Изкушенията на Традицията

Нашият живот в православното Предание не ни гарантира безгрешност. „За всички всичко е чисто“ – казва ап. Павел (Тит. 1:15). От правилността на тази формула обаче следва справедливостта и на обратното твърдение: страстите намират почва навсякъде, включително и в църковния живот.

Има ли нещо в сътворения свят, което човекът да не е превърнал в повод за изкушение? И ако има нещо сътворено, посредник в отношенията ни с Твореца, защитено ли е то при цялата си нужност и неизбежност срещу превръщането си от време на време в такова „мътно огледало“, за каквото говори ап. Павел (1 Кор. 13:12)?

Понякога в нашите възприятия Преданието от слово, обърнато към Бога, се редуцира до свидетелство за самото себе си. Понякога то става непрозрачно и през него не се виждат нито Евангелието, нито Христос, нито даже нуждаещите се от нас хора. Как ни застига тази слепота?

Първото изкушение е очевидно и познато. То стои пред вратата на Традицията и ни уговаря: „Живей по-леко, по-несериозно! Поглези се със своята вяра, но не повече“. След това идват вътрешните изкушения. Да кажем, човек е приел и вярата, и Църквата – но при това не си е дал сметка за мотивите. Много характерен пример за такъв начин на приемане на Църквата описва Юрий Самарин: „Може да се каже, че ние се отнасяме към Църквата по задължение, заради чувството си на дълг, както към стари роднини, при които се отбиваме два-три пъти в годината, или като към добри приятели, с които нямаме нищо общо, но от които в случай на нужда понякога вземаме назаем пари. Според обичайните ни представи Църквата е учреждение – божествено, но все пак учреждение. Това разбиране е погрешно поради същата причина, поради която са погрешни почти всички наши разпространени представи за обектите на вярата: без да съдържа в себе си пряко противоречие с истината, то е недостатъчно“.¹

Мнозина влизат в Традицията (или по-скоро се докосват външно до нейната външна обвивка) в търсене на национална идентичност или културно наследство. Последният израз показва добре структурата на възприемане на Църквата от „културнопоклонниците“: защото наследството е това, което остава след вече умрелия. И разговорите на „културното наследство на руското православие“ в основната си част се водят от хора, които никога не са били причастни на Живия Бог.

В традицията търсят „енергия“, здраве, гаранции, успехи. Търсят потвърждение на самите разбирания (например по книжките на Рьорихови си съставят мнение за „руската духовност“ и много се учудват, че и проявите й, и пътищата за нейното постигане кой знае защо не приличат на хималайски картинки).

И разбира се, най-разпространеното: „нашият руски обичай е такъв“. Сред днешните разговори за „отеческата вяра“, за връщане към „вярата на отците“ някак си се забравя, че в древната Църква подобен род съждения са били достатъчно двусмислени. Във всеки случай св. Григорий Богослов предлага „да се избягва служенето на родни богове“.²Не по-малко двусмислени са те и днес, когато същите аргументи (и с не по-малко право) предлагат и „руските езичници“. Във всеки случай апелирането към „древността“ не може да бъде самодостатъчно. Няма да е зле, ако във всеки храм днес се окачат думите на Тертулиан: „Христос нарече себе си истина, а не обичай“.³

В противен случай цялото „второ кръщение на Русия“ ще приключи с повтарянето на гневните ангелски думи, казани от небесния вестоносец на мъченика Петър. По време на епидемията в Александрия мнозина се кръщавали не от вяра, а от страх. Тъй като някои от тях въпреки това умирали, ангелът казал на свещеника: „Докога ще изпращате тук завързани торби, но абсолютно празни, без нищо в тях?“.⁴

Преп. Ефрем Сириец също предупреждава трезво: „ако само обичаят те отвежда при Лекаря, ти няма да получиш здраве“.⁵Ако неговите думи за някого не означават нищо особено, можем да припомним за аналогично признание от един друг свят: „Грехът кръжи над църквицата златоглава, но в нея не се моли“ (М. Цветаева).

В края на краищата традицията, завещана ни като „Свята Русия“, е само една и тя не се изразява в освещаване на хлябове и боядисване на яйца. Това е традиция на цялостно служене на Христа. Ако не сме чули това нейно главно внушение – предупреждението на Жан Дюшан се отнася за нас: „От редовно ходене в курника не ставаш кокошка и от посещаването на храма в неделя не ставаш християнин“. ⁶ Както знаем, не можеш да се „запишеш“ за християнин: такъв можеш да станеш чрез усилията на духовното раждане.

Но и хората, приели сериозно вярата, си имат своите изкушения. И ето че сред многото конкретно-исторически, временни причини трябва да насочим разговора и към вътрешното, дори извънвременното (в смисъл на възможно по всяко време, не само през „постсъветското“) изкушение на традиционализма.

Става въпрос за опасността да заседнем в дебелите пластове на православните предания и така никога да не стигнем до Евангелието, да забравим за самото Предание. В богатството на нашите предания можем да загубим от поглед Оня, към Когото те водят. За това предупреждава митр. Антоний: „Това, което ми изглеждаше още по-страшно е, че можеш да се наричаш християнин, да прекараш целия си живот, изучавайки дълбините на богословието – и никога да не срещнеш Бога. Да присъстваш на красотата на богослужението, да бъдеш член на хора или участник в службите – и никога да не достигнеш до същността на нещата… Ето аз винаги се вълнувам от богослужението през Страстната седмица. Вместо кръста, на който умира жив Човек, ние имаме прекрасно богослужение, от което можеш да изпаднеш в умиление, но което стои между грубата, страшна трагедия и нас… В някакъв смисъл красотата, дълбочината на нашето богослужение трябва да се разкрият, то трябва да се разкъса, за да може всеки вярващ да стигне до страшната и велика тайна на това, което става“.⁷

У. Джеймс, описвайки многообразието на религиозния опит, разказва историята на едно обръщане: „Аз осъзнах, че натрупвайки пред Бога своите благочестиви подвизи, пости и молитви, нито веднъж през цялото това време не съм помислил искрено за Бога“.⁸

Подобно е свидетелството и на католика Екзюпери: „Ние изградихме храма, а после той беше даден на църковните служители и на бабичките, които дават под наем столове. Храмът беше построен, за да се дават в него столове под наем“.⁹

А православният свещеник казва: „Толкова е лесно срещу гърчещата се и крещяща от болка човешка душа, жива и подвижна, да издигнем стената на закона, камъка на обряда, висотата на отвлечената истина и да се отдалечим, без дори да погледнем как душата се блъска в студените, твърди камъни. Обрядът и законът са по-удобни от човека, те са безстрастни и безжизнени. Тогава няма нужда да съжаляваш човека, който си тръгва от църквата, няма защо да се чувстваш отговорен за това, тогава можеш да вярваш в Бога и искрено да се смяташ за християнин, без да изпълняваш учението на Господа. И ние се преклонихме пред обряда и закона; около тях се движат нашата мисъл, нашата борба. Чувствителни сме към обидите, които им нанасят, но за обидите, нанасяни на човека, сме слепи и глухи“ (свещ. С. Щукин).¹⁰

Същността на църковния живот е проста: Самият Бог идва и дарява Себе Си. Традицията помага да се чуе почукването на вратата и да се приготви „вечерята“. Но едно от най-болезнените и разпространени изкривявания на Традицията е в грижите за приготвяне на вечерята, да бъде забравен Оня, Който трябва да дойде. Да се забрави, че Той иска да се срещне с човека и неговото сърце, което се стреми свободно към истината, а не с фарисея, който се гордее, че е изпълнен някакъв ритуал.

Много е лесно да се забрави, че обрядът води човека към Бога, а не към своето изпълнение, и че той води именно човека. Дали само по силата на Божия закон за рядкостта на таланта, но сред нашите свещеници съвсем не е лесно да се срещнат искрени и възпламеняващи проповеди или дори просто съчувстващ и разбиращ пастир. Или пък нашето мълчание, толкова гръмогласно и скандално днес, когато Русия чака пастирски думи, а чува само призивите на сектантите, е следствие от някакви непреодолени наши собствени изкушения, от някакви особености на църковния живот? Струва ми се, че не бива да търсим причината само в „политическия“ или „културния“ климат. Тук си дават среща съдбоносни исторически обстоятелства – вътрешни и неотстраними изкушения на традицията.

По време на служба всяка ектения завършва с прошение: „Весь живот наш Христу Богу предадим“. Когато току-що бях влязъл в Църквата, това църковнославянско прошение си преведох така: „Господи, помогни ми да вляза в семинарията!“ Но ето човек прекрачва прага на семинарията. Ето че назад остават и посвещаването, и монашеското пострижение. И тази основна молитва става все по-неразбираема за ума: какво още искаш от мене, Господи? Аз и така Ти посветих целия си живот, станах църковнослужител, работя само за Твоята Църква! Какво още мога да направя за Теб?

Онези благочестиви дела, които са помагали на душата да расте във времето на мирския й живот, са вече недостатъчни. Студентът, който спазва поста в студентския стол, всеки път прави избор и упражнява своята воля. За семинариста, който яде постния си обед в столовата на Семинарията, постът почти губи духовното си значение, превръщайки се само в полезна подкрепа на организма. Молитвата и Литургията стават части от обикновения и задължителен дневен режим. Евангелието от книга за живота се превръща в учебник и източник на цитати…¹¹Общо казано, именно външното благополучие на духовния живот може незабелязано да доведе до вътрешен провал.

