Ренета Трифонова
Темата, която, която ще разгледаме, интересува всеки човек. Всяко същество, което върви по земята, но особено вярващите. Онези, които търсят отпечатъците на Бога в една смътна реалност.
Не съществува човек, който във всекидневния живот да не среща проблеми. Нито душа, която да не е почувствала вътрешно пресушаване в пещта на болката. Онази самота на Кръста и изпитанието, която реално докосва нашите разбити граници. Кой в такива мъчителни моменти не е възкликнал „Защо, Боже мой?”. „Защо” толкова болка и страдание? „Защо” толкова неправда, насилие и отмъстителност? „Защо” всичко е толкова променливо и несигурно? Мисли и помисли, които заливат сърцето, огъвайки нашите сили.
Най-трагичното от всичко обаче е усещането, че на тези страшни въпроси на душата трудно могат да се дадат отговори, и то с такъв тип и съдържание, че да лесно да ги разберем. Там се разколебаваш. Чувстваш скръбта да заглушава надеждите ти. Там признаваш, че животът е безкрайно труден и страшен.
На този пейзаж причинител и виновник изглежда Бог. Всички размахват пръст и сочат Него. Моралната отговорност за един свят, който се провали, утежнява Него и въпросите се умножават, затруднявайки получаването на някакъв разумен отговор.
Човек се пита: „Добре, как може един Бог на любовта да позволява толкова зло и неправда в този свят? Какво прави? Къде е? Как се оттегля от един свят, който Той създаде? Остави го на неговата участ? Сигурно абсолютното Му уважение към човешката свобода Го кара да мълчи? Или всичко е един умонепостижим човеколюбив план, където, докато наблюдаваме, въпреки това не можем да схванем всички негови параметри, всички негови версии?“
Англиканският свещеник Том Хъни в пълния с въпросителни, болка и тревога негов текст „Защо Бог създаде цунамито?” казва:
„И така, кой е Бог, ако не Този, Който „дърпа конците”, или племенният вожд? Навярно Бог оставя да се случват ужасни неща, за да се проявят героизмът и състраданието. Може би Бог изпитва нашето човеколюбие и вяра. Навярно съществува един велик, космически план, който допуска ужасни нещастия, за да има всичко това благопоучен край. Може би, но тези идеи са просто вариации на един Бог, Който контролира всичко, на един върховен командир, който играе със заменими единици във велика игра. Имаме един Бог, Който допуска цунами и Аушвиц”.
В бележития роман „Братя Карамазови” Достоевски влага в устата на Иван следните думи, които се отправят към неговия доверчив и набожен по-малък брат Альоша: „ Ако страданията на децата са отишли за попълване на онази сума страдания, която е била необходима за купуването на истината, предварително заявявам, че цялата истина не заслужава тази цена. Не сме в състояние да платим такъв билет. Не отхвърлям Бога. Просто с най-голямо уважение Му връщам билета.”
Или навярно Бог създаде вселената в началото и след това остави контрола върху всичко, за да се проявят естествените процеси и еволюцията да извърви своя път. Това изглежда по-приемливо, но отново Бог носи моралната отговорност. Сигурно Бог е един хладен, немилосърден зрител? Или някой със слаба любов, който проследява с безкрайно състрадание нещата, които не може да контролира или да промени? Или Бог се свързва пряко с нашите мъки, за да ги почувства в Своето битие?
Ако вярваме нещо подобно, трябва да отречем, че Той „дърпа конците”, да оставим всесилния управник, да изоставим традиционните модели. Трябва да преразгледаме възгледите ни за Бога. Навярно Бог не прави абсолютно нищо. Навярно Бог не действа така, както действаме всички ние.
За ранното религиозно възприятие Бог бил един свръхестествен човек, който правил много и различни неща. Поразявал и удавил египтяните в Червено Море, опустошавал градове, гневил се. Хората познавали Бога по Неговите мощни дела.
Разбираме, че цялата тази проблематика не е обикновен въпрос, а битка между ума и сърцето. Умът ще се съмнява и ще порицава. В същия момент сърцето ще се опитва да обикне и да последва. Едно голямо разделение, една битка започва да се въплъщава в най-дълбоките полета на човешката душа.
Но дали е така? Нима Бог, Който Иисус Христос ни откри, е Бог на злото? Нима иска болката на човеците? Нима се радва или е нарцистично безразличен към бедите на човечеството и на всеки отделен човек? Нима Бог отсъства от живота ни? Нима е великият Отсъстващ?
Наистина, какво означава за хората присъстващ или отсъстващ Бог? Обикновено смятаме, че Бог присъства в живота ни, когато служи на нашите планове и желания. Когато това, което желаем и търсим, бива удовлетворено. Тогава сме доволни и от устата ни излиза славословие. Но в обратния случай картината се променя. Ако Бог не е Онзи, Който задоволява нашите искания, когато и както ние искаме, или не отговаря на нашите – несъмнено – мъчителни въпроси, тогава е отсъстващ. Затваря уши и отказва да общува с нас. Затворен е на небето и в Своето блаженство. Но дали е така?
Също така говорим за отсъствие на Бога, когато се изправяме пред тежки изпитания, както лични, така и колективни. Едно заболяване, един неуспех, както и едно природно бедствие повдигат в нас силни въпроси за благостта и присъствието на Бога.
В Светото Писание по абсолютен и категоричен начин се заявява, че злото и всички негови форми не са творение, нито воля на Бога. Той нито го използва, нито го експлоатира. Напротив, където го срещнал, Христос го победил. Смъртта била победена, и страданията и страстите на хората вече не остават без перспектива и възможност. Царството Божие е факт.
С Христос се открива един страдащ Бог, Който страда в този свят. Взима дяла на хората, оставяйки Своето „всемогъщество” и Свой мощен „профил”. Преживява болката, страданието, мъките и въжделенията на хората и ги защитава пред врага – смъртта. Във времето след Христа Бог избира да се открива не в силата и мощта, а в любовта и смирението. Не в отговора, а във въпроса. Не търси налагането, а диалога. Свободата на посвещението и съмнението.
Трябва да разберем – и това става само чрез вярата – че когато ни спохождат проблеми, изпитания и различни премеждия, Бог не стои срещу нас. Не гледа отдалеч нашето сърцераздирание, а страда до нас, заедно с нас. Дава ни сили да понесем мъченическия кръст в един свят, който не е такъв, какъвто Той го е пожелал.
Ние, хората, можем да познаваме само частичността, а не всеобхватността на нещата и събитията. Нямаме сили да разберем много от случващите се неща. Нашето недоумение, негодувание и страх са оправдани.
Но това не означава, че Бог отсъства, а че действа по един напълно различен начин от този, който можем да разберем. Начин, който не е присъщ на нашата природа. Следователно и на нашето разбиране.
В едно интервю със Стивън Пинкер в списанието Wired в мартенския брой от 1998 г. той споделя един хубав възглед за присъствието на злото в миросъзданието и как това се съвместява с Бога на любовта. Журналистът го пита за свободната воля и Пинкер отговаря:
„- Това ли имате предвид, когато в книгата Ви „Как работи умът” пишете, че се затрудняваме да решим определен тип проблеми, защото умът на homo sapiens не притежава познавателния инструментариум, за да ги реши?
– Именно. Това е свързано с определени граници в нашата способност да разбираме и да опростяваме нещата. Навярно някои „извънземни” биха могли да ни обяснят какво е „свободна воля”. Но ако биха го направили, може да не разберем обяснението“.
Фактът, че не можем да разберем начините на Бога не означава, че Той отсъства. Но това не ни дава правото да съставяме фантастични и недопустими тълкувания относно Неговото мълчание или „съдби”.
Трябва да бъдем искрени: не е лесно да страдаш и да изпитваш болка. Нито е лесно да се молиш дни, месеци, години, нощ и ден, с болка и сълзи, и да не получаваш никакъв отговор, нито дори утешение. Тази агония на страдащия в болка и затруднение човек реалистично описва Ставрос Зумбулакис, говорейки за заболяването на сестра си, което изтерзало ужасно и нея самата, но и цялото семейство: „Търсих всекидневно и настоятелно чудото. Исках да дойде и да промени всичко, издирвах онова пряко и директно чудо, за което четях в Евангелията. Защо не и при сестра ми? Исках и реално да си случи това, което толкова често виждах в сънищата си, че Юла бе напълно здрава и се радвахме и смеехме. За същото нещо се молиха ден и нощ баща ми и майка ми. И повече сама сестра ми, с нейната дълбока и детска – в евангелския смисъл на думата – вяра [. . .] Чудото, което всички търсехме, не идваше. Бог не показваше милостта Си. Не беше там, когато Юла получаваше кризи. Не можех да издържа идеята за един немилостив Бог. . .”(1 – Σ. Ζουμπουλάκης, Η αδερφή μου, σελ. 30, 31, 32).
Това е истината, че не винаги издържаме болката, нито всички имаме дара на търпението и издръжливостта. Доста хора претърпяха докрай, мнозина обаче не издържаха и се оттеглиха, отричайки се дори от Самия Бог. И те имат нужда от разбиране и естествено от нашата молитва. Виждате, че не е абсолютно сигурно, че всяка болка води човека до вътрешно задълбочаване, до разширяване на сърцето, до мъдрост или святост. Съществуват хора, които не издържат. Болката ги ожесточава, пресушава вътрешно силите им и върху лицето им се изписват гняв, раздразнение и ожесточение. „Болката не винаги ни прави по-добри. Може да ожесточи хората, да ги доведе дори и до завист, омраза и злорадство, затова и Църквата се моли всекидневно Бог да ни избави от всяка скръб, злини и страдание.” Този, който не е изпитал болка в живота си, никога няма да може да прояви милосърдие към ближния, нито пък този, който не е почувствал радостта. (2 Пак там, стр. 41)
Навярно нашата епоха, както никоя друга, търси едно апофатично отношение по тази трудна и същевременно чувствителна тема – мълчанието на Бога. Трябва най-накрая свещеници, богослови и вярващи да приемем, че не съществуват рационални отговори по всички теми. Някои въпроси превишават нашите сили. Не можем да ги разберем или изтълкуваме. Не може за всичко да имаме отговори, и особено логически свръхопростени или в определени пъти закостенели отговори. В даден момент трябва да научим отговора на мълчанието и молитвата. На не зная, не знам. Защо трябва всичко, насила да го знаем или да го разбираме? Да, съществуват и определени въпроси за живота и смъртта, на които няма абсолютни отговори, защото просто не можем да знаем. Тази позиция се нуждае от смирение и онтологично себепознание. Да познавам моите екзистенциални граници.
Нека разберем най-накрая, че връзката с Бога е битка. Не е някаква отпускаща развлекателна разходка, а мъчително екзистенциално премеждие. Битка, в която целта не е да победим – и тук е парадоксът на християнската духовност, а да бъдем победени. Трябва да позволим на Бога да ни победи. Това е и голямата трудност на начинанието.
Следователно, освен, че не сме в състояние да знаем и да разберем всичко в тази реалност на живота, същевременно трябва да имаме и вяра в Бога. С други думи, да се оставим на тази болезнена, крайна, гранична, но едновременно очарователна и благословена връзка с Него. Не разбираме Бога, а Му се доверяваме. „Въпросът на връзката между Божията любов и страданията на невинните теоретично остава без отговор. Това е въпрос на вяра и винаги ще остане там, за да изпитва вярващата съвест, по мярата на нейната вяра. Без този въпрос, монотеизмът не заслужава труда, той е едно буржоазно дело. Хиляди години го задава и му отговаря непрекъснато и непрестанно. . .”(3 – Пак там, стр. 41).
Духовният живот в пространството на Църквата трябва да се възприема като връзка. Ние сме забравили това. Вярваме, че можем по някакви външни начини да ангажираме Бога, да Го подчиним и да правим с Него каквото си искаме. Искаме да се вслушва във всички наши искания, и въобще да обслужва нашите дела, каквито и да са те. Тоест един послушник на нашата воля.
Но забравяме основното, че Бог е личност. В Православната Църква не говорим никога за една висша сила, а за един Бог, Който докато остава непричастен по отношение на Неговата същност, може и иска да влиза в отношение с човека и цялото творение.
Тази опитна догматична истина на Църквата за съжаление се забравя дори и от вярващите. Които както с живота, така и с техните разбирания говорят за един Бог като висша сила. Тоест напълно безличен и непричастен. Без никаква поле за връзка и диалог.
Тук е много важно да подчертаем, че в наши дни Ню ейдж ересите (=нови, съвременни ереси), особено тези от източен тип и произход, изтъкват точно този образец за Бога. Една висша сила, с която нямаме връзка, а се съгласуваме. Не водим диалог, а просто я приемаме. Но ако съществува една висша сила, с която се съгласувам, тогава не мога да развия диалог и съприкосновение с тази сила. Да ми повлияе и аз да й повлияя. Мога просто и само да проява външно послушание към някакви външни заповеди. Но тук няма живот. Няма я живината на една връзка.
Когато в Православната Църква говорим за връзката с Бога, говорим за един акт на свобода. В една връзка не съществуват дадености. От момента, в който сметнеш мъжа или жена си за даденост, си ги загубил. Когато една жива връзка се разбере като нещо статично и самопонятно, тогава се разпада и срива. Ако животът има някаква красота, тя е, че се затрудняваш да го о-предел-иш. Изненадва те, удивлява те.
В една връзка може днес да сме добре, и не след дълго да се караме, да правим всичко на пух и прах. Може да се разберем или никога повече да не се разберем. Може другият да ни желае или да се отвръща от нас. Връзката с Бога е жива връзка, която пулсира, тресе се, променя и преобразява, преминава през много и различни етапи. Моменти на доверие, но и моменти на отричане и отстъпление; на съмнение и пълно отдаване.
Старецът Емилиян Симонопетритски казва това много хубаво „с Бога играем една постоянна, вечна, безкрайна криеница”. Скрива се от нас и ни се показва. Скриваме се от Него и Му се показваме. Появява се пред нас и изчезва, отдаваме Му се и много пъти безразлично си тръгваме. Виждате, не е абсолютно сигурно, че винаги сме готови или искаме да срещнем Бога. Много пъти дори не сме готови. Търсим срещата с уста и думи, но не и със сърце. И това е така, защото срещата с Бога, именно защото е движение към една личност, има цена. Струва нещо, както и всяка форма на връзка. Една среща с Бога може да преобърне нашите ценности, да ни накара да преразгледаме основни дадености от живота ни, след като на онзи етап сами не бихме го пожелали.
Никой в живота си обаче няма всичко. Нещо придобива, но и нещо едновременно губи. Не може да имаме всичко. Това е и правилото на една връзка. Приемаме нещо, но в същото време трябва и да дадем. Не е даденост, че Бог винаги се крие от нас. Навярно и ние избягваме срещата, страхувайки се от цената.
Живото присъствие на Бога в живота има много и различни форми на изразяване. Една от тях е усещането за присъствието Му като сила за търпение и надежда, като кураж и очакване на по-добър утрешен ден, на една неочаквана изненада, на едно дивно знамение за живот и обрат.
Духовният опит ни уверява, че не само получаваме отговори, а отговорите идват като изненади. Идват оттам, откъдето не го очакваш. Кога обаче? Когато знаеш да чакаш. Както казва великият Габриел Гарсия Маркес, „ Не губи търпение, най-добрите неща идват, когато не ги очакваш. . .”.
И свети Порфирий се съгласява напълно, казвайки, „Бог си знае. Там, където се отчайваш, ти изпраща нещо, което не очакваш. . . стига да Му вярваш и да Го обичаш. Както и Той ни обича и се грижи за нас, както всеки баща за децата си. И всички ние сме деца на Бога. И всичко добро, което имаме, го имаме от Бога. То е Негов дар. Не си ли чувал в Църквата, че „всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините?”
Да знаеш да чакаш и да не се отчайваш е нещо различно. За съжаление, живеейки в един свят и в общество, в което скоростта е влязла в живота ни, искаме всичко да става изключително бързо, светкавично. Това има като последица да губим великата добродетел на търпението и търпеливостта.
Божията благодат е в търпението. Божието присъствие е в куража. В онази усмивка, в часа, когато стотици мъки и изпитания пробождат тялото и душата ти. Това е Божието присъствие. Да намираш сила и смисъл, там, където привидно не съществува нищо, за което да се задържиш.
Превод: Константин Константинов
Източник: Блог за отец Харалампос Пападопулос
