Маргарита Генчева
Какво мъчение трябва да е било за нежната душа на Димчо Дебелянов да отиде на фронта през Първата световна война! Да, той настоява да бъде изпратен там, за да изпълни патриотичния си дълг. Но като поетична душа продължава да твори и на бойното поле. Пише „Един убит“ и „Сиротна песен“. „Един убит“ е стихотворение, което показва безсмислието на войната.
Макар и враг, френският войник, който „в хлътналия слог/ легнал е спокойно бледен“, също е бил човек, него също вероятно са го чакали близки да се завърне. За това свидетелстват писмата, разпилени около него, които са напръскани „с кръв“. Войната наистина е най-злото от всички човешки приумици. Погубва животи и мечти. Времето е „грохотно“ и „жестоко“.
Д. Дебелянов не се връща. Убиват го. Не издържа на психическото напрежение и се изправя пред свистящите куршуми.
Ще споделя една семейна история. През Втората световна война пращат прадядо ми на унгарския фронт, когато България участва във войната вече срещу Третия райх. След края ѝ той се връща с тежко тревожно разстройство и така и не се възстановява до края на живота си.
Защо? Изправя се срещу едно момче, немски войник. Който стреля първи, той оцелява. Това са законите на войната. Прадядо ми е бил по-бърз…
Гласът на съвестта обаче така и не оставя чувствителната му душа. Не може да си прости, че е убил човек, почти момче, макар и враг, и макар, за да защити собствения си живот.
Страшен е бил и моментът на бомбардировките над София, когато бомба пада върху къщата на семейството на прадядо ми, но, слава Богу, в този момент, никой не е бил вътре. Прабаба ми с две малки деца и бременна с трето бяга в Търново и там митрополит Софроний Търновски я приютява, докато не стъпят на собствените си крака.
Прадядо ми е бил самоук художник. След войната често е обичал да застава на един от хълмовете във Велико Търново и да рисува гледката, която се откривала пред него. В старата къща на село все още стоят доста от неговите картини, като далечен поздрав от миналото. През тях можеш да надникнеш в света на творческата му душа.
Слушам тези военни истории и си мисля какво благословение е човек да живее в мир.
Съвременните хора в Европа разглеждахме войната като събитие, което няма да ни засегне и което ще остане в учебниците по история.
Дали, защото изгубихме паметта си за миналото, част от нас говорят за „свещени“ войни?
Не вярвах, че ще дойде моментът, когато човек, смятащ се за християнин, ще напише, че войната била „свещена“. Тогава започваш да се чудиш ти ли полудяваш, или той.
Не само забравихме войната, но може би забравихме за нормалното човешко милосърдие и за самата същност на християнството.
Един свещеник ми беше казал, че ако миряните на служба чуваха молитвите, които се четат по време на Литургия в олтара, много по-малко хора щяха да подкрепят войната.
Страшно е, когато има война и то близо до собствената ти страна. Но още по-страшно е, ако човек стане безчувствен и безразличен към злото и несправедливостта.
Времето отново е военно, идеологиите властват над света, водят войни и вземат своя кървав човешки дан. Старите истории пак излизат наяве, а етичните въпроси за войната отново са на дневен ред.
Изглежда, че всяко поколение само трябва да отговори на екзистенциалните проблеми, които ще възникнат пред него.
Историята се повтаря. Оруеловият модел на живота отново заплашва да превземе света. А ние просто се оказахме неподготвени за това изпитание. За нас тези войни са „гранична ситуация“. Лакмус за собствената ни човещина.