А толкова лесно монахът, който живее безбрачен, може да каже: след като не живея според природата, аз говоря и мисля вече според благодатта. Доколкото такива хора живеят извън своето време, те се изкушават да мислят, че по силата на това живеят вече във Вечността.

А изкушението от собственото ти духовно здраве (или поне от неговата видима страна)? Много ярък пример за изкушението от собственото архиерейство е известният разговор на митр. Филарет и д-р Гааз. На заседание на управата на затвора митр. Филарет прекъснал Гааз, който настоявал за смекчаване на затворническия режим: „Вие, Фьодор Петрович, винаги говорите за невинно осъдените: такива няма – те са осъдени, следователно са виновни“. Гааз скочил: „Владико, вие забравяте Христос!“ И Филарет – публично! – се поправил: „Не, не аз забравих за Христос, а Христос в тази минута забрави за мен“.¹²Московският светител е бил наистина духовен човек. Затова и успял да отговори толкова бързо и точно.¹³За да се избегнат подобни „духовни приключения“, преп. Серафим Саровски съветва: „за запазване на духовния мир трябва по-често да влизаме в себе си и да си задаваме въпроса: къде съм аз?“¹⁴

Не случайно сред монасите почти няма деца на духовници. За последните Църквата Литургията са нещо обикновено, радикализмът на Евангелието е притъпен. И в житията на светците рядко се среща основател на нов манастир, израснал в свещеническо семейство. Преп. Серафим произлиза от семейство на търговци, преп. Сергий – на боляри, сред оптинските старци могат да се срещнат бивши офицери… Ако обърнем внимание на тези „детайли“, ще забележим, че най-често монашеският аскетизъм в историята на Църквата се е обновявал от деца на миряни, а не на свещеници.¹⁵

Има една тъжна шега: „Най-трудното нещо на света е да обърнеш към православието православния поп“. Привеждам това зрънце от църковния фолклор не с цел да се посмеем. И служителите на Църквата, особено нейните водачи, си имат своя професионален риск. Този риск в някои случаи прилича на риска на … болшевишкия морал. Това не е оценъчно сравнение, просто някои структури на съзнанието тук наистина си приличат. Болшевизмът беше обречен на терор. Най-низкото в неговата практика беше следствие от най-възвишеното в неговата проповед. Прекалено голяма била поставената цел – щастие за цялото човечество през всички бъдещи векове. Тази цел е абсолютна в съзнанието на нейния служител. Но абсолютът затова е абсолют, защото не е съотносим с нищо. В сиянието на абсолюта се разтварят всички „частности“ на „големия път“. Всички средства са прекалено малки за толкова голяма цел – и затова нито едно от тях не може да бъде еднозначно лошо. Император Николай II си зададе въпроса: струва ли си заради съхранението на своята власт или на властта на династията да се пролива кръвта на стотици хора? А за Ленин беше дори смешно да размишлява над такива проблеми: в сравнение с безмерното щастие на милионите, прескочили „от царството на необходимостта в царството на свободата“, какво означава животът на няколко хиляди, счупили главите си през този световноисторически скок? „Нашата цел оправдава нашите средства“.

Нещо подобно изкушава и църковнослужителя: благото на Църквата е абсолют и заради него навярно може… Може да се премълчи, да се подкрепи, може да се подпише, може да се потвърди, може да се осъди… В християнството има противовес на тези изкушения – Евангелието, молитвата към Разпнатия за нас, традицията на ежедневното усилие за покаяние. Но всичко това така лесно се забравя в суетата на спешните, но още по-спешните и на вече съвсем неотложните дела. Василий Розанов, юродивият на руската философия, се пита: „По какъв начин християнството, толкова благопжелателно към човека, стига до инквизицията?“ Нали при това никъде не откриваме преобръщане от „да“ в „не“, прелом на убежденията, във вярата, в идеалите! Исторически недостоверно е да се каже, че след 1000 години „галене по главите“ са „започнали да изпращат на кладата“. Нищо подобно! Никакво преобръщане, реформация, буря: тих полъх. Полъхва, полъхва, гали косите, сладко, приятно, отново полъхва, горчиво, отново сладко, още по-сладко, полъхва, полъхва, раздава се нечий стон, но всичко утихва, полъхва, полъхва, изпадаха гвоздейчета, изпаднаха иглички, някого са уболи, смъртно, полъхва, полъхва, добре ли е, зле ли е, всичко се обърква, всичко вече е неясно, полъхва, полъхва. Инквизицията е влязла в Църквата … Никой не я е забелязал! Когато онези 5-6 кардинала, които постановили „да се изгори“ и наистина „изгорили“ някого – то наистина ли на никого не минало през ум да попита, „дали те не изпаднаха в ерес“, дали ние да не се разграничим от тях?“¹⁶

Розанов е казал истината. А дали с нас не се е случило или дали няма да се случи нещо още по-лошо? Инквизицията изгаряла еретиците, отстоявайки правата вяра. У нас, в Русия от ХХ век е имало църковни йерарси, одобряващи огньовете, на които изгаряли защитниците на православието („това не е заради вярата, а по политически причини, за неподчинение на властите“).

Ап. Павел определя езичеството като служене на творението вместо на твореца (Рим. 1:25). Такова езичество е възможно и в православието. Св. Григорий Богослов пише: „Безчовечието влиза при тях в обряда на Богопочитанието“.¹⁷Това се отнася за езичниците. Но не е ли възниквало и у нас понякога желание да кажем нещо подобно след общуване с прислужниците в православния храм?

Всичко може да стане повод за изкушение. Дори любовта към духовния наставник, дори подражаването на него. Григорий Богослов казва, че след смъртта на св. Василий „ще срещнеш много василиевци по външност: това са статуи, представящи сянката Василиева, ехото… Те искат да превърнат много маловажни неща у Василий, дори телесните му недостатъци, в средство за своята слава. Става въпрос за бледността на лицето, дългите коси, бавния говор, замислеността и вглъбеността в себе си. Това при него беше не преднамерено, а обикновено, от само себе си… Колкото повече тези хора искат да се приближат до Василий, толкова повече се отдалечават от него“.¹⁸

Днес става нещо много подобно във все по-разрастващото се общество на „духовните деца на отец Александър Мен“. Те дори не разбират, че със своята активност и неумерената проява на чувства очернят паметта на отец Александър. Тяхната възпоменателна дейност е под мотото: имаше един добър свещеник в Русия – и него убиха (това е основната мисъл на книгата на Зорин Ангелчернорабочий). Те не могат да говорят за православието без раздразнение – нима отец Александър ги е научил на това? Самия него те вижда така: „Мисията на отец Александър се състоеше и в това, да евангелизира полуезическа Русия и така да преобърне оста на световната история. Отец Александър продължи делото на Христос: той лекуваше Русия и с това – цялото човечество. Аз виждах пред себе си идеален човек, надарен с всички земни и небесни дарове. Той беше най-живият от всички хора. Той носеше в себе си мъдростта на вековете. Христос се беше отобразил в него с необичайна пълнота. Гениална интуиция, могъщ интелект, мислител от вселенски мащаб. Отец Александър ще влезе в историята след Христос като победител…“ Тази статия на Владимир Илюшенко, председател на дружеството „Културно възраждане“, носещо името на Александър Мен, е озаглавена Син на човечеството.¹⁹След две години, научавайки, че аз не съм съгласен с рекламирането на книгите на отец Александър като пълно и адекватно изложение на християнството, В. Илюшенко рязко заяви: „Не знам кой твърди такива неща, аз не съм виждал подобна реклама“.²⁰Навярно е нямал време да погледне в огледалото…

Как да не припомним тук думите на Ницшевия Заратустра, предупреждаващ своите ученици: „Вие още не търсехте себе си, когато намерихте мен“.²¹

Анри дьо Любак смяташе за нужно да предупреди за това самите пастири: „Ние трябва да се пазим от кощунственото смесване на Истината с нас, нейните служители“.²²

Разбира се, дори подражаването на учителя има спомагателно роля. „Аз усещам силно тъмнотата на светоотеческите текстове, в които не мога да проникна – пише Иван Киреевски на своя духовник, оптинския старец Макарий, по времето на заниманията си с преводи на светите отци, – и в тези случаи обикновено решавам да потърся помощ от вас, макар че в същото време чувствам, е дори и вашите обяснения могат само да ми посочат накъде да гледам, но не и да ми дадат очи, с които да виждам.“

Учителят може да покаже посоката на търсенето, на движението на човешкия дух, но само търсещият може да види Обекта, който търси. Задачата е двустранна: първо човекът трябва да бъде научен да вижда Бога и да различава действието на Неговата благодат, а след това – да вижда самия себе си в перспективата на видяното, което е неизменно свързано с императива за обновление и покаяние.

Накрая трябва да разграничаваме православното богословие от православната митология.

Към областта на митологията се отнася например представата, че „честото причастяване е грях“. Уви, дори авторитетът на св. Теофан Затворник и св. Йоан Кронщадски не е достатъчен, за да накара хората по-често да пристъпват към Тайнството на Евхаристията. Какво ни интересуват светците, щом баба Аксиния е казала, че да се причастяваме повече от веднъж годишно, е „голям грях“. „О, обичаи, о, предръзсъдъци! Напразно се принася ежедневната жертва, напразно ежедневно заставаме ние пред олтара Господен! Никой не се приобщава“ (св. Йоан Златоуст).²³

Колко апокрифи са се появили през първите векове на християнството и колко трудности и болка са донесли те на Църквата! Но и днес такова „псевдонимо знание“ отново се твори и разпространява с огромна охота. Разбира се, това е творчество на любимата тема – за края на света. Издават се и православни „романи на ужасите“ от типа на Русия пред второто пришествие. Истинните и отдавна фиксирани в църковното предание разсъждения и пророчества тук са примесени с явни апокрифи от типа на „един старец казал“. Спомням си как много от тези предсказания се преразказваха в Лаврата преди десет години и виждам как това става сега. Днес тези разсъждения са политизирани, вкарани в желания политико-идеологически модел. Но в Църквата не се забелязва желание да се противопостави на „скверни и бабешки басни“ (1 Тим. 4:7). Журнал Московской Патриархии някак плахо отбелязва (в спомените на проф. Козаржевски), че в Москва през 20-те години е било немислимо разпространението на брошура от типа на На кой светец при каква болест да се молим. Но в днешните храмове благодарение на старанията на „някои от извънмерно православните у нас“ (св. Григорий Богослов)²⁴, тези езически творения са задължителен атрибут. Аз разбирам, че на „немощните във вярата“ може да се предложи само храна, подходяща за тях: мляко – на тези, които не могат да ядат твърд хляб, национално-монархическа литература – на онези, които още не могат самостоятелно да търсят Христос и затова мечтаят за земни водачи към Царството Небесно. Но защо трябва това млечице, съобразено с не винаги преобразените човешки страсти, да се представя за норма на богословието и църковния живот?

Поразително е разпространението в храмовете (и дори в Отдела за религиозно образование) на двутомника за руската нечиста сила – пособие по заклинанията и гаданията. Но върховен паметник на нашето богословско и нравствено подивяване остава издаването от Валаамския манастир на спомените на княз Жевахов. В тях се твърди, че Богът на Стария Завет е Сатаната.²⁵

Издателите са готови да простят на приятеля на оберпрокурора дори това богохулство, също както и призива за обединяване с католицизма (т. 2, стр. 236), и създаването на „Християнски интернационал“ (стр. 317), както и твърдението, че думите на Христос за Църквата, над която портите адови няма да надделеят, но се отнасяли за православието (стр. 200-203). Ставропигиалният манастир е готов да издава книги, в които има откъси, започващи така: „Християнската съвест изобщо не може да се съгласи с мнението на ап. Павел… Ап. Павел гледал едностранно… Ап. Павел пропуснал да види…“ (стр. 268). Всичко това може да се остави настрани заради централната идея на книгата: в училищата и университетите главен предмет трябва да стане „жидоведение“-то (стр. 62).²⁶

Национализацията на православието, превръщането му в „руска идеология“ открива пътя на новото антихристиянство. Най-голяма заплаха за православието в днешна Русия не е протестантизъмт, а езичеството. Усилията на протестантсктите мисионери имат доста относителен успех в сравнение с оглушителния успех на „лечителите“ и окултистите. Стратегията на новоезичеството (New Age) в целия християнски свят се базира на използването на фолклорни символи, на максимална паганизация на народните предания, песни, легенди, митове. Най-големият окултист (по-точно е да се каже сатанист) в Русия Отари Кандауров вече заяви, че „руският език е най-езотеричният език в света“. Голубинная книга и подобната на нея продукция на староруските окултни секти се пропагандират активно. Под табелата „Град Китеж“ вече действа окултен кръжок. Християнството се обявява за „еврейска религия“. А вестникът Аль-Кодс вече съчини доста оригинален лозунг за „Руска антииудействаща Реформация“. Предполага се преработването на православието по протестантски образец, но това да стане под формата на борба с иудейските отживелици (премахване на левитите-свещеници, на иудейското облекло – расата, изличаване на думите на ап. Павел за обрязването като праобраз на кръщението и др. под.).²⁷

Но православната проповед и публицистика предупреждава по-често за опасностите от американския протестантизъм, отколкото за капаните на руското езическво или антииудейския модернизъм.²⁸На духа на света му е все едно от коя страна ще атакува православието: отляво или отдясно. Но ето че съвременното църковно съзнание трудно различава съблазните отдясно и още по-трудно му е да се защити от тях. Не отеква църковен глас: „на лъжемъдруващите като Жевахов и Емелянов –анатема“. Нашето църковно съзнание е поразено от „болестта на правотата“, която с нищо не е по-добра от ентусиазираните пристъпи на обновленчеството.

Националната църква не може да се бори успешно с националната религия. Езичеството е религия на нацията, на „езика“. Само Вселенската църква, отстояваща над-утилитарната Истина, Едната и Единствена за всички хора Истина, може да намери средствата, необходими за отвръщането на цял народ от създадената от него душевно-комфортна идея.

Може ли да има „руска религия“? Ако тази религия се обръща към специфично „руски“ духове – към Перун и Велес – да, тя ще бъде отчасти руска (отчасти, защото духовете, с които се свързва такава религия, с еднаква охота се отзовават на всякакви имена и прякори). Християнството е религия на покаянието, това е вяра на получилите прошка грешници. За да стане специфично руско в същността си, трябва да обявим, че ние сме се научили някак си специфично по руски да грешим и специфично по руски да се покайваме. В никое Добротолюбие не съм срещал раздел „руски грехове“ (наистина в църковния речник има израза „гръцка любов“, но явлението, скрито зад този евфемизъм, е изцяло интернационално и интерконфесионално). И що се отнася до покаянието, руските монаси никога не са чувствали потребност да допълнят с нещо свое преписваните от тях книги на сириеца Ефрем или египтянина Макарий. Може, разбира се, да се каже, че „руският стил“ в духовността – това е истовост във вярата, покаянието, молитвата. Но, първо, защо да търсим съмнителни синоними на хубавите думи. И, второ тогава ще се окаже, че нашите най-гръмки патриоти се молят не по руски: прекалено вяло и прекалено демонстративно.

Да, както вярно отбелязва Георгий Федотов, Русия се отзовавала със свой, неповторим глас на призива на Евангелието. Но да се изучават особеностите на руския отклик, без преди това да чуем в сърцето си самия Евангелски глас, значи да се занимаваме с напълно профанен естетизъм. Човек, който навсякъде в църковния живот търси „руското“, съвсем не е по-духовен от естета, който идва в храма с надеждата да чуе „нов глас“ в хора. Подобно душевно настроение имаха онези евреи, които в предгорбачовските години изпълваха московските православни храмове през великопостните съботни вечери. Псаломът „Край реките Вавилонски“ звучеше за тях като национален химн, но нищо повече.

Сред днешните проповедници на православието в Русия има твърде много хора, които не вярват в Бога, а в руското православие. Те не се молят на Троицата, а оставайки атеисти и комунисти, все пак смятат, че за Русия няма по-голям враг от католицизма. Те обичат не толкова Христос, колкото самата вяра, обичат проявите на вяра у другите хора (най-вече – у своите предци и отчасти – у съвременниците си).

Но еднозначния израз на Самарин „религията, която се приема не заради истинността й, а заради нещо друго, губи своите устои“.²⁹На времето архиеп. Йоан (Шаховски) писа за момента на своето обръщане: „Измъчих се в своите истини и зажаднях за Истината.“ За съжаление възможен е и обратният път – разменяне на Истината за дузина и половина малки истини.

Когато има такова разменяне, се ражда идеологията на фундаментализма. Тази идеология в своя бунт срещу историята я абсолютизира: нали онази форма на християнството, чиято неизменност отстоява фундаменталистът, се е родила като реакция, като отговор на предизвикателствата на тогавашната съвременност. Отказвайки да се приспособява към ХХ век, фундаменталистът защитава формата на приспособяване на Църквата към XIX, XVII или XIV век. Освен това фундаментализъм оказва прекалено голяма чест на историята, отказвайки се от нея: на практика той смята, че, да речем, до XVI век Църквата е търсила адекватни форми именно в историята – и ги е намирала. В тази перспектива на фундаменталисткия историзъм апостолският век се оказва най-уязвим, защото най-малко прилича на идеалния XVI или на ХХ век по своите форми (в апостолската община няма нито петреден иконостас, нито Типик). Вековната цялостна съборност на Църквата се редуцира до определен времеви синтез, обявявайки по марксистки всички предишни форми за непълноценни.

Колкото и да е странно, фундаментализмът е противоположен на църковния консерватизъм, който вижда идеала тъкмо в апостолските векове или в ранното монашество. Консерваторът защитава ценностите, фунадменталистът – конкретните форми на тяхното въплъщение. Фундаменталистът издига историческите факти до ранга на духовна неизменност. Консерваторът, тръгвайки от духовно неизменни принципи, оценява всяка историческа реалност. Интересно е, че от тази гледна точка полемиката на Владимир Лоски с латинските богослови е именно полемика между консерватор и фундаменталисти. Католическите защитници на Filioque в отговор на сериозните богословско-философски възражения на Лоски цитират няколко източни отци, които могат да бъдат изтълкувани в духа на Filioque. С това разговорът се превръща в диспут между богослов и историци, преминавайки от същността към цитатите. И затова Владимир Лоски справедливо отбелязва, че е налице „цезаропапизъм на учените“: историците се опитват да диктуват своите закони на богослова.³⁰Свидетелството на един текст обаче не е закон за Църквата – най-малкото защото съществуват и противоположни текстове. Значи задачата на богослова (именно богослова, а не историка), е да изясни кои от разминаващите се съждения по-органично и по-пълно изразяват самата църковна Традиция. Отец Сергий Булгаков смята, че да се утвърждава непогрешимостта на всяка светоотеческа формула, означава да се изпада в патрологическа ерес – и точно тази ерес открива той в метода на пролатинската аргументация на митрополит (впоследствие – кардинал) Висарион на Флорентинския събор.³¹

Буквализмът на фундаменталистите противоречи на църковната традиция – защото именно традицията на православието предупреждава, че е недопустимо за верността към буквата да се плаща със съдбите на живи хора. Когато разгледаме историята на православната догматическа мисъл, става ясно, че намирането на изход от задънената улица и отговорът на еретиците винаги са се удавали чрез разкриването на нови възможности за богословското творчество. Ще напомня, че именно привързаността на съборното мнозинство към буквата на остарелите канонични правила е причина за низложението на св. Григорий Богослов от константинополската катедра извършено от Втория вселенски събор.³²

Затова е толкова значима полемиката, която води с изкушението на фундаментализма големият църковен историк А. Карташев: „Временната горделива илюзия на младото богословско поколение, че то е неподвластно на закона за неизбежната еволюция на всичко съществуващо и че за разлика от предците си изобщо не новаторства, а само консерваторства, е именно илюзия, а не безпогрешно откриване на вечната неподвижна истина“.³³В представите на тези хора истината се свежда до догматически формулировки и да бъдеш богослов, означава просто да бъдеш цензор. Този терор на немотата е убеден, че „и християнското откровение, и развитото до днес богословие са някаква таблица с логаритми. Трябва само да погледнем в нея и да прочетем отговора. Няма за какво повече да се богословства. Трябва просто да бъдем добри християни. Ето това „просто“ не съществува в природата на нещата изобщо и в падналата върху нас тежест на горчивата съдба на руската църква в частност“ (А. Карташев).³⁴

В тази думи на Карташев не е трудно да се открие мисълта за невъзможността да се сведе църковният живот до удобната и безотговорна схема „конфликт между стари и млади“. В днешното руско православие консерваторства младото поколение, а с по-голямо недоверие към фундаменталистката идеология се отнася старото поколение богослови и свещенослужители.

През 1986 г. в Русия много нашумя романът на киргизкия писател Чингиз Айтматов Голгота. В него млад и модернистки настроен семинарист се сблъсква с късогледите преподаватели в семинарията – и е изгонен от нея… На практика (особено в онези години, а отчасти и сега) по-често става обратното: преподавателите се стараят да обяснят на младежите, че техният енорийски опит не е тъждествен с опита на православието, и че даже опитът на руското православие не е тъждествен с опита на православието въобще… Семинаристите се оплакват на ректора от преподавателите, които цитират светски философи или католически автори.

Хората, влезли в Църквата и богословието в годините на комунизма, ценяха същността на християнството и разбираха, че то съществува заради Чашата. Те нямаха нищо – и се научиха да се радват дори на малкото (ако въобще е допустимо Евхаристията да се смята за нещо по-малко, по-непълноценно в сравнение с идеала, например за църковно-държавна „симфония“). Друга е гледната точка на отдалите се на активен църковен живот в годините на нерелигиозна свобода: те си изграждат представа за православието от книгите и сравняват реалните събития в църковния живот именно с тази идеално-книжна представа за Църквата и християнското общество, превръщайки се неизбежно в жестоки съди и утописти. Бедата на Русия е, че в нея утопиите имат навика да се сбъдват. Пленени от красивата „идея“, утопистите си проправят път към властта (макар и само местна) и като с брадва отсичат от живота онези късове, които не се вместват в техните представи за Идеала.

И ето оказва се, че движение на миряните обвинява в модернизъм и ерес патриарха. Младежки движения се обръщат към йерарсите с настояване да се ограничат икуменическите контакти… В Москва не остана нито един свещеник, който, макар и рядко, да проповядва публично и за който да не се носят слухове, че е еретик. В историята на Църквата почти нищо не е абсолютно ново – нещо много познато откриваме в молбата на св. Григорий Богослов: „Овце, не пасете пастирите!“.³⁵

Не на всяка църковна сергия има Евангелие, но на всяка стоят фототипни издания, чието изобилие говори, че техните издатели нямат намерение да вземат под внимание всичко, което се е случило в страната без знанието на самодържеца император, и затова смятат да възпроизведат фототипно дореволюционна (или дореформена, или допетровска) Русия.³⁶За деца се преиздават книги със стар правопис и черни картинки, за младежите няма въобще нищо. Книгите са посветени главно на две теми: близостта на антихриста и величието на Русия.

Но може ли в една религиозно изостанала страна, отдавна забравила своето минало православие, да се възпроизвежда фототипно стилът на живот, който е бил полезен (и то навярно не за всички) във времето на религиозна единодушие? Не възпроизвеждаме ли по този начин преди всичко предреволюционната ситуация? Не възпроизвеждаме ли онези болести на църковния живот, който направиха възможна руската Катастрофа?

Днес, като нямаме сили да признаем: „Господи, заради нашите грехове Ти ни отне дара на словесното служене, нашите беззакония ни запушиха устата“, ние се утешаваме с надеждата за близкия край на света: каква мисия може да има във времената на Антихриста! Защото наистина са настъпили последните времена, нас не ни питат не дали сме разширили света на православната култура или дали сме отвели някого при Христос, а преди всичко – дали сме разпознали навреме Антихриста, не сме ли приели неговия „печат“, не сме ли му се поклонили заедно с целия свят.

Ако щете, главната причина за отсъствието на младежта от Църквата и за отсъствието на интерес на самата Църква към младежта е тъкмо тази идеология на алармизма. Църковните публикации непрестанно внушават: „Пред вратата е“ и съответно за първо задължение на християнина се обявява откриването на антихриста и неговите слуги. Не радост, а страх, почти преминаващ в паника, носят днес проповедите, които в църковната среда се смятат за „нормативни“.

Но когато ние, църковните проповедници, се обръщаме към хората, често им предаваме нашите страхове и страдания, а не упованието си в Евангелието. Представете си, че отивам в някое училище и в продължение на три седмици беседвам с децата. В резултат един от слушателите пожелава да се кръсти. Отиваме. Кръщаваме го. На следващия ден, когато вляза в класа, мога да се държа по два начина. В първия вариант ще кажа: „Вие – проклети жидо-масони! Вече три седмици ви говоря за православието, а само един от вас се отскубна от влиянието на гнусния рок и порнографията!“ Във втория вариант ще кажа: „Вижте колко е щастливо лицето на Иван. Това е, защото той вчера се кръсти. Между другото тази радост може да бъде и ваша.“ Аз предпочитам втория път. Много църковни алармисти – първия. „Ние сме герои от Брестката крепост – казват те. – От всички страни са ни обкръжили врагове, от прозорците ни тровят с газове, подкопават почвата под краката ни, отгоре ни засипват с бомби… Въобще голяма работа е да си православен, я всички в нашата крепост!“

В житието на преп. Макарий Египетски има случай, който много напомня току-що предположената ситуация. Веднъж по пътя той изпратил своя ученик да върви пред него. Тръгнал ученикът напред и срещнал един елин, който бил жрец на Падал и носел голям сноп дърва. Послушникът извикал на жреца с цялата страст на неофит: „Хей, демоне, къде си хукнал? Жрецът се обидил и набил ученика на Макарий. Като повървял, срещнал самия старец. Авва Макарий го поздравил по съвсем друг начин: „Здравей, здравей, трудолюбецо.“ Учуден, жрецът се приближил и казал: „Какво хубаво видя у мене, че ме почете с поздрав?“. Старецът му отвърнал: „Аз те видях да се трудиш, но ти не знаеш, че трудът ти ще отиде нахалост.“ Жрецът отговорил: „Трогнат съм от твоя поздрав и знам, че ти служиш на велик Бог. Преди малко срещнах един друг, зъл монах, който ме обиди и аз го пребих. Няма да те пусна, ако не ме направиш монах!“. Така добрата дума на преп. Макарий обърнала сърцето на елинския жрец – и той след кръщението приел монашество.³⁷

Днес ние се държим по-скоро като не особено мъдрия Макариев ученик, отколкото като самия преподобен.

