
Ние изгубихме чувството за пасхалната радост, което някога е отличавало християните от всички останали хора. Спомняме си за Възкресението само веднъж в годината, в строго определени дни, а през останалото време живеем така, сякаш не ни е дадено обещанието за вечен живот и не ни е явена победата над смъртта.
И никъде тази наша загуба не се отразява толкова явно, колкото в църковното отношение към смъртта. В частност – в чина на погребението на мъртвите.
Отец Александър Шмеман е написал цяла книга по този въпрос – „Литургията на смъртта“. Няма да я преразказвам. Ще споделя само онова, което най-силно ми боде очите всеки път, когато извършвам опело.
В този чин има два откъса – евангелско и апостолско четиво – които нямат нищо общо по тоналност или смисъл с останалия текст. Само в тях е запазена първохристиянската радост от вестта за Христовото Възкресение. Живо свидетелство на хора, които са видели Възкръсналия със собствените си очи и на които е било обещано:
„Който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот“ (Йоан 5:24).
Колко странно изглежда на този фон целият останал текст – и 118-ти псалом, и особено стихирите!
Първо, повече от час, подобно на езичниците-египтяни, уверяваме Бога в чистотата на живота си.
Добре е било на цар Давид да разказва на Бога, че се моли седем пъти на ден и прекарва нощите си в молитва. Но обикновено сред присъстващите на погребението никой не може да се похвали с такава ревност – нито покойникът, нито дори самият свещеник.
Особено нелепо звучат тези думи при опело на алкохолици или т.нар. „християни на колела“ – хора, които биват доведени в храма само три пъти в живота си: в бебешката количка за кръщение, в сватбената лимузина за венчавка и в катафалката за погребение.
Тези безкрайни самовъзхвалявания напомнят на откъс от Книгата на мъртвите, който египтяните са поставяли в ръката на покойника и са изписвали по стените на саркофага. Това е била неговата защитна реч пред съда на Озирис.
При нас речта в защита на покойника произнася неговият „адвокат“ – свещеникът, а в ръката му се поставя готова оправдателна присъда – разрешителната молитва. (Интересно, на кого трябва да я представи? На демоните по време на „митарствата“ или на апостол Петър на входа към рая?)
Какъв е смисълът от този поток на самозаблуждение, когато Бог не само познава делата на човека, но вижда и самото му сърце? И как това се връзва с Христовите думи за отсъствието на съд за християните и за нашето преминаване „от смърт към живот“? В това повече езичество ли има, или недоверие в Бога?
Веднага след този химн за нашия свят живот изведнъж преминаваме към размишления за тлението на битието – още 40 минути, изпълнени с гробове, кости и разлагаща се плът. Чисто монашески хардкор!
„Вгледах се в гробовете, видях оголени кости…
Елате, потомци на Адам, да видим подобния нам,
повален в земята, изгубил всякакъв облик,
разложен в гроба от червеи, погълнат от тъмнина и засипан с пръст.
Всички части на тялото сега са бездейни;
доскоро се движеха, сега са мъртви, нечувствителни:
очите са угаснали, краката са свързани, ръцете са бездейни, слухът е заглъхнал,
на езика е наложен печатът на мълчанието – човекът е предаден на гроба.
Наистина, всичко човешко е суета…“
– и така нататък в същия дух.
И това не е просто концерт с църковно пеене. Това са думи, които свещеникът отправя към хората, вече потресени от загубата на своя близък!
„Той е предаден на гроба, покрит с камък, заселен в тъмнина, погребан сред мъртвите… Той е безгласен, нечувствителен, мъртъв, неподвижен“.
Всяка дума тук е като пирон, който забиваме в сърцата им.
И сякаш глас от друг свят внезапно прозвучава:
„Не искам, братя, вие да не знаете за починалите, за да не скърбите, както и другите, които нямат надежда. Защото ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и починалите в Иисуса Бог ще приведе с Него“ (1 Сол. 4:13-17).
Колко радостно е да видиш как при тези думи сведените глави се повдигат и в очите се появява внимание:
„Защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий; и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане“ (Йоан 5: 28-29).
…Изгубили сме чувството за пасхална радост. За това си струва да плачем, а не за гробовете и костите. За загубеното от нас усещане за вечността, а не за мимолетността на нашия живот.
За изгубената ни надежда – онази, която спира сълзите, „надгробното ридание, претворявайки в песен на радост: „Алилуя!“.
–––––
Вижте също: Фондация Комунитас издаде „Литургията на смъртта“ на прот. Александър Шмеман • Християнство.бг