Изповедническият подвиг на отец Димитър от София

Игумения Валентина Друмева

На 3 ноември 1911 г. в село Главановци, Трънско, се родил Димитър Борисов Радованов, бъдещ изряден све­щенослужител и смел изповедник на вярата. Растял в бед­но, но благочестиво селско семейство. Баща му работел като строител в София, докато той учел в прогимназията в родното си село.

Като най-голям от петте деца, четири братя и една сестра, той помагал на майка си в земеделската работа. Бил много ученолюбив. Намирал време през нощта да чете на светлината на огнището, за да не се изразходва газ за осветление.

Рано останал сирак без майка. Чистата му детска душа намирала утеха в Божия  храм. Помагал на енорийския све­щеник отец Петър, който видял в него будно и трудолюби­во момче. Насочил го към Духовната семинария в София.

След като я завършил, Димитър работил две години към християнските братства в Софийска епархия. Имал жажда за духовна дейност, а притежавал и дар слово. Още в семинарията се отличавал с висока духовна култура, за­щото непрекъснато обогатявал знанията си в четене.

През 1933 г. се задомил за Костадинка, също сираче с мащеха. Тя завършила само трето отделение, но била при родно интелигентна и покрай отец Димитър се самообра­зовала. Станала негова добра спътница в духовния живот.

Димитър бил ръкоположен в дяконски чин в Рилския манастир от Софийския митрополит Стефан, бъдещият Екзарх. Отначало служил като енорийски свещеник в град Перник, а през 1939 г. се преместил в София, за да продъл­жи образованието си в Духовната академия. Завършил я с пълно отличие и като награда получил пишеща машина.

Отначало служил в столичния храм „Покров Богоро­дичен“. Радетел за духовна просвета, той изнасял редовно беседи по радиото, с които разобличавал безбожието, кое­то започнало стихийно да овладява младите неопитни хора. Засягал и гонението на вярващите в Русия.

Децата много се радвали, като чуели от майка си: „Ето баща ви говори“. През 1942 г. имало изложба, свър­зана с издевателствата над вярата на руските християни. Тя била в Художествената академия. Отец Димитър за­вел тримата си синове Георги, Иван и Тодор на изложба­та, за да ги предпази от увлечения по атеистичните идеи. Там те видели изобразения сърп и чук, като на сърпа има­ло нанизана глава на свещеник.

По време на бомбардировките той преместил семейст­вото си в Главановци. Настанил ги и веднага се върнал. Казал им: „Не мога да напусна енорията си, обвързан съм със служение в Божия храм“. При една от бомбардировките било надупчено расото му с картечница. То било закачено в остъклената тераса. Помислили, че в него е облечен човек.

Големите изпитания дошли след 9 януари 1944 г. За­ради радиобеседите имало хора, които се готвели да му търсят сметка. Той обаче отишъл на фронта. Постъпил в Първа българска армия като полкови свещеник. Стигнал до Страцин заедно с генерал Стойчев. Близостта му с ге­нерала го спасила от смърт.

Старателен във всяка работа, той записвал в един го­лям бележник имената на убитите войници и къде и кога са загинали. Опявал ги и се молел за душите им. След като се завърнал от фронта, в дома му идвали много близ­ки на убитите, за да се осведомят за трагичния им край. След приключване на войната бил назначен за ено­рийски свещеник в столичния храм „Свети Седмочисле­ници“, където служил до пенсионирането си, повече от 40 години.

Пастирският му живот не протекъл леко. Бил винаги под особено наблюдение, защото развивал широка духов- на дейност в енорията си, а и радиобеседите не се забравя­ли, отразени в досието му.

Видимо позатихнало гонението, но към 1950-1951 г. бил арестуван. През този период се водела усилена ате­истична пропаганда срещу религията. А отец Димитър не бездействал. Заедно с един професор и един асистент от Духовната академия посещавали салоните, където се про­веждали атеистични беседи.

Пропагандаторите се оказвали неподготвени, без друго го силно уязвими, защото защитавали една лъжа. Отец Димитър е пламенната си вяра и добре подготвен акаде­мично ги оборвал веднага. Налагало се да прекъсват съб­ранията. Затова той станал много неудобен. Често го аресту­вали и правели обиск в дома му да търсят фашистка лите­ратура, каквато нямало. Синът му Георги си спомня един такъв случай.

Тогава бил ученик, като се върнал от училище, зава­рил служебни лица от властта в дома им. Те претърсвали всичко. Нищо не намерили, освен едно списание, в което имало снимка на царското семейство.

Като видели, че е ученик и сметнали, че е достатъчно превъзпитан в училище, му казали: „Трябва да възпиташ баща си“. Той не отговорил, но си казал в себе си: „Какво имам да го възпитавам. Моят баща е достатъчно възпи­тан“.

Много пъти отец Димитър бил „прибиран“. Страда­нията му при арестите били големи. Внучката му Ирина разказва, че помни как дядо й изчезвал за няколко дни. Споменът й е тъжен: „…баща ми го прибираше от ареста на няколко пъти, носейки го на гръб“. От побоите не бил в състояние да се прибере в дома си. Но не отстъпил от прин­ципите си. И сега тя си го представя като един малък човек, из­правен пред огромна машина, от която той не се страху­вал, защото носел душа на великан.

Всичко възлагал на Бога. Тя помни е какво благого­вение се молел. Как се прекръствал, когато минавали край някой храм. Никога не излизал без расо. В онова време това било голяма смелост, защото расото издавало „инакомислие и разграничаване от атеистичния дух на време­то“, така той без думи проповядвал.

Скромността му била пословична. До края на живота си останал само иерей. Не пожелал титли. Важното според него било не да се показваме външно, че сме христия­ни, а да живеем по християнски.

