Християнство.бг
Никола Владимиров
В социологията и философията на културата съществува феномен, известен като „морална паника“, описан за първи път от Стенли Коен. Той възниква тогава, когато дадено събитие или група от хора бива посочена от обществото като пряка заплаха за неговите ценности, сигурност и морален ред. Обикновено тази паника не възниква спонтанно в отговор на самата обективна опасност, а се задвижва от вече съществуващи, но потискани обществени предразсъдъци.
Скорошният трагичен случай у нас, при който група младежи с алтернативна визия извършиха самосъд и насилие, отключи именно такава вълна от сляпа генерализация. За броени часове медийното и общественото пространство се изпълниха с призиви за заклеймяване на цялото алтернативно движение – метъли, пънкари и пр. субкултурни групи бяха брандирани като „убийци“ и „нечовеци“.
Но под тази колективна реакция се крие дълбок и обезпокоителен културологичен абсурд, а именно двойният стандарт в обществената чувствителност. През последните десетилетия българското общество бе свидетел на безброй прояви на брутална агресия, свързани с така наречените „локали“ или „локални“, които са младежи с къси прически, специфично спортно или тъмно облекло, придружени от агресивно поведение и пристрастие към поп-фолк (чалга) естетиката. Тези групи редовно участваха в нощни сблъсъци, пребиваха хора по улиците и заведенията и налагаха култура на силата и безнаказаността.
Каква обаче бе реакцията на мнозинството? Голяма част от хората изолираха действията им като дела на индивидуални „хулигани“ или „криминално проявени лица“, вместо по логиката, която следват в момента, да заклеймят чалгата, късите прически и черните спортни дрехи като фактор за агресията (нещата обаче са много по-многопластови, разбира се); никой не поиска забрана на чалга заведенията, нито обяви слушането на поп-фолк за пряк генератор на социопатия. Поведенческият модел бе третиран като естествен продукт на средата — нещо грозно, но познато, а с това и системно оправдано.
В културологията това явление се обяснява с понятието културна хегемония, което принадлежи на Антонио Грамши. Когато една естетика и ценностна система се превърнат в доминираща (мейнстрийм), нейните дефекти се възприемат като единични системни грешки, а не като дефект на самата ценностна система. Чалгата и чалга-поведението отдавна престанаха да бъдат просто музикален жанр; те се превърнаха в социалната норма и начин на живот на постсоциалистическа България.
Тук обаче трябва да възникне следния въпрос: Защо алтернативните са удобната изкупителна жертва? За разлика от доминантния мейнстрийм, алтернативните субкултури (метъл, пънк, готик и т.н.) винаги са функционирали като контракултура и съответно техният външен вид като дълги коси, кубинки, черни дрехи със символи, пиърсинги е съзнателно търсена демонстрация на отклонение от общоприетото и може да се разглежда като културен бунт срещу текущото, покварено и сбъркано общество. В очите на консервативното и хегемонно мнозинство, алтернативно изглеждащият човек винаги е бил „чужд“ (The Other). Той е неразбираем, а следователно е и потенциално опасен. Затова не е и странно, че когато хора от алтернативната сцена извършат престъпление, общественото съзнание прави мигновен и когнитивно евтин скок, твърдейки: „Ето, визията им и музиката им са доказателство за тяхната чудовищност.“
Това не е просто реакция на конкретното престъпление; това е дълго чакан повод за културна опора. Мнозинството, което години наред е изпитвало подсъзнателна омраза към тези, които не се вписват в неговите естетически рамки, най-накрая получи морално право да легитимира своята омраза.
Обаче тук трябва да е пределно ясно, че критиката срещу цялата алтернативна общност игнорира фундаментален факт, а именно, че политическият и идеологическият екстремизъм са паразити, които могат да се закачат за всяка субкултура. Фактът, че определени нео-нацистки групи ползват алтернативен дрескод или че екстремисти се опитват да инфилтрират определени музикални сцени, не прави метъл музиката или алтернативния начин на живот източник на фашизъм. Това е твърде прибързано обобщение, което в логиката се счита за грешка. Точно както присъствието на агресивни престъпници в чалга клубовете не прави всеки слушател на поп-фолк убиец, така и присъствието на агресивни престъпници сред алтернативните среди не прави слушателите на съответния жанр убийци.