Очаквахме в Русия да се появи поколение свещеници, прочели Достоевски със сърцето си, за де появи плеяда богослови, почувствали истината на Христос чрез възмущението от лъжата на Великия инквизитор… Всеки свещеник в съвременната Руска православна църква е преминал през избора на вярата, през горнилото на съмненията. Дори ако той е от вярващо свещеническо семейство – не веднъж му се е налагало да застава на кръстопът и да избира между лекия „комсомолски“ път и неизвестността на служенето на вярата. Всеки може да си спомни и затова, колко скъпи и близки са му изглеждали в ония времена всички, които казваха поне една добра дума за християнството и Църквата. Мнозинството днешни свещеници стигнаха до вярата не чрез четене на Добротолюбие-то и на други монашески книги, а чрез мисълта (може би объркана, но честна, страдаща и жива) на Достоевски, Бердяев, Булгаков… Затова е още по-неочаквано тяхното днешно демонстративно пренебрежение към всички, които с нещо показват незавършеността на своите търсения. Все още не съм чул някой свещеник да е отказал да продава в своя храм Руската идеология на архиеп. Серафим Соболев. Планът за „преустройството в Русия“ на тази написана преди половин век брошура предвижда въвеждане на смъртно наказание за проповедниците на атеизма…

Да, през 70-те и 80-те години се появи течение от хора, които от университетските скамейки влизаха в Църквата. Имаше време, когато в Москва най-образованата прослойка беше на църковните пазачи и четци. И какво? Утвърдилият се църковен навик, вече свикнал с прокрустовото ложе на позволените „реформи“, „поглъщаше“ по своите разбиания, използвайки реално този потенциал само отчасти, но пречупвайки и „възпитавайки“ конформисти на системата, а понякога и негодници в раса“.³⁸

Като частно следствие е забравена поръката на ап. Павел: „Помнете вашите наставници“ (Евр. 13:7). Май съвсем не се чуват думи на благодарност в публицистичния ригоризъм на онези хора, които днес нямаше да имат удоволствието да декларират чистотата на своята православност, ако като юноши не бяха чели нощем ксерокопията на „либералните“ философи. Те не признават правото на други хора да изминат същите стъпала, по които някога са се изкачили самите те. „Как можете да не разбирате това, което разбирам аз?“³⁹

Православната етика забранява отъждествяването на човека с неговия грях и грешка. Ако някой ваш познат вижда във всички околни само грехове и свежда разговорите до обсъждане на техните грешки – не е трудно да се досетите, че той самият има проблеми с духовното си здраве. А как да наречем човека, който е прочел всички книги (богословски и философски), за да търси в тях „ерес“ (истинска или само мнима), а не за да събира от тях частици мъдрост?

В сравнение с размаха на дейността на протестантите резултатите от дейността на православните младежки движения е просто незабележима. Само т. Нар. „Църква на Христос“ (която е само една от десетките секти) събира повече младежи на своите неделни сбирки, отколкото Православното младежко движение на своите годишни конгреси. Не е трудно да се убедим, че в провинциалните градове на Русия присъстващите на неделната служба в православния храм не са повече от присъстващите на събранията на сектите. А и в самата Москва през пролетта на 1994 г. броят на енориите само на корейската мисия (обединяваща презвитериани и баптисти) достигна 150 – тоест приблизително колкото броят на енориите на Руската православна църква. А нали освен това има и американски мисии, има и руски протестанти, има – освен баптистите – десетки енории на адвентисти, петдесетници, харизматици, йеховисти…

В това протестантство, което сега завладява Русия, отсъстват онази дълбочина и дори дързостта и свободата на мисълта, свойствени за православните мислители от първото хилядолетие и от нашия век. Били Греъм не е Августин, нита Флоровски. В стадионните изпълнения няма нищо от високата красота и благодатността на литургията. В листовките с призиви към незабавно „покаяние“ няма нищо от онова разбиране за безпределността на човешката душа, което православието откри на преп. Макарий и на Достоевски. Но още по-жалко е, че нашата неспособност да свидетелстваме за същността на православието отблъсква младежта към света на „бапсомола“.

Да оставим сега настрани политическите, финансовите и пр. причини за успеха на протестантските мисии в Русия.⁴⁰

Няма да се впускаме да обсъждаме въпроса, доколко са нравствено почтени действията на американските мисионери за доунищожаването на православието в Русия (за тях нямат значение дори изводите на Световния съвет на църквите: Лозанската декларация още през юли 1974 г. подчерта, че понякога е полезно обявяването на мораториум върху дейността на чуждестранните мисионери: „В страна, в която вече е било проповядвано Евангелието, понякога може да се наложи съкращаването на броя на чуждестранните мисионери и намаляването на финансовата им подкрепа, за да се облекчи разрастването на поместната църква“).⁴¹Но ето, че след като по най-подробен и документиран начин бъдат изучени механизмите на сектантската експанзия в Русия, трябва все някога да си зададем въпроса: „А къде бяхме ние? Защо нашето слово не достигаше до човешките сърца?“

Колкото и да са „зловредни“ разрушителите на православието, те не са нещо повече от микроби. Болестта се проявява само тогава, когато самият организъм е слаб. Всеки от нас носи в себе си едва ли не всички болестотворни микроби, но за да се прояви дадена болест в конкретния организъм, трябва той да е отслабнал. И ако толкова успешно действат сектите в Русия – значи ние сме болни и слаби, не можем да бъдем самите себе си, а се превръщаме в колония от микроби.

Като християни (като християни, а не като руснаци) ние сме наистина „Новият Израил“. Обаче – „като се наричаш гъба, влизай в кошницата“. Ние носим не само библейските благословии, но и библейските проклятия. Ние сме склонни да мислим, че наследяваме само благите обети. А бичуването – не е ли по съвестта ни?

Толкова е лесно доброто и злото да се разделят пространствено. За такива опити да прехвърли тежестта на покаянието само върху плещите на „друговерците“ Стария Израил бил сурово наказван. Слава Богу, светите отци не са чели днешната православна публицистика, която вежда в своите автори „деца божии“, а в иудеите – „синове на дявола“. Затова и преп. Макари Египетски отправя строгите думи на Христос: „Ваш баща е дяволът“ (Иоан. 8:44) не към иудеите, а към целия грешен Адамов род“ (Беседа. 5:3).

Затова и преп. Максим казва за евангелското изобличаване на фарисеите и книжниците: „Ти нас си имал предвид, Господи…Това което е казал нашият Господ, укорявайки фарисеите, аз прилагам към нас, днешните лицемери. Не натрупваме ли и ние бреме тежко и трудно за носене и не го ли прехвърляме върху плещите на хората, а самите ние и с пръст не искаме да го докоснем? Не извършваме ли всичките си дела, за да се покажем пред хората? Не обичаме ли да сядаме на най-видното място на трапезите и сборищата, и не превръщаме ли в смъртни врагове онези, които не така усърдно ни оказват подобна чест? Не сме ли взели ключа на познанието и не заключваме ли с него Царството Небесно пред хората, вместо и самите ние да влезем, и на тях да позволим да влязат? Не обхождаме ли море и суша, за да обърнем поне един, и когато това стане, го правим син на хиената, два пъти по-лош от нас? Не сме ли ние слепи вождове, които оплюват комара, а поглъщат камилата? Не измиваме ли отвън чашата и чинията, а отвътре ги оставяме пълни с разхищение, алчност и невъздържание? Не издигаме ли надгробни паметници и не украсяваме ли ковчезите с мощите на апостолите, уподобявайки се в същото време на техните убийци?“.⁴²Така и станал Максим – Изповедника с изтръгнат език…

Според азбуката на православната духовност не може да се влезе в Царството Христово без съразпятие с Христос, без страдания, без кръст. Ние празнуваме паметта на много светци, просияли (това е много важна дума, а не шаблон, да просияеш, значи да преодолееш преграда, да си пробиеш път) през „благополучните“ векове на християнството. Ако е съществувал техният подвиг, значи е имало и страдания, в които те са усъвършенствали своите души. Но кой им поднасял чашата на страданията? Да, най-тежката и трудна борба се води със самия себе си и със своите страсти. Да, всяко гонение се подема от духовете на злобата. Но нали действа чрез хората! Кои? И въпреки че не са малко преследваните от еретическите власти (през онези не толкова редки периоди, поне за историята на Византия, когато императорската власт се отклонявала от православието), най-често страстите и духовете възбуждали гонения срещу светците чрез техните братя, единоверци, често – и сподвижници. „И макар че скърбите са тежки, никъде няма мъченичество, защото нашите притеснители носят едно и също име с нас“ (св. Василий Велики).⁴³Преп. Сергий Радонежки няколко пъти бил принуден да се усамотява в своята обител от братята…

И макар че не малък сонмът от мъченици, убити „от еретиците“ и „от безбожниците“, много са и светците, пострадали от нас самите, от православните…

На семинаристките лекции за историята на Църквата се говори като за история на светците. В паметта на слушателите на уводните историко-църковни курсове остават само имената на светци и еретици. Те запомнят митр. Филип и патр. Гермоген, преп. Сергий и мъченика митр. Арсений (Мациевич). Но не запомнят, че и Филип, и Гермоген, и Арсений са осъдени на събори от останалите епископи-събратя…

Именно благодушието на преподавателите по църковна история поражда у техните възпитаници апокалиптичен страх, който сковава техните чувства и мисли, когато не вгледат в реалния църковен живот. По-рано – монахът е преподобен, епископът – светец, а сега – „светостта оскъдня“. И тук вече не е възможно да не станеш разколник („в знак на протест“) и така ти се иска мълнията на Апокалипсиса да помете и двусмислеността, и безкрайната виновност на историческото битие.

Затова има смисъл да припомним за плача, който преминава през цялата литература на отците и не може да намери място на страниците на учебниците по църковна история. Има смисъл да се напомни, че в историята на Църквата не е имало век, който да е смятал сам себе си за „златен“. И така:

II век

„На вас говоря сега, които началствате в Църквата в председателствате: не наподобявайте злодеите. Злодеите поне носят своята отрова в съдини, а вие държите своята отрова в сърцата си“ (Ерм).⁴⁴

„На вас беше дадена цялата слава и се изпълни написаното: „угои се, надебеля и затлъстя; и остави Бога, който го създаде“ (Втор. 32:15). А оттук – ревност и завист, вражда и раздор, гонение и възмущение, война и плен. Затова са се отдалечили истината и мирът, защото всички изоставиха страха Божий, затъпяха във вярата Му, не изпълняват заповеди Му и не воядт живот, достоен за Христос“ (св. Климент Римски).⁴⁵

III век

„В свещениците не се забелязва искрено благочестие, в служителите – чиста вяра, в делата – милосърдие, в нравите – благонамереност“ (св. Киприан Картагенски).⁴⁶

„Ако Иисус е имал основания да оплаква Йерусалим, още повече са основанията Му да оплаква Църквата, която е издигната, за да бъде молитвен дом, но срамната алчност, помрачаваща с ненавист ума на някои (за нещастие, толкова много!) я превърна в „гнездо на разбойници“. Затова Иисус би могъл, имайки предвид грешниците, пребиваващи в издигнатото отнето живо светилище, да повтори думите на псалмопевеца: „каква полза от кръвта ми, кога сляза в гроба“ (Псал. 29:10). Той броди в търсене на остатъците от реколтата, но намира само няколко смачкани гроздове и жалки плодове. Нито един добър плод, а и лошите не са много. Кой от нас би могъл да му предложи гроздовете на добродетелта? Кой би могъл да донесе плодове от Божията благодат? (Ориген).⁴⁷

IV век

„А Църквата е почти в такова положение, в каквото е и моето тяло: не се вижда никаква добра надежда; нещата непрекъснато клонят към по-лошо“ (св. Василий Велики).⁴⁸

„Питаш как вървят делата ни? Много зле. Църквите са без пастири; доброто загива, злото процъфтява; трябва да се плува нощем, а никъде не светят пътеводни звезди. Христос спи“ (св. Григорий Богослов).⁴⁹

„Християните преследват принадлежащите на Христа повече от враговете и душманите“ (св. Йоан Златоуст).⁵⁰

„Епископите, с които съм в общение, дали поради леност, дали поради подозрителност или от неискреност към мен, не искат да съдействат. Не ми помагат за нищо от най-важното“ (св. Василий Велики).⁵¹

„Много ми е мъчно, че отеческите правила вече не действат и цялата строгост е прогонена от Църквата“ (св. Василий Велики).⁵²

„Любовта охладня, учението на отците се разпилява, чести са крушенията във вярата, мълчат устата на благочестивите“ (св. Василий Велики).⁵³

И този „златен век на патристиката“ е приличал на нашия дори по това, че слушатели на Йоан Златоуст и Григорий Богослов са били така познатите ни „бабички“. „Ние сме галилейци, презрени хора, ученици на рибари, които се съвещаваме и пеем псалми заедно със стариците“ (св. Григорий Богослов).⁵⁴

V век

„Попитали стареца: как така някои се трудят в градовете, а не получават благодат като древните? Старецът казал: тогава е имало любов и всеки е теглел ближния си нагоре, а сега, когато изстина любовта, всеки тегли ближния си надолу и затова не получаваме благодат (Древен патерик).⁵⁵

VI век

Север Антиохийски свидетелства за благочестието на своето време: „Има дни, на чиито служби би трябвало да присъстват всички, но на които, да си кажем право, не виждаме нито един вярващ. Само ние си присъстваме на богослужението и трябва едновременно и да произнасяме молитви, и да им отговаряме“.⁵⁶

Една неделя авва Орент влязъл в Синайската църква с обърната наопаки дреха. „Старче, защо ни срамиш пред чуждите хора?“. „Вие извратихте Синай и никой нищо не ви казва, а мен укорявате, че съм си облякъл наопаки дрехата. Идете и оправете онова, което сте извратили и аз ще поправя това, което съм извратил“.⁵⁷

„Нашите отци до смъртта са съблюдавали въздържание и бедност, а ние само пълним коремите и кесиите си“ (авва Атанасий).⁵⁸

VII век

„Погледнете, светът е пълен със свещеници, но рядко ще срещнеш работник на Божията нива, защото ние искаме да се кичим с епископския сан, но без да изпълняваме задълженията, свързани с него. В живота на епископите има, любими братя, голямо зло, което ме съкрушава. За да не помисли някой, че аз искам да обидя някого, ще изоблича първо самия себе си: въпреки своята воля, аз се поддавам на законите на варварската епоха. Това зло се изразява в това, че ние сме се отдали на делата на този век и нашите действия не съответстват на достойнството на сана ни. Ние изоставяме делото на проповедта. Ако сме призвани за епископи, това е вероятно за наказание, защото ние носим само името на епископа, но не и достойнствата. Тези, които са ни поверени, оставят Бога, а ние мълчим; те загиват в злини, а ние не им протягаме ръка, за да ги изтеглим. Заети с мирски дела, ние сме безразлични към съдбата на душите“ (св. Григорий Двоеслов, папа Римски).⁵⁹

VIII век

„Много се е развратил днешният век и целият е пълен с гордост и лицемерие. Може би се трудим, както и нашите отци, но не се сдобиваме с техните дарования – защото не в делата, а в простотата и смирението явява себе си Бог“ (преп. Йоан Лествичник).⁶⁰

X век

„Но какво да кажем на онези, които обичат да бъдат важни лица и искат да бъдат избрани за йереи, архиереи и игумени, като виждаме, че те не знаят нищо от необходимите и Божествени предмети… О, наша нечувствителност и презрение към Бога и всичко Божествено! Защото нито с чувство разбираме това, което се говори, нито разбираме това, което християнството е, и не познаваме добре тайнствата на християните, а поучаваме другите. Отказвайки се от Неговото зрение, ние явно показваме, че не сме нито родени, нито създадени в светлината, която идва свише, но още сме неродени младенци, или по-точно казано – недоносчета, а се домогваме до свещени места, възхождаме на Апостолските престоли. И което е най-лошо, най-често купуваме свещенството с пари и, без да сме били никога овце, искаме да пасем царското стадо, и то само за да пълним корема си по подобие на зверовете“ (преп. Симеон Нови Богослов).⁶¹

През XIII век парижкият епископ Гийом д`Оверн е оскотяването в Църквата е така нараснало, че всеки, който го види, изпада във вцепенение и ужас. „Това вече не е невеста, а чудовище, ужасяващо безобразно и свирепо“.⁶²

В края на XVII век гръцкият проповедник Илия Минятий обглежда своето паство и си спомня за Диоген, който в ясен слънчев ден с фенер в ръка търсел човека на площада. „Тежко ми е да правя сравнение, но трябва да се каже истината. Във време, когато православието сияе като слънцето на обед, аз запалвам светилника на евангелската проповед, отивам в църквата и търся християнин. Искам да намеря поне един в многолюдния християнски град, но напразно. Християнин търся, християнин! Бродя от място на място, за да го намеря. Търся го на площадите, между управниците, но откривам само суетно самомнение. Няма християнин! Търся го по пазарите сред търговците, но откривам само ненаситна алчност. Няма християнин! Търся го по улиците сред младежта и откривам крайна поквара. Няма християнин! Излизам отвъд градските стени и го търся сред селяните, но там откривам цялата лъжовност на света. Няма християнин… Аз искам да вляза в дворците на управниците и силните хора, за да видя, дали там има християнин, но не се осмелявам, страхувам се… Всички клирици и миряни, князе и бедняци, мъже, жени и деца, младежи и старци са се отклонили от вярата, водят безсмислен живот, няма никой, който да живее според вярата. Християни, които гледате това без сълзи! Ако не искате да плачете от съкрушение, плачете от срам!“.⁶³

През XVIII век църковният живот в Новгород е описан така: „От презвитерската небрежност вече много от нашия руски народ се отклони в гибелни ереси. Във Велики Новгород до днешната 1723 г. църквите бяха толкова празни, че в неделен ден и двама-трима истински енориаши не можеха да се видят. А сега, слава Богу, след архиерейския указ малко по малко започват да ходят в светата църква. Преди имаше по двама-трима в църква, а сега и по двадесет-тридесет се събират в неделните дни, а на големите празници идват и повече, но от страх, а не от истинско обръщане“.⁶⁴

През ХIХ век св. Игнатий Брянчанинов описва картината на духовната разруха така: „Оскъдността на духовни познания, която видях във вашата обител, ме порази. Но в кой ли манастир не ме е поразявала тя? Светските хора, които се подхранват духовно в Сергиевата Пустиня, имат несравнимо повече и по-определени знания, отколкото тези жители на манастирите. Живеем в трудно време. „Намаляха преподобните на земята.“ Настана глад за Божиите слова! Ключовете на познанието са у книжниците и фарисеите. Сами не влизат и на другите пречат да влязат. Християнството и монашеството едва дишат. Благочестието се поддържа някак си, най-вече лицемерно, а хората са се отвърнали от силата му. Трябва да плачем и да мълчим“.⁶⁵

Няколко десетилетия по-късно бъдещият митр. Евлогий (Георгиевски), който след провинциалната семинария се оказва в Московската академия в Сергиевата Лавра, забелязвайки, че някои студенти и преподаватели всеки ден преди започване на занятията се молят пред светите мощи, е поразен от толкова необичайно проявление на вяра.⁶⁶ (А след катастрофите на ХХ век, напротив, за всички днешни семинаристи сутрешното посещение при Преподобния е вътрешна, недисциплинирана потребност). През оня ХIХ век, който сега ни изглежда толкова църковно-благополучен, Е. Голубински, професор от Московската духовна академия, смята за първа необходимост „да се накарат в училищата и семинариите да учат, и то да учат добре, и да се изкорени от семинариите пиянството на професорите и учениците“.⁶⁷Но – „тъжно е, че пиянството не само не намалява, а още нараства; преди четиридесет години като деца ние растяхме на село пред пословичното пиянство на духовенството от цялата околност, но в крайна сметка не бяхме чували някой да е умрял от пиянство, а сега знаем поне по няколко случая, когато наши приятели и съученици са отишли на оня свят със сигурност от пиене“.⁶⁸