Бил духовен приятел на епископ Партений. Имало какво да сподели с този духовен титан. Това е твърде по­казателно и достатъчно да се оцени високата му духов­ност. Двамата споделяли тревогите си и се утешавали с единомислие.

Отец Димитър държал за „правдата и истината“. Въз­питал и децата си в строго християнско благочестие. Той казвал: „Християнското семейство трябва да живее по християнски“.

Неотстъпно изпълнявал православните канони. Това изисквал и от всички в семейството. Някои го определяли като „прекалено строг“. Не било точно така. Той бил строг преди всичко към себе си. Това правело впечатление на околните и те се чувствали задължени да изпълнят христи­янския закон. Такава била проповедта му без думи.

Иначе не съдел никого. Разбирал, че тогава христия­ните били притеснени да посещават храма и да водят ду­ховен живот. Но за своите деца не правел отстъпки. Каз­вал им: „Моите деца трябва да бъдат за пример“. И на най-малката им грешка отдавал голямо значение.

Живеел изключително скромно. Близките му твър­дят: „Няма пост, който той да е нарушил. Винаги започва­ше поста с тримирене“. Държал постите да се спазват от всички в семейството. При него било закон: „Има ли пости – пости се! Няма деца, няма големи!“. Сряда и петък също се помнят с постно ядене. Всеки неделен ден всички оти­вали в храма на богослужение. Сутрин и вечер молитвата била задължителна, също и преди ядене.

Не водел децата си на почивка в шумни почивни стан­ции, а в планината, сред природата. Изкачвали се чак на връх Мусала. Задължително всяка година правели поклонническо посещение на Рилската света обител, негово любимо място за молитва. Използвал такива случаи да об­щува с децата си и да укрепява вярата им, защото влияни­ето от училището било пагубно. Веднъж Георги донесъл от училище една книжка, в която се хвалел синът, който предал баща си, защото бил кулак. Отец Димитър много се възмутил. Изнесъл дълга беседа на децата си по този повод. Обяснил, че ненапразно в петата Божия заповед се казва: „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята“.

В духовния си живот като свещенослужител той бил много взискателен към себе си. Когато трябвало да служи света Литургия, сутрин ставал много по-рано и четял по­ложените канони.

Вярата му била чиста, дълбока, силна. През 1991 г. внучката му Ирина посетила Божи гроб. Като се върна­ла, дядо й седнал до нея като дете и само повтарял: „Раз­казвай!“. Налагало се да повтаря по няколко пъти разка­заното. Като слушал, очите му светели от неизказана радост, като че ли той вървял по светите места, воден от нейните думи. Вярата му била живот!

Никога не си губел времето в празни разговори. На общи трапези не сядал, защото там се водели свободни разговори. Почитал само празничната трапеза на храмо­вия празник заедно със събратята си и на Великден.

Когато имало покани за някакви светски събирания, той казвал: „Вие ходете!“. Предпочитал да остане сам с книгата и молитвата. Имал много голяма библиотека. Част от нея синът му подарил на Шуменския университет, а друга част – на храм „Свети Седмочисленици“.

Като четял, обичал да си прави бележки. Към проче­теното прибавял и свои мисли, които после използвал за проповеди и беседи. И в трамвая четял и на билетите отбе­лязвал мисълта, която не искал да забрави. Затова много хора, които общували с него, се обогатявали духовно. Той умеел да укрепява и утешава скръбните и да усилва вяра­та в разколебаните.

Енориашите му много го уважавали. Досега децата му срещали хора, които си спомняли за него с „огромно уваже­ние“. В енорията имало един човек, който се изселил във Франция. Преди две години дошъл в България. Не заварил жив отеца. Помолил сина му да му даде снимка. От него той бил получил нещо много скъпо, за да не го забрави след толкова години. В чужбина думите на ду­ховния пастир го укрепявали в трудни моменти.

След пенсионирането здравето му силно се разклати­ло. Преживяното в арестите, активната духовна дейност, свързана и с физически труд, си казали думата. За да из­държа семейството си, лятно време се наемал да коси ли­вади. С честен труд, жива вяра и чиста съвест преминал попрището на своето земно странстване.

Близките му смятат, че една от причините за бързото му отпадане след пенсионирането е отделянето от светия храм. Той не можел да живее без неговата духовна атмос­фера, с която бил свързан от дете. Не можел да си предста­ви живота по друг начин.

Като виждали, че той страда, децата му помагали. Синът му го водел в храма, подкрепяйки го. Отецът се изтощавал и на връщане трябвало да го носи на ръце. Бил слаб, дребен, лек и пътят не бил дълъг до дома.

Пред близките си обикновено човек се поотпуска, но домашните на отец Димитър не помнят той да се е ласка­ел от това, че много хора го почитат и дълбоко уважават. Смирението било неговото украшение.

Никога не си позволявал да употребява израза: „Аз така мисля или така смятам“. Казвал: „Според Словото Божие, така е!“.

Починал мирно на 16 юни 1992 г. На опелото му дошли всички свещеници от столичните църкви. Повече от по­ловин век отец Димитър Радованов учел хората на вяра и благочестие и раздавал радост и утеха на своите духовни чеда. И това вършел при трудни условия на непрекъснато преследване. Като вървял смело срещу атеистичните бури, той извършил висок изповеднически подвиг. Сега се радва на наградата, която Христос е определя за своите верни.

По сломени на Георги Радованов – син на иерей Димитър Радованов, и Ирина Георгиева Радованова – негова внучка, преда­дени на 15 февруари 2009 г. Записала Василка Нанева от София.

 Източник: „Български свещеници, пострадали в най-ново време“, том 7