Когато обаче обществото отказва да направи разлика между идеологически екстремизъм (неонацизъм), музикален жанр (метъл/рок) и естетически избор (алтернативен стил), то извършва логическа грешка от типа „част към цяло“ (fallacy of composition). Тази грешка не е случайна, а функционална. Тя позволява на конформисткото мнозинство да почувства морално превъзходство, без да се налага да анализира истинските дълбоки причини за насилието в обществото ни, които се дължат предимно на радикализацията сред младежите, разпадането на семейството, липсата на правосъдие и срива на образователните и социалните институции.
Често културната война служи като бягство от реалността. Мълчанието срещу насилието на „локалите“ и гръмкото заклеймяване на „алтернативните“ разкриват дълбоко лицемерие. Обществото ни е склонно да прости агресията, ако тя носи позната и стандартна за него опаковка, но е готово да унищожи цяла субкултура, ако тя се осмели да изглежда различно и да направи грешка. Случаят е трагичен и извършителите трябва да понесат цялата строгост на закона като индивиди. Но опитът това престъпление да се превърне в оръжие за културна чистка и демонизиране на свободомислещи, алтернативни и сценични общности е индикатор за културен тоталитаризъм.
Когато съдиш книгата по корицата, само за да потвърдиш стари свои предразсъдъци, ти не търсиш справедливост, а враг. А когато обществото има нужда от изкупителни жертви, то винаги посяга към онези, които изглеждат различно.
Всичко това обаче ни води към един още по-дълбок и мрачен корен на този феномен – историческото наследство на комунистическия режим. Тези „стари предразсъдъци“ не са просто плод на съвременна нетолерантност; те са дълбоко вкоренен остатък от държавната идеология на тоталитарна България. По време на соца всяка форма на алтернативна култура – рокери, хипита, метъли, пънкари – е системно преследвана от властта и милицията като проводник на „упадъчното западно влияние“. Комунистическият режим успя да изгради образа на „дългокосия“ или „небрежния“ като абсолютен враг на социалистическия морал, асоциирайки го директно с деградация, хулиганство и морален разпад.
Днес, десетилетия след падането на режима, този репресивен рефлекс продължава да живее в колективното подсъзнание на българина и е част от културната му памет. Когато обществото настървено сочи с пръст метълите, то на практика възпроизвежда същата онази тоталитарна матрица. Мълчаливото приемане на агресията на „локалите“ (които като манталитет и конформизъм са много по-близки до идеала за „послушния“ строител на строя) срещу истеричния линч над алтернативните доказва, че ние все още не сме се отърсили от комунистическия страх от индивидуалността. Докато българинът продължава да търси идеологически диверсанти във всеки с кубинки и татуировки, ние оставаме общество, което може и да е сменило политическата си система, но е запазило своята вътрешна милиция
В този ред на мисли културната памет не е просто сбор от исторически факти или дати. Тя е сборът от всички символи, поведенчески стереотипи, страхове и неосъзнати оценки, които се предават от поколение на поколение. Тя определя какво едно общество възприема като „нормално“, „безопасно“ и „познато“, и какво отхвърля като „упадъчно“ и „заплашително“.В българския контекст тази културна памет е претърпяла специфична, парадоксална деформация, защото от социалистически конформизъм се стигна до мутренска естетика.
По времето на тоталитаризма държавата активно е възпитавала идеала за сивия, непредизвикателен и колективно сливащ се гражданин. След 1989 г., с рухването на държавните институции, настъпва културен вакуум и в този вакуум първоначалният модел на „послушния колективен човек“ бързо се преля в новото доминиращо явление познато като мутренската субкултура, а по-късно в нейната медийна и обществена форма – чалга естетиката.Така „локалният“ тип поведение — агресивно, конформистко към силата, слушащо мейнстрийм музика и носещо универсалния „анцуг/къса подстрижка“ дрескод — тихомълком бе усвоен от колективната памет като новата българска нормативност. Общественото съзнание го припознава като свой битов дефект, но все пак като собствен, познат роден продукт.