През ХХ век, в навечерието на печалните събития от нашия век, последният протопрезвитер на руската царска армия също не вижда в светли цветове картината на църковния живот: „Трудно е да си представим някаква друга служба на земята, която да е толкова извратена и изопачена, както архиерейското служене у нас. Достатъчно е само да хвърлим бегъл поглед върху пътя към архиерейството, за да разберем, че врагът на човешкия род доста се е потрудил, за да изврати и така да обезвреди най-високото служение в Църквата Божия“.⁶⁹

И вече във времето на гонения срещу Църквата се оказва, че в нея изповедниците и диамантите на вярата съвсем не са толкова много. Днешният митрополит на Санкт Петербург Йоан си спомня как под натиска на властите архиереите по време на хрушчовското гонение издавали – от свое име! – чудовищни разпоредби да не се допускат деца в храмовете. „Да, скръбни дни преживява бедната Руска църква. Самите епископи разрушават нейните основи, измъчват я и всячески издевателстват над нея. Ето ги епископите от последните дни, за които се молел преподобният Серафим Саровски и получил отговор да не се моли за тях, тъй като Господ няма да ги помилва! И за какво наистина да ги помилва? Те трябва да бъдат наказани. Колко си дълготърпелив, Господи, към нас, грешните! Спаси, Създателю, Твоята Църква, изнемогваща от безумието на водачите“.⁷⁰

Църквата винаги усещала своята недостойност и я оплаквала! Но само затова тя е успяла да съхрани своя дух. Именно плачът на нейните светци за своите грехове и за църковните пороци е бил най-добрият признак за все още неунищожено духовно здрави. „Тези мисли⁷¹не ме оставят нито денем, нито нощем, изсушават мозъка ми, изтощават тялото, лишават ме от бодрост, не ми позволяват да вървя с високо вдигната глава. Това смирява моето сърце, завързва езика ми и ме кара да мисля не за началството, не за оправяне на другите, а за това, как от себе си да изстържа ръждата на пороците“ (св. Григорий Богослов).⁷²

Непознаването на реалната църковна история води до неспособност да се живее в днешния ден, без да се бяга в утопичните построения за далечното и идеализираното минало.

Ние говорихме за метафизичността на Традицията. Нейната „двойност“, двумирност не може да не бъде болезнена. Ако християнството е метафизично, двумирно – то не може да не бъде разрив. А разривът е болезнен. Ако не усещаме тази болка, значи не сме се докоснали до Другия свят… Християнството е сол върху раните, и преди всичко върху нашите рани, а не върху раните на езичниците и иудеите. Ако ние не изпитваме болка от самите себе си – не от света, а от несигурното си собствено битие, не от конкретна грешка, а от самото устройство на нашия живот, – то ние сме извън Традицията. С Христос на душата не й е леко, но без Него и още по-зле…

Там, където тази покайна болка изчезва, се раждат и конфесионалният триумфализъм, и обредната гордост, и псевдоаскетическата мизантропия… Аскетиката впрочем говори, че изкушенията възникват не от неподобаващото ни отношение към предмета на изкушение. Не светът е лош, а нашата заплененост от него, не плътта е лоша, а ние я използваме за лоши цели. Така и тук: плътта на Традицията не е лоша, но може да бъде зле използвана. Пътят на „пречистването и обновяването“ на Църквата преминава не през развъплъщаването на „историческото християнство“, а през разясняването на собствено църковната, традиционна йерархия на ценностите. Съботата може и да не се отменя. Достатъчно е само да се напомни в какви отношения се намира тя с човека.

––––––-

Превод: Ина Мерджанова, редактор: доц. д-р Мариян Стоядинов

Източник: Андрей Кураев, „Традиция, догмат, обряд“, изд. „Лик“, С., 1996 г.

