух сред политически натиск, ереси и опити Божието откровение да бъде сведено до по-удобни човешки обяснения.
Вторият том преминава от историческата защита на догмата, към самия вътрешен живот на Троицата. Там въпросът вече не е само как Църквата е формулирала истината, а какво разкрива тази истина за самия Бог. Разглеждам Троицата като вечен живот на любов, в който Отец, Синът и Светият Дух пребъдват в съвършено единство, без да изгубват Своята лична различимост.
Това означава, че любовта не се появява едва след сътворението на света. Бог не започва да обича, когато създава човека. Преди да има свят, в Бога вече има вечна и съвършена любов. Отец обича Сина, Синът живее в любовта на Отца, а Светият Дух е Лице в това неразделно общение. Затова можем да кажем не само, че Бог обича, а че Бог е любов.
От този вътрешен живот произтича всичко останало. Творението не е резултат от самота или липса в Бога, а свободен дар на Неговата любов. Спасението не е външна юридическа сделка, а въвеждане на човека в живота на Отца, чрез Сина, в Светия Дух. Свободата не е бягство от Бога, а способност да живеем без страх в общението на Неговата любов.
Троицата е важна за живота на човека, защото начинът, по който разбираме Бога, определя начина, по който разбираме себе си и другите. Ако Бог бъде възприеман предимно като власт, контрол и наказание, същият модел постепенно ще се появи и в Църквата. Ако обаче Бог бъде познат като Отец, Син и Свети Дух, като единство на любов, свобода и общение, тогава се променят нашите отношения, служението ни и целият ни духовен живот.
Затова Троицата не е сложна тема, предназначена само за богослови. Тя е самото сърце на християнството. Без нея не можем правилно да разберем нито Христос, нито Светия Дух, нито Кръста, нито спасението, нито Църквата. Всичко в християнската вяра произтича от Бога, Който е Отец, Син и Свети Дух.
Първият том показва как Църквата е опазила тази истина. Вторият показва какъв живот се открива вътре в нея. А общата теза и на двата тома е простичка: Бог е любов, защото Бог е Троица и човек намира истинския си живот, когато бъде въведен в свободата на това любящо общение.
– Как би обяснил тази книга на човек, който никога не е учил богословие?
– Бих започнал с един простичък, но много важен въпрос: Каква е твоята представа за Бога?
Когато чуеш думата „Бог“, какво се появява в съзнанието ти? Виждаш ли строг съдия, Който следи всяка твоя грешка? Виждаш ли далечна сила, която понякога се намесва в живота ти? Виждаш ли Бог, Който трябва да бъде убеден да ти помогне? Или виждаш любящ Отец, Който се е разкрил чрез Своя Син и те въвежда в Своя живот чрез Светия Дух?
Тази книга се занимава именно с този въпрос. Тя не е написана само за хора, които искат да научат повече богословски термини. Написана е за всеки човек, който иска да разбере Кой е Бог и как представата му за Бога оформя целия му живот.
Защото начинът, по който виждаме Бога, определя начина, по който вярваме, молим се, служим и се отнасяме към хората. Ако виждаме Бога като контрол и наказание, ще изграждаме отношения чрез страх и контрол. Ако Го виждаме като средство за успех, ще търсим от Него предимно резултати. Ако обаче познаем Бога като Отец, Син и Свети Дух, като вечен живот на любов, тогава започваме да разбираме, че християнството не е религиозна система, а покана за общение.
Затова бих обяснил книгата така: „Онтология на любовта“ е книга за Бога, Който не е самота, страх или контрол. Той е Отец, Син и Свети Дух, вечен живот на любов, свобода и общение. И този Бог не ни призовава просто да вярваме, че съществува. Той ни кани да Го познаем и да участваме в Неговия живот.
Не е необходимо човек да е учил богословие, за да започне да чете тази книга. Необходимо е да има смелостта да си зададе честно въпроса: Вярвам ли в Бога така, както Той се е разкрил, или в образа, който религията, страхът и личният ми опит са изградили в мен?
От този въпрос започва книгата. Ако човек позволи на този въпрос да достигне до сърцето му, той няма просто да научи повече за Бога. Ще започне да преосмисля цялото си отношение към Него.
– Ако човек може да прочете само една глава от първите два тома, коя би искал да бъде и защо?
– Не мога да отговоря еднозначно на този въпрос, защото за мен няма глава, която да е маловажна или случайна. Всяка от тях е изстрадана, внимателно написана и многократно редактирана с изключителна прецизност. Във всяка глава има мисъл, която не може просто да бъде отделена от останалите и поставена над тях.
Тези книги не са сбор от независими теми, от които човек може да избере най-интересната. Те са изградени като един последователен път. Всяка глава полага основа за следващата. Всяко изречение има своето място, всеки абзац развива предходната мисъл и води към по-голяма дълбочина. Ако отделя една глава и кажа, че тя е най-важната, ще обезценя самата конструкция на труда.
Затова бих казал на читателя да не търси една глава, която да замени цялата книга. Нека започне от началото и да позволи на текста постепенно да изгради в него една по-цялостна представа за Бога. Тази книга не е написана за бърз прочит и извличане на няколко силни мисли. Тя е написана като път, който трябва да бъде извървян.
Ако все пак човек разполага с ограничено време, бих го насърчил да започне с въведението и след това да продължи последователно. Не защото всяка страница е еднакво трудна, а защото всяка част носи нещо необходимо за цялото. За мен всичко в тези два тома е важно и не мога честно да поставя една глава над останалите.
– Кои са най сериозните богословски проблеми на българската църква и кои заблуди са най опасни за съвременните християни?
– Това е много сериозен въпрос и не може да получи еднозначен отговор. Един от големите капани пред всеки богослов е убеждението, че собственото му богословие е напълно вярно, завършено и защитено от заблуда. Точно тук са падали не един или двама богослови, включително хора с високо академично образование. Никой от нас не стои над опасността да превърне ограниченото си разбиране в абсолютна истина.
Затова първо трябва да кажа какво разбирам под истинско богословие. То не принадлежи на една конфесия, защото истината не е собственост на протестанти, православни или католици. Истината е Божия и е поверена на Църквата, за да бъде изповядвана, пазена и живяна. Когато една традиция започне да мисли, че притежава Бога и че всичко извън нейните граници е лишено от истина, тя вече е започнала да заменя откровението със собствената си система.
Истинското богословие започва не просто от любовта, а от Бога, Който е любов. Разликата е дълбока. Любовта не предхожда Бога като някакъв вечен принцип, на който Той трябва да се подчини. Тя не е външна сила, която определя какъв трябва да бъде Бог. Любовта е Неговото естество. Бог е Отец, Син и Свети Дух, три Лица в една Божествена същност, чийто вечен живот е любов.
Това означава, че Божията свобода никога не е свобода от Неговата любов. Бог не е свободен да престане да бъде любов, както не може да престане да бъде Бог. Това не е ограничение, наложено отвън, а вечната Му вярност към Самия Себе Си. Божията любов е универсална в своя обхват, но не е безличен закон, който стои над Бога и автоматично обезсилва истината, човешката свобода и отговорността. Любовта не е Бог. Бог е любов. Това разграничение е основно и според мен българското богословие все още не го е осъзнало достатъчно ясно.
Ние не проповядваме някакво абстрактно божество. Проповядваме Бога, Който е любов и Чиято любов се разкрива като творчество, истина, живот и свобода. Когато тази основа липсва, всички останали истини започват да се изкривяват. Можем да употребяваме правилни библейски думи и въпреки това да изградим неправилен образ на Бога. Тогава богословието престава да бъде свидетелство за живия Бог и започва да се приближава към еретичността, защото представя Бог различен от Бога, Когото Христос ни е разкрил.
Точно тук виждам и основния проблем не само на българското, но и на голяма част от съвременното християнство. То трябва отново да открие себе си в Божията любов. Не в една сантиментална представа за любовта, която няма истина, святост и преобразяваща сила, а в троичната любов, която твори, спасява, освобождава и въвежда човека в Божия живот.
От тази основна подмяна произтичат и някои от най-опасните заблуди. Първата са многото лица на идеологията. Идеологията използва Бога, Писанието и Църквата, за да оправдае политически стремежи, национални митове, човешки страхове и властови интереси. Тогава Христос престава да бъде центърът, защото е превърнат в религиозен символ на чужд човешки проект.
Друг сериозен проблем е просперитетното евангелие. То превръща Божията любов в гаранция за успех, здраве, влияние и материално благополучие. Вместо човекът да бъде преобразяван в Божията любов, Бог е представен като средство за осъществяване на човешките желания. Кръстът остава в периферията, защото страданието, верността и жертвата не се вписват в тази представа за успех.
Опасна е и теологията на грабването, когато се превръща в теология на поражението. Тя учи Църквата да очаква бягство от света, вместо да живее като свидетелство за Божието царство в него. Творението е изоставено, историята е обявена за безнадеждна, а християнската надежда се свежда до това вярващите да бъдат изведени навреме от настъпващата катастрофа. Това не е победата на възкръсналия Христос, а духовно оправдание за оттеглянето на Църквата от нейната мисия.
Следва наказателното заместничество, когато бъде превърнато в единственото обяснение на Кръста. Когато Отец бъде представен като разгневен съдия, Който наказва невинния Син вместо виновния човек, се разкъсва живото единство на Троицата. Кръстът вече не се вижда като общото спасително дело на Отца, Сина и Светия Дух, произтичащо от една и съща любов. Той започва да изглежда като вътрешен конфликт в Бога, при който любовта на Сина трябва да ни спаси от гнева на Отца.
И накрая ще спомена една тема, която сега няма да развивам подробно, но в бъдеще ще поставя много ясно. Това е богословието на вечния ад, когато адът се превръща в почти втори център на християнската вяра. По израза на професор Дейвид Бентли Харт, някои богослови се превръщат в инферналисти, защото защитата на безкрайното мъчение започва да изглежда по-важна от откровението, че Бог е любов. Тогава адът се превръща в своеобразен малък или втори бог, който поставя граница пред победата на Христос и пред Божията любов.