В същото време културната памет запази непокътнат записания от тоталитарната пропаганда код за алтернативно изглеждащите хора. За социалистическата държава хипито, рокерът или метълът не са просто младежи с различен музикален вкус, а „идеологически диверсанти“, внесени от Запада, за да разлагат морала в обществото..Тъй като след 1989 г. в България така и не се състоя истинска културна рефлексия и осмисляне на тоталитарните стереотипи, то този код остана да циркулира в подсъзнанието на няколко поколения. Така се получава, че колективното възприятие казва, че мутрата/локалът е престъпник, но е “нашо момче”, сиреч се толерира подсъзнателно. Металягата/алтернативният обаче е чужд, извратен, чуждоземен елемент, асоцииран със Сатаната (въпреки че комунистите отричат Бог. Масово хората не ходят на църква, не се причастяват, вярват в “сила”, но пък учудващо заклеймяват алтернативните среди като “сатанизъм).
Тази пренесена през десетилетията културна памет днес захранва реакцията на медиите, полицията и по-възрастното мнозинство. Когато „локалът“ пребие някого, това се вписва в познатия разказ за „уличния побойник“ — нещо неприятно, но очаквано. Когато обаче човек от алтернативната сцена бъде замесен в престъпление, в колективната памет незабавно се задейства старият алармен сигнал: „Ето, казахме ли ви! Западното влияние и тази нечовешка музика доведоха до това!“
В крайна сметка, реакцията на днешното общество разкрива, че българската културна памет е блокирала в капана на миналото. Тя продължава да амнистира агресията, стига тя да носи познатата, родноезична и конформистка опаковка, докато в същото време е готова мигновено да заклейми различното като „заплаха за нацията“. Това не е борба срещу престъпността, а демонстрация на общество, чиито морални компаси все още се управляват от призраците на тоталитарния конформизъм.
Истерията, която последва този трагичен инцидент, не е просто спонтанен изблик на обществено несъгласие срещу насилието. Тя е прецизно задвижена морална паника, която функционира като удобен параван. Изправно и безмилостно, конформисткото мнозинство използва престъплението на шепа отделни индивиди, за да задейства механизъм за колективно заклеймяване на всички, дръзнали да изглеждат, да мислят или да слушат музика извън общоприетата рамка.
Този двоен стандарт не е случаен, а е директен продукт на културната хегемония на постсоциалистическа България. Когато агресията се облича в познатите дрехи на чалга естетиката и „локалния“ конформизъм, тя се размива в битовото ежедневие и се опрощава като единичен дефект на средата. Но когато агресията се асоциира с алтернативната другост, тя бива светкавично обявена за системна заплаха за нацията. Обществото прощава насилието на „своите“, но наказва с демонизация различните.
Трагичният парадокс е, че този рефлекс не се роди днес. Той е пренесен директно от дълбините на нашата културна памет и комунистическо наследство. Истеричният ловуващ гняв срещу метълите, пънкарите и алтернативните младежи е абсолютно същият идеологически инструмент, с който тоталитарният режим преследваше рокерите и хипитата като „упадъчни агенти на Запада“. Десетилетия след падането на соца, българското общество продължава да реагира през призмата на същата тази вътрешна милиция — сляпа за собствените си системни пороци, но винаги готова да линчува чуждото.
Извършителите на престъплението трябва да понесат цялата строгост на закона, именно лично, като индивиди, без оправдания. Но опитът едно криминално деяние да се използва за културна чистка и обявяване на война срещу цели субкултури е ясен знак за нравствена деградация. Докато търсим виновниците за общественото насилие в дължината на косата, татуировките или жанра на музиката, ние отказваме да видим истинските чудовища: срива на институциите, липсата на правосъдие и собствената ни неспособност да надраснем призраците на тоталитарното си минало.