1
Самарин, Ю. Предисловие к богословским работам Хомькова, В: Хомяков, А. Сочинения…, стр. 17.
2
Св. Григорий Богослов, Творения. Т. 1. Стр. 177.
3
Цит. по: Ратцингер, Й. Введение в християнстве, Брюселл, 1988, стр. 97.
4
Йоанн Мосх. Духовний луг. Сергиев Посад, 1915, стр. 246.
5
Цит. по: Фудель, с. У стен Церкви, стр. 266.
6
Дюшен, Ж. В: Логос. № 9-10. 1979, стр. 23.
7
Антоний, митрополит Сурожский. О встрече. СПб., 1944, стр. 76.
8
Джеймс, В. Многообразие религиозного опыта, СПб., 1922, стр. 202.
9
Екзюпери, А. Военные записи. М., 1986, стр. 75.
10
Щукин, Сергий, свящ. Современные думы. – В: Вестник РСХД. № 22, стр. 207. Възможно ли е тези мисли на отец Сергий да са изказани под влияние на думите на известния наш църковен историк В. Болотов: „Гърците умеели да защитават догматическите идеи, които не умират и могат да се съхраняват в глъбината на съзнанието цели десетилетия, докато възтържествуват, но на тях не им достигала издържливост в борбата за хората, които умират, и за правата, които излизат от употреба в резултат на нарастването на факти с противоположен характер“ – В. Болотов, Лекции по истории древней Церкви, СПб., 1913, Т.3, стр. 235.
11
„Не е необходимо при четене на Евангелието да си поставяме някакви особени, макар и не лоши цели, например, да отбелязваме важни места за някое съчинение, да го превръщаме в матерал за уроци и лекции и пр. Едва започнах да се занимавам с това приложно дело (да подбирам цитати за Царството Божие) и евангелската светлина угасна. Аз се опитах отново и отново да преследвам двете цели на другия ден, на третия. Уви! Напразно. Евангелието беше мъртво… Наложи се да се откажа от втората задача и, молейки Бога за прошка, се смирих и започнах да го чета както по-рано, „за спасение на душата“… И мъртвецът оживя“. (Митр. Вениамин Федченков, Овере, неверии и сомнении. СПб., 1992, стр. 64-65).
12
Розанов, В. Религия и культура. Т. 1, М., 1990, стр. 225-226.
13
В неговите думи нямало кощунство. „Господи Боже! Спомни си за мен“ – вика библейският Самсон в последната схватка, събаряйки дома върху филистимците (Съд. 16:28).
14
Житие старца Серафима…, стр. 295.
15
Главният поток на новото аскетическо учение, „апостолско“ или „евангелско“, идвал не от недрата на йерархическата църква, а от външния свят. Клирът бил прекалено свързан с традиционните форми на живот, с обикновените устави. Той бил склонена да разбира и тълкува „прекалено символически“ самото подражание на Христос и на апостолите. Обикновените миряни пристъпвали към проблема, поставен пред тях от самата Църква в борбата за обновление, по-простичко и непосредствено. Те се стремели към точно до наивност изпълнение на думите на Христос“ – Л. Карсавин, Аскетизъм и йерархия. – В: Минувшее, Исторический алмнанах. XI. М. СПб., 1992, стр. 229.
16
Розанов, В. Религия и культура. Т.1. М., 1990, стр. 276.
17
Св. Григорий Богослов. Творения, Т. 1. СПб., б.г., стр. 224.
18
Пак там, стр. 652.
19
Илюшенко, В. Сын человечества. Книжное обозрение. № 36, 1991.
20
Илюшенко, В. Комплекс Сальери. – В: Вокруг имени отца Александра. М., 1993, стр. 118.
21
Низше, Ф. Так говорил Заратустра. М., 1990, стр. 67.
22
Любак, А. де. Католичество. Милан, 1992, стр. 232.
23
Св. Иоанн Златоуст. Беседа на Послание к Ефесянам. – В: Вестник РХСД. № 31, стр. 2.
24
Св. Григорий Богослов. Слово 2. – В: Творения, Ч. 4, стр. 36.
25
„И еврейският бог Яхве, бог-ревнител, не се задоволил със скромната роля на бог на евреите и нарекъл себе си бог на боговете, претендирал за световно господство… зад този еврейски бог стои самият дявол, който нарекъл евреите свои зибран народ“ (стр. 119). В Евангелието „приятелят на оберпрокурора“ открива фалшифицирани глави (стр. 201). Първите пет книги на Библията били „уж откровения на самия Яхве, приписани на полулегендарния Моисей“ (стр. 316), а и пророческите книги били пълни с фалшификации. Жевахов възлага големи надежди на възраждането на окултизма, позовавайки се впрочем на Столипин (стр. 252-253), и мимоходом нахвърля поразителни характеристики от рода на „мързеливите умове на нашите йерарси начело с Филарет Московски“ (стр. 268).
26
Непреводимо словосъчетание. Букв. „изучаване на евреите“ – от подигравателното руско название за евреин. – „жид“. Бел. прев.
27
Королев, Н. Иудейское влияние на християнство. – В: Ал,-Кодс. № 32 (53). Ноябрь. 1994. В някакъв смисъл този „реформатор“ е прав – православието е наистина най-библейската, най-архаичната, най-наситената със старозаветна символика християнска конфесия… Бих казал дори – най-семитската, защото много живо усеща в себе си и върху себе си онези обещания и заплахи, с които Господ се обърнал към народа на Моисей.
28
Като своеобразно оправдание ще припомня, че на руското новоезичество съм посветил статията Новомодные соблазни. – В: Новый мир. 1994, № 10.
29
Самарин, Ю. Предисловие к богословским работам Хомякова, стр. 15.
30
Lossky, V. La procession Saint-Exprit. – Dans: A l`image et la resemblance de Dieu. Paris, 1967, p. 68-69.
31
Boulgakov, S. Dogme et dogmdtique. – Dans: La Tradition. La Pensee orthodoxe. № XVII/5. Paris. 1992, p. 25. Ето един пример от патристичната литература, който може да бъде изтълкуван филиоквистки: св. Григорий Нисийски сравнява Троицата с пламък, „разделен в три светилника… Да предположим, че причина за третия пламък е първият, запалил последния чрез посредничеството на втория“ (Св. Григорий Нисский. Слово о Духе против македониян духоборцев. – В: Творения, Ч. 7. М., 1868, стр. 29).
32
Срещу св. Григорий е използвано правило, което забранява на епископа да сменя града, в който служи. Григорий бил – против волята си – ръкоположен в селото Сасима. Там той според неговото признание не отслужил нито една Литургия и на практика известно време бил епископ на града на своя баща – Назианс. След това – отново против волята му – той бил определен за архиерейско служене в Константинопол… В резултат на Събора „си послужили с отдавна вече недействащи закони“ (Св. Григорий Богослов. Творения. Ч. 6. М., 1848, стр. 62) и свалили светеца от столичната катедра.
33
Карташев, А. Воссоздание Святой Руси. Париж. 1956, стр. 175.
34
Пак там, стр. 229 и 227. В богословието съществува дори специален термин за обозначаването на този феномен: „парохиализъм“ – ограничаване на света до мащабите на енорията.
35
Св. Григорий Богослов. Творения. Т. 1, стр. 293.
36
Фототипните издания са готови да възпроизвеждат всяка книжка, ако на нея има печат на духовната цензура от миналия век. Преди три години Лаврата преиздаде брошура, в която се казва, че свещеникът може да наруши тайната на изповедта, ако каещият признава за заговор срещу обществения ред. По-късно беше преиздадена брошурката О смысле ежедневного Богослужения, в която в пълно съгласие с католическото вероучение се твърди, че Христос принася Себе Си в жертва на Отца, а не на цялата Троица, съждение, което е оценено като еретично от Константинополските съборе от XII век. През 1993 г. Валаамският манастир издаде Иллюстрированная история религий под редакцията на Шантепи дьо ла Сосей. Тази книга може да се охарактеризира с думите на Розанов: „Това е илюстриран каталог на някой музей за религиозни старини. Тя се чете, но с такава тъга и безнадеждност! Не става ясно как е възникнала нелигията, тоест дадената настроеност на душата. Историята на религията е не каталог с имена, а нишката на най-интимното, вътрешно развитие на човечеството: тя цялата е нещо трогателно, дълбоко, някакви тайни просветления на съвестта, на сърцето, накрая – на ума. Сега си представете, че към всичко това са се отнесли като към труп“ (В. Розанов. Религия и культура. Т. 1, М., 1990, стр. 320).
37
Изречения египеских отцов. СПб., 1993, стр. 106-107.
38
Курикалов, Ю. К торжеству соборности… из царств антихриста? – В: Посев, № 6, 1993, стр. 96.
39
Противоположното и според мен несравнено по-съзвучно с Традицията разбиране за това, как трябва да се изграждат отношенията между пастира и човека, който току-що се е приближил към църковния праг, изказа пред мене веднъж един архиерей. „Трябва по-често да си задаваме въпроса: а как щеше да постъпи в този случай ап. Павел?“ За да разберем това, трябва да препрочетем поне VII и VIII глава на Павловото Първо послание до Коринтяни („няма да ям месо никога, за да не съблазня брата си“).
40
Наблюдавайки многообразието на мисионерските практики на всевъзможните секти, аз се опитвах да намеря различни обяснения за техния успех. В края на краищата, мислех си, ако те имат някаква обща методика на живата проповед, защо да не я изучим и да я използваме за православното свидетелство. Но там е работата, че не съществува никаква обща методика за различните по вероучение, но еднакви по способността си да постигат бързо върха на популярността секти. Проповедите на протестантите са по-скоро динамични и зрелищни. Напротив, събранията на парабудистката секта Аум Сенрике са меланхолични и скучни. В „Богородичния център“ четиричасовите проповеди на „пророк Йоан“ са изградени в разрез с основния закон на омилетиката („проповедта се възприема, ако продължава не повече от 25 минути“), а Марина Цвигун от „Бялото братство“ никой никога не е виждал да проповядва. При цялото различие на методиките ефектът е еднакъв: хората подчиняват себе си и своя разум на проповедниците. Аз не мога да обясня този резултат нито психологически, нито социологически. Само един отговор ми изглежда подходящ – богословският. Проповедта на сектите има такъв успех, защото Лукавият не им пречи. А православният проповедник почти никога не беседва с човека на четири очи. Зад гърба на слушателя стои „духът на съмнението“, който влага в ума му най-невероятните, глупави и взаимно противоречиви аргументи – само да не допусне неговото съгласие с православното слово. Случва се един и същ човек за два часа полемика с православието да е готов да застане и на страната на старообрядците, и на страната на католиците, да отдаде предпочитание и на будизма, и на протестантизма. Той е готов да се отъждестви с всяка религиозна или антирелигиозна мирогледна система – само и само да се защити от гласа на съвестта и Евангелието. Масовият успех на сектантите означава, че те не срещат тази бариера. Значи на някого тяхната дейност е изгодна. Сектите са различни. Врагът на Църквата е един.
41
Вж. La mission et Evdngelisation. Affirmdtion oecumenique. Geneve. 1982, par. 38.
42
Преп. Максим Изповедник. Творения. Кн. I, М., 1993, стр. 89.
43
Св. Василий Велики. Письма, стр. 319.
44
Ермь. Пастирь. – В: Ранние отцы церкви. Брюссель. 1988, стр. 179.
45
Св. Климент Римский. Первое посание Коринфянам. – В: Ранние отцы Церкви, стр. 44.
46
Цит. по: Мейендорф Иоанн, прот. Введение в святоотеческое богословие. Нью-Йорк, 1985, стр. 67.
47
Цит. по: Клеман, О. Истоки. Богословие отцов Древней Церкви. Тексты и комментарии. М., 1994, стр. 124.
48
Св. Василий Великий. Письма, стр. 77.
49
Св. Григорий Богослов. Творения. Ч. 6. М., 1848, стр. 177.
50
Св. Иоанн Златоуст. Шесть слов о священстве, стр. 51.
51
Св. Василий Велики. Письма, стр. 282.
52
Пак там, стр. 135.
53
Пак там, стр. 319.
54
Св. Григорий Богослов. Творения. Т. 1, стр. 135.
55
Древний патерик. М., 1899, стр. 324.
56
Цит. по: Любак, Л. де. Католичество. Милан, 1992, стр. 306.
57
Иоанн Мосх. Духовний луг. Сергиев Посад, 1915, стр. 151.
58
Пак там, стр. 157.
59
Св. Григорий Двоеслов, папа Римский. Слово к епископам и к народу, сказанное в день св. апостола Петра и Павла. – В: Вестник, РСХД. Май-июнь. 1952, стр. 3-4.
60
Преп. Иоанн Лествичник. Лествица. Сергиев Посад, 1908, стр. 198.
61
Преп. Симеон Новый Богослов. Слово 9. – В: Санкт-Петербургские епархиальные ведомости. 1991. Вып. 6, стр. 15.
62
Рацингер, Й. Введение в христианство. Брюссель. 1988, стр. 272.
63
Проповеди Святителя Илии Миняния Кефалонитского. Троице-Сергиева Лавра, 1902, стр. 115-117.
64
Посошков, И. Книга о скудости и богатстве. М., 1937, стр. 106.
65
Игнатий (Брянчанинов), епископ. Письма к разным лицам. Вып. 1, Сергиев Посад. 1913, стр. 151.
66
Евлогий (Георгиевский), митроп. Путь моей жизни. Париж. 1947, стр. 37.
67
Голубинский, Е. Ореформе в быте Русской Церкви. М., 1913, стр. 94.
68
Пак там, стр. 21.
69
Шавельский Георгий, протопресвитер. Воспоменания последнего протопресвитера руской армии и флота. Нью-Йорк, 1954, стр. 313.
70
Иоанн (Симчев), игумен. Воспоминания. – В: Санкт-Петербургские епархиальные ведомости. Вып. 11. Ч. 2, стр. 83.
71
Става въпрос за вече изложените мисли за пропастта между живота на християните и нашата вяра. В това Слово св. Богослов казва: „Някои пороци с времето ту се усилваха, ту изчезваха; но нищо никога, и сега, и преди, не е пребивавало в такова количество, в каквото днес са у християните тези срамни дела и грехове“ – Св. Григорий Богослов, Творения. Т. I, стр. 26.
72
Св. Григорий Богослов. Творения. Т. 1, стр. 50.

Related

Приятели и съработници

Полезни връзки

За нас

Мета