Всички тези заблуди имат един общ корен. Те започват с изкривен образ на Бога. Затова най-големият богословски проблем на Църквата не е липсата на повече информация, повече конференции или повече проповеди. Проблемът е, че можем да говорим непрекъснато за Бога, без действително да Го познаваме като Отца, Сина и Светия Дух, Чийто вечен живот е любов.
– Когато гледаш състоянието на Църквата днес, какво те тревожи най много?
Не бих казал, че живея в тревога за Църквата, защото аз не съм нейният Градител и не нося нейното бъдеще върху себе си. Христос изгражда Своята Църква и портите на ада няма да надделеят над нея. Това ми дава мир.
Но аз съм част от Църквата и затова не мога да гледам на нейните проблеми като на нещо външно. Нейните успехи са и мои успехи, нейните провали са и мои провали, а нейните рани засягат и моя живот. Църквата е Божието семейство и в едно семейство не стоиш отстрани като съдия. Носиш общата отговорност, молиш се, служиш и участваш в изцелението.
Пред Църквата днес стоят много опасности, но според мен две от тях са особено сериозни. Първата са политическите и религиозните идеологии, които се опитват да използват Църквата за цели, които не произтичат от благовестието. Когато политическа власт, национална идентичност или религиозна система заемат мястото на Христос, Църквата губи своя пророчески глас и започва да служи на чужди интереси.
Втората опасност са ученията, които изкривяват образа на Троицата. Всяко погрешно разбиране за Отца, Сина и Светия Дух неизбежно променя начина, по който разбираме спасението, Църквата, човека и самия християнски живот. Когато Божият образ бъде изкривен, дори правилните думи могат да започнат да носят погрешно съдържание.
Църквата днес се намира между тези две опасности. От едната страна е изкушението да бъде превърната в инструмент на идеологията. От другата е опасността да проповядва Бог, Чийто образ вече не съответства на откровението на Отца, Сина и Светия Дух.
За да остане вярна, Църквата трябва отново и отново да връща своя поглед към Христовия Кръст. Тя трябва да бъде кръстоцентрична, защото на Кръста се разкриват Божията любов, истината за човешкия грях, свободата на Сина и пътят на спасението. Кръстът не е само една тема сред останалите. Той е мярката, чрез която Църквата разпознава дали нейното богословие, служение и свидетелство остават верни на Христос.
Затова не живея в страх за бъдещето на Църквата. Но нося дълбока отговорност тя да не изгуби своя център. Кръстът е пътят, който всяко поколение трябва отново да извърви. Ако Църквата остане при Христос и Неговия Кръст, тя ще разпознава идеологиите, ще отхвърля лъжливите образи на Бога и ще остане вярна на своето свидетелство в света.
– Първите два тома вече са пред нас. Какво предстои в третия и четвъртия том? Не ни разкривай всичко, а само ни позволи да надникнем в посоката, по която продължава „Онтология на любовта“.
– Да, първите два тома вече са издадени, но „Онтология на любовта“ продължава с още два тома. За мен вълнуващото е, че в тях темата започва да се разгръща още по-пряко към човешкия живот. Ако първите два тома поставят историческата и богословската основа и разкриват вътрешния живот на Троицата, третият и четвъртият показват как този живот се превръща в основание и образ за живота на човека, Църквата и цялото творение.
Третият том е изцяло посветен на свободата. Това е един изключително силен том, защото разглежда свободата не като човешка автономия или възможност да правим каквото пожелаем, а като живот, който произтича от самата свобода на любящата Троица. В него се преосмислят много утвърдени представи за свободната воля, греха, избора, благодатта и човешката отговорност.
Този том разбива и много митове, които са се натрупали около свободата. Показва, че истинската свобода не е отделяне от Бога, а способност човек да живее в любовта, за която е бил създаден. Свободата не е противопоставена на общението. Тя намира своята пълнота именно в него.
Четвъртият том продължава тази линия и разглежда как вярата живее и действа в свободата на Троицата. Там фокусът се измества към вярата не само като лично убеждение, а като живот на общността. Вярата не е частен духовен акт, затворен в човешкото сърце. Тя се ражда, изповядва, проверява и живее в общението на Църквата.
Този последен том има и силно изразен есхатологичен хоризонт. Той насочва към бъдещето на Бога, към надеждата на творението и към Църквата като общност, която още сега живее от живота на идващото Божие царство. Така вярата се разкрива не като бягство от настоящето, а като вярност, която носи бъдещето на Бога в света още днес.
Няма да разкривам повече, защото искам тези два тома да бъдат открити постепенно. Но мога да кажа следното: ако първите два тома отговарят на въпроса Кой е Бог, третият и четвъртият ще поставят въпроса как човекът, Църквата и творението са призвани да живеят в свободата, вярата и любовта на този Бог